Тези няколко реда търсят във времето Стефан Станчев – не поета въобще, пътеписеца, културния деец, или издателя на списание “Провинция”. А мариниста такъв, какъвто очакваме да бъде всеки автор, изправен пред стихията с дарованието си. Предварително ще кажем, че почти няма български лирик, който е зърнал морето и не го е възпял...
Антоний Бинчев не дочака своята 60-та годишнина. Посмъртно творчеството му бе събрано от неговия брат – поета Тома Бинчев, в “Гълъб на рамото”, Издателска къща “Август”, 2008. Приживе, в 2001 г., читателите докоснаха “Разплискано сребро”. И не останаха разочаровани. Не само според мен...
С тези редове не разсъждаваме върху изискванията, които нечие творчество трябва да съблюдава за най-малките читатели. Нито ще споменем водещи имена, определяни като класици в това творчество у нас и в чужбина. А ще отправим кратък взор в оставеното ни от Илия Буржев с тематичен адрес – морето...
Препрочитам стиховете на рано отишлия си от този свят Реджеб (1934–1976) и неволно се питам на кой бряг днес би била поезията му. Защото у нас етнически брегове много, а общ български, като обетована човешка земя – ни един. И какво би написал, ако бе свидетел на държава, която не би могъл да си представи. Щеше ли да се роди отново неговото “България”?
Трайното присъствие на Славчо Чернишев в българската литература датира от средата на ХХ в. – период на задължителна обществена идеологизация, облъчваща духовните процеси у нас. Новата тогава държавна философия изисква от творците да съобразят дарованието си с партийната идеология...
И аз ще се завърна пак на моя див самотен бряг,
когато есенният ден догаря над вълните,
и с мене заедно ще спре пред разпененото море
неугасимата ми жажда за щастие сред съсипните.
Параходът е на открито море. Горе на моста стои младият офицер Игликов. Той извръща глава назад. Брегът е останал в далечината, като една тъмно-виолетова ивица, дето трептят жълти светлинки. Но Игликов не спира очи върху тях...
