Представи си, че животът не е нищо повече от един учебник по граматика. Толкова много правила, толкова много изключения, че сто живота не стигат, за да ги научиш всички тези капани, завои, слепи улици в личната си словница и колективната буквеница...
Благословени да са вярващите в линейността на времето. Благословени да са адептите на часовника и тълковния речник. Тяхна е хронологията и последователността на повествованието. Техен е комфортът на хронично здравия разум...
Мисля си за времената отпреди Вавилонската кула и зикуратите. Времената, когато не е имало изгубени в превода, а човеците славили Твореца и съзиданието на един и същи език – езика на хармонията и светлината...
Доброто съществува. Независимо от това, че подобен род констатации може би звучат наивно и нефелно. В модерния свят е модерно да бъдещ циничен, скептичен, хулещ и присмиващ се. И интелектуално – да намираш грозното и малоумното във всяко нещо, изпречило се пред погледа ти...
Не е лесно да кроиш. Каквото и да е. Било то планове, или пък капи. Защото за всичко трябва мярка да има, а къде да я намериш правилната универсална мярка, щом от всяка камбанария мащабирането е различно...
Преди да отвориш прозореца си към света, отваряш вратичките на вътрешния си гардероб. Там, сякаш върху закачалки, грижливо са подредени изпрани и изгладени настроения. Някои дори съвсем нови и все още необличани...
Някога, след време, след времената, когато и тази цивилизация се превърне в кратко изречение във Вселенската енциклопедия, а може би дори в кратка дума или просто символ, много от важните неща, толкова умни, сериозни, глобални и структуроопределящи, ще изгубят своя смисъл.
Наталия Недялкова, поетесата със странни лирикоматематични постановки, отдала всичко от себе си до безпределност и “изгубена в превода”, апологет на славянската (и не само) поезия на български, ни изненадва с книга в нов жанр – издадена под псевдоним Прогресива Геометрикус – сборник с есеистична проза със загадъчното заглавие “Аз-ът, ер малък и безгласната буква”.
