Противна, гола, вдъхновена – внезапно изпълзя луната... Как пламна цялата вселена в сиянието й брокатно!
Отвъд звездите, в полуздрача потрепва синьото на бриза. Наоколо – човеци мрачно шекерени петлета ближат.
Един невидим пръст чертае, решава нещо вместо теб. И виждаш: знак неразбираем в познатия семеен герб.
Гмуркам се. Частица от морето съм. Усещам го във всичките си фибри – дълбоко, хладно и спокойно. Оплитам се във водораслите.
От първия плач до последния вдъх. Между тях е животът.
Рисуваше копнежа си детето. Помоли ме за лист и молив. С две огледални запетайки сред небето детето нарисува чайка в полет.
Ако е извор, отпили сме, ако е мост, преминали сме, ако е къща, сме влезли.
За да обичаш цялото човечество, ти трябва да си сам. И непременно да носиш кръста на една обреченост, която като незаконна бременност от общоприетото да те отлъчва.
Само морето е от тебе по-нежно, само морето е от тебе по-зло.
Море и вятър, пясъци и залези, отломки корабни и скелети на миди. Почти докосва прилива Казиното, сред плач на гларуси нехае “Богориди”.
