Цвета, дъщерята на баба Злата, беше най-личната мома. С черните си очи и веселия си нрав, беше подлудила момците, ревнуваха се за нея, но и тя беше хитра – не откриваше никому сърцето си. Ала откак ходи на сбора в Искрово, тя се промени – очите й угаснаха и хлътнаха, бузите й побледняха, снагата й изтъня, стана затворена, мълчалива и скръбна.
Обичам зимата – суровата, здравата и снежната зима. Каква неизразима прелест е, когато безшумно леки и бели пеперуди замрежат простора, танцуват, сипят се, затрупват пътища и къщи, поля и хълмове! Как сладко се мечтае край огнището, когато вън вятърът скимти, тананика, свири, върти се и сее снежен прах.
Морето ражда в творческите дарования разни асоциации: за бунт и хармония, интимна съпричастност, философски търсения, словесни пейзажи, трудова битност и какво ли още не. И, както неведнъж сме отбелязвали, почти няма български автор, който при среща със синия феномен да не остави римуван спомен, пътни наброски, импресия, или разказ.
Паруш Парушев: Природата на поезията е една. Поетът пише за онова, което го вълнува, което тревожи ума му. Независимо от темата или предмета той се опитва да надникне отвъд видимото, да изрази чрез думите тайните на душата си, да фиксира дадено състояние на природата или на духа си.
Елка Василева: Едва ли има творец на изкуството, който да не се е вдъхновявал от морето и да не му е посвещавал стих, или песен, или да го е изобразявал по един или друг начин – като реален образ или метафора...
Ти си целувала горещо мойте прости стихове,
бленувала си радостта на синята поема –
благодаря за твоята любов от вечни мигове,
благодаря за оня миг, във който си родена!
