О, Боже, опази от зло България от робски мрак и майчини сълзи, от земетръс, порои и пожари, от блясък на предателски ками!
Завръщам се в сърцето ти. Дълбоко. Безмилостна, безумна и мечтана, затворила се в орехче, до болка, терзана в пек и снежни урагани.
Отдавна ти простих. Простих за всичко: очакването в сребърните нощи, пропадането в дъното, до ниското, мечтите, изпокълцани със ножа.
Беше капка любов, ала истинска. Дето стига за двеста години. Бе по-нежна, по-древна от приказка, по-красива от лунна коприна.
Все те търся, шарено щастие, а пък ти все се криеш от мен. Ту надничаш зад цъфнали храсти, ту проблясваш във сивия ден.
Очите ми една любов боде. И ден ли е или е нощ... Не виждам! Болезнено човърка ме, не ще преситена от мене да си иде.
Отново до мен си. Усмихваш се, мамо. А минаха толкова много лета... Отпускам глава върху твоето рамо, край нас – аромат на липа.
Завет един, мой сине, ще ти кажа: Бъди добър! Светът жадува топлина. Единствен Господ може да наказва, затуй на всекиго стори по добрина!
Платила съм си радостта стократно с минути слепи и с мълчание, с прерязани пътеки за обратно, с обиди наслоили сол във раните.
– Я, каква съм хубавица, цяло чудо ще речеш: бяла, рунтава овчица, на вратлето със звънче.
