Един ден в Париж оставя по-силен спомен от 364 в родния град

На 8 май в 10 часа кацнах на летище “Шарл де Гол”. Самолета ми пътува като автобус 30 минути до “ръкава”. Гледах през люка. Минавахме покрай десетки малки самолетчета. Обслужваха вътрешни линии. Бяха с много къси криле, но с по 3 двигателя.

Преди да спрем, зърнах долу двама техника с оранжеви жилетки и пръсти в ушите. Руската машина ги оглуши.

Преминах контрола. Соня ме чакаше след 9 часов полет от Чикаго.

Ер О Ер е нещо между метро и влак. Взехме него. След едно прикачване и един час слязохме на спирка “Републик”.

Метрото е най-старото в Европа. Припомних си “Парижките потайности”, Йожен Сю, катакомбите и Зола.

Попитах двама, как да излезем на “белия свят”. Коридорите са безброй, нивата също. “Сорти” означава изход, но се оказвахме на други линии и нива и все под земята.

Първите неща, които видях горе – статуя, символ на Републиката, повече чернокожи, по-малко индийци, две китайки с три деца и черни цилиндри… Намирахме се в квартал “Маре” – еврейсият.

Квартирата – 100 долара на ден, платени по интерент, улица “Вербоа” №6. Дървени вити стълби от 19-ти век ни отведоха до желязна врата. Вътре ме посрещна музика. Помислих, че съм нахлул в чужд дом и изхвърчах обратно.

Сверих упътванията, адреса и ключа. Нямаше грешка. Студио “Ваканцион”, хладилник, пералня, микровълнова, кафе и миячна машини, телевизор, видео, СД и работещо радио с френски шансони.

Душ е френска дума. Водата достига точката на кипене и може да те ощави. Нормализирах температурата й и след минути бях готов за посещение на първото “Кафе” – една от големите атракции на този град.

Избрахме най-близкото. Перфектния английски на Соня не помогна. Сервитьорката знаеше само родния. С ръце и пръсти поръчах и се огледах наоколо. Улица “Тюрен”, безплатен театър – кучета, но расови, мотори – различни, евреи с бакенбарди на спирали и черни меки шапки, негри на ролери, мъж на моя възраст в костюм на тротонетка, баби на велосипеди и… една сватба с клаксони, обикаляха квартала през всичките 45 минути на кафепиенето ни.

Запътихме се към “Бобур”. На паважа отпред, лежаха влюбени двойки, други просто седяха и зяпаха. Имаше и портретисти, интересно защо – араби. Двадесетметров плакат указваше събитието вътре – изложба “Революцията на сюрреализма”. Уцелиха ме в сърцето. Реших да вляза на другия ден, за да имам денонощие за сладостен предвкус на удоволствие и очакване.

Настанихме се фронтално на центъра “Помпиду” в кафе, но пихме “Хайнекен”. Потокът от хора тук е река, след пролетно топене. Плуват всякакви. Двама обратни се откроиха. Държаха се за ръка. Бяха подвижни пластики на Дюранел.

Но имаше определено композиционен център. Той предизвикваше центробежни сили с шума, ехото и по-голяма концентрация на хора. Туристическото любопитство ме вдигна и придвижи към човековъртежа на десетина метра отпред.

Мим. С обикновени дрехи и черни рамки на очилата – тип Дейвид Костело. Възторжените аплодисменти ме накараха да се вгледам. Професионалист. Импровизираше всичко. Скечовете му бяха 5-10 секундни, работният материал – зрители и минувачи, случайно попаднали на мушката му.

Минаха семейство японци, сухи и еднакви продукти на конвейра за хора, създадени да работят пак на конвейра.

Той тръгна подире им и си размаха ръката зад женицата. Имитираше нещо голямо. Японецът го усети с гърба си и се обърна. Ръката вече беше ръка на Мадона, държаща младенец.

Първа вечер. Първи ресторант. Винаги се чете менюто отвън, за да не попаднеш в някой с цени за милионери, независимо от невзрачния или семпъл вид.

Не рискувахме и си поръчахме традиционно. Оправдано. Съседът, млад с костюм, сам на маса, получи пред себе си порция от три авокадо със скариди и сос вътре в тях. А за второ – прясно смляна червено-кървава кайма. Поръси обилно с подправки и я подкара лакомо.

Дойде госпожа на 70 и се настани сама на масата пред нас. Ща не ща, я наблюдавах. Поръча салата, бутилка бургундско, пиле на грил, крем карамел и мелба. Изяде всичко преди нас и се загледа във врабчето, кацнало на ръба на другия стол от масата й. Махна с ръка и го прогони като муха. То кацна директно на бялата хартиена покривка на нашата маса. Трохите кълвеше направо от ръката ми. Това ми се е случвало и друг път, но с гълъб.

Нов ден. Стартирах с желание за Пикасо. За да влезеш в музей тук се иска тренирано търпение и овчедушие, като българска домакиня на опашка за маслини в края на 60-те. Японци, чакаха чинно на 100-метровата опашка. От живково време съм се зарекъл, злато без пари да раздават, на опашка – никога. Сега ми се наложи.

Площад “Де Вож”, най-старият в града, квадратен с парк. Вътре група испанци си бяха взели кашони с храна и напитки. Здраво веселие, подобно на излет в планината.

Излязох от парка, пресякох улицата и попаднах на поредица от ресторанти и галерии. Хареса ми холандеца Клеменс Брилс, представен в галерия “Вивенди” с литографии и колажиран плат върху тях. Излязох от квадрата на “Де Вож” – изхода до дома на Юго. Очакваха ме две изненади.

Видях опашка. Не беше изложба. Пред невзрачния вход на клуба се мъдреше плакат на Джо Хендрикс – саксофон. Съвпадението ме трогна. Сутринта си пуснах диска му в квартирата и хоп – той бил тук с концерт на живо.

За отбелязване е денят 09.05.2002. Светлината, жълто-млечна, постоянна и бих казал парижка, но нямам това право, защото следващият такъв, ще е след 10 години, а аз съм тук само от ден. Всичко прозираше, като през паус. Учудващо за месец май, но в 9.30 вечерта денят все още светеше.

Прибирах се по “Вербоа”, когато мърлява сграда силно ме впечатли. Отдолу имаше две неугледни ресторантчета. Насочих се към единия – “Ле Ами Луи”. Погледнах менюто с цените, закачено на поизкривената входна врата. Очаквах да видя стойности, по-ниски от наша махленска шкембеджийница. Двете чернокожи американки се приближиха до мен, впечатлени от продължително зяпналата ми уста. Не вярвах на очите си и ги запитах дали и те виждат същото. Цена на “бон филе” – 95, бутилка червено – 180, десерт – 35. Помислихме, че в синхрон с порутените сгради и цените са назад във времето, т.е. във франкове. Уви, отгоре изрично упоменаваха, че цените са в евро. По-късно проверих дебелият гид на ресторантите в града. Снимка на “Ле Ами Луи” се кипреше на челно място, като голяма атракция. Резервации се правели, месец предварително.

10-ти май – сутрин – кафе “Ла Локандира” – улица “Тюрен”. Любимо блаженство. Намирам се в центъра на света. Нищо не правя. Само пия кафе. Наоколо същото извършват още стотина на осемте кафе-ресторанта – по два на всеки от ъглите. Заваля. Идеално време за гледане на изложби. Само че същото си го помислили японците плюс 100-те хиляди студенти в града. Пред двата входа на “Бобур” опашката беше за рекордите на Гинес – 2 м. дебела, а вървяхме неспирно 10 минути до края й. След час и 45 минути влязохме. След още час за билети се озовах на ниво 4 – модерно изкуство – 1905-1960 година и ниво 5 – 1960-2000 година. Но навалицата беше за 6-то ниво само по външния лифт – сборна експозиция – “Революцията на Сюрреализма”. Струваше си чакането за Ман Рей, Макс Ернст, Миро, Дали, Пикасо, Джакомети, Бранкузи, Бретон, Магрит и др., събрани от музей и частни колекции по света. Дълбок поклон пред Салвадор – най-великият шизофреник.

Влязох с чувството, че съм им колега, излязох, като част от тълпата. Отгоре се виждаха покривите. Над един от тях се издигаше гъст дим. Пожар. Сигурно искрата беше прехвърчала от сюрреалистите на шестия.

Булевард “Шамп” започва от “Елисейските полета”, ние го наричаме “Шан зе Лизе”.

Магазин за носа – “Сефора”. Вътре ме вкара мириса още от пресечката. Тонколони от някъде бълваха технозвук с монотонен бас. Повтаряше се само едно “Бо-у-у-ум… Бо-у-у-ум… Бо-у-у-ум… Бо-у-у-ум… Бо-у-у-ум… Бо-у-у-ум… Булгари… Бо-у-у-ум… Версаче… Бо-у-у-ум… Живанши… Супермаркет за парфюми”.  Не проверих за “Красная Масква”, но току-виж ми я показали и нея.

Непосредствено до Триумфалната арка се настанихме в италиански за вечеря. В този град масите нямат столове с гръб към улицата, а камо ли към “Шан зе Лизе”. Пицата беше добра, спагетите също. Никой друг театър не предлага храна, бира и италиански актьори в ролята на сервитьори, сцена с профучаващи поршета и целият пъстър свят, движещ се ходом пред теб.

Нов ден. “Салон дьо Те” или “Салон на чая” – улица “Брантом”. Това е най-арт кафе, в което съм бил до сега. Всъщност е и магазин за постери и рамки и… постери в рамки. Но пък наоколо са Миро, Мондриан, Дали и Хундертвасер. Ако живеех в този град, всеки ден тук щяха в 12 да си сверяват часовника. Времето за моето кафетиене.

Потеглихме за Латинския. Пресякохме “Риволи” и през моста “Нотр Дам” се озовахме на остров “Ла Сите”. Полека лека туристопотокът ни отведе и пред “Парижката Света Богородица”. Вляво на фронталната й част имаше скеле. Почистваха я. По-скоро я превръщаха в огромна пясъчна кула. Цветът й ставаше плажен, слънчев и изкуствен. Преди си беше по-добре, поне с патината на времето, както съм я учил по история на изкуството. Вътре течеше меса. Седнах и релаксирах около час.

Не пропускам възможността да поседя в катедрала. Бил съм в 100. Вътре католицизма ги прави да изглеждат еднакви. Мислите, с които съм пристъпвал портите им са били разнопосочни, а след кратко съзерцание и прозрял закона за чистата потенциалност на Диипак Чопра, съм излизал винаги сигурен в мощта на обединеният човешки ум, впрегнат в една цел. Всъщност всеки изгражда през живота си една “катедрала” – символ на досега му с Бога. Някои имат само идея за нея… и си отиват, други полагат основите й и пак си отиват, трети я изграждат, но с размерите на тази, която видях в Гелдроп, 10-хилядно градче в Южна Холандия. Малцина са построили своята “Нотр Дам”. Тях ги пише в историята или в история на изкуствата. Още едно доказателство за глупостите от 1789 година и абстрактни понятия, като “свобода”, “равенство” и “братство” (подсъзнателно мислите ми се отнесоха при Робеспиер, Марат и кафе “Прокоп” – на революционерите, което по-късно посетих).

Соня влезе в магазин за дрехи близо до “Сорбоната”. Измина половин час, в който зяпах минувачите отвън. Търпението ми се изчерпа и от току що завалелия дъжд. Влязох. По земята имаше паднали блузи, сутиен, чорапи, всяко по за една българска пенсия и нагоре. Три тийнейджърки мереха нещо съсредоточено. Погледнаха и много се учудих, че те не се учудиха на моето присъствие там. Нямаше я. Запътих се да излизам, когато през витрината зърнах Динко.

Подминаваше магазина и влачеше две огромни чанти с колелца. От едната стърчеше сгъваем статив-триножник. Това ме убеди, че е той и му подвикнах, така както, ако го видя сутрин на бургаския плаж, след като вечерта сме играли табла до един.

Той спря, обърна се и започна направо да ми разказва, как е пътувал две денонощия, а автобусът му закъснял още осем часа. Весело ми стана. Валеше. Бях изгубил Сона. Стоим с Динко в Латинския на най-оживеното му кръстовише, току-що срещнали се и си приказваме за “Революцията на Сюрреализма”, която гледах вчера, а той дошъл за нея днес.

Дадох му телефона ни, да звънне за по едно кафе. Записа го на гърба на кутия бонбони “Своге”. Бяха мокри. Носел ги да почерпи в Нормандия, където всъщност имал течаща изложба. Разделихме се. Още дълго в ушите ми скрибуцаха колелцата на двата му сака.

Улица “Де Зар” или на галериите. Там, между тях, се намира Министерството на културата на Франция. Точно място, избрано за тази държавна институция.

Видях и галерия на площ от 2 кв. метра. Никой вътре. Стените и земята отрупани с картини и пластики, силно осветени. На вратата – телефон, и-мейл, уеб страница, мобилен и постоянен адрес – повече от достатъчно. Ако светът мине по тази улица и двата квадрата вършат работа.

Пресякох Сена по моста “Де Зар”, минах проходите на “Лувър” и се озовах в градината на “Халите”. Играта “Петанг”, гледал съм я в безброй филми, дори и в реклама на вафли “Морена”. Ето я пред очите ми.

Чичковци на възраст между 50 и 60, хвърляха металните топки увлечени, като в хазарт, но не видях залагания. Играеха за кеф. Наблюдавах ги час, но не разбрах правилата. Продължих доволен, че открих случайно, нещо типично тукашно, което още от филмите на Луи дьо Финес остана в мен, като желание да видя на живо.

Гълъбите стояха и дори не се пощеха. От огромен отдушник на подземен гараж излизаше, неуловимо за окото, топъл въздух. Те бяха застинали на решетката отгоре, накокошинени и плътно един до друг. Валеше ги, но надделяваше топлото, идващо необяснимо за тях, някъде изпод земята. Фотографирах ги, но цветно. Съжалих за черно-бялата лента, която можех сутринта да заредя специално за този кадър, поднесен ми като подарък от Съдбата.

Улица “Сен Дени” изникна случайно на пътя ми. Пип шоу, Секс шоу, Секс шопове и тук-там едрогърдеста попрестаряла жрица, пристъпяща от крак на крак или подпряна с димяща цигара, като от филм на Фелини. Тук модерното време нямаше значение. Като че всичко си е било същото и преди 50, само че сега отвън бяха внучките.

Прибрах се и разбрах защо се изгубихме по обяд в дамския за дрехи. Ако бях ченге, щях да се досетя, че когато търсиш някой в магазин за дрехи, трябва да провериш и пробната с риск да изпищят от вътре. Но по-важно беше да намерим най-добрия джаз клуб за вечерта. Спряхме се на “Билбокуе” в “Сен Жермен” непосредствено до едноименната катедрала.

Добре че си носех костюма. Нямаше да ме пуснат и без вратовръзка. Половината вътре носеха папионки. Барман, оберкелнери, сервитьори и портиер също. Всички приличаха на английски икономи. А в комбинация с клубът, целият заедно със завесите в плюш-бордо, приглушена светлина и ледено изопната физиономия на сервитьора ни, ме караше да се чувствам неволен участник във филма на Агата Кристи. Би било много романтично, ако по някое време изнесат главния готвач със сатър в черепа и Еркюл Поаро се приближи към нас с тефтерче, лула и обичайните въпроси.

Поръчахме бутилка червено “Шантоньоф дю пап” с мезе “Камамбер”, сьомга в доматен сос и агнешко с пюре от моркови, печено по френски. На менюто отдолу пишеш името на главния готвач, явно все още беше жив и здрав. Но иконома-сервитьор ококори, иначе присвитите си очички, когато изрично поръчах сиренето да дойде предварително, като мезе с виното. Все едно на нашенец да му извикаш шопската за десерт.

Концертът започна точно в 10.30. Трио с певица. Бял на пианото, арабин на контрабаса и негър на ударните. Вокала направи добро изпълнение, но на нейното място Йелдъз би натрупала опашка отвън.

Съседите ни – двойка американци. На другата масичка с диагонал 50 (колкото и всички други в клуба) стояха трима. Френски бизнесмен с любовницата си и пак американец с тях. Мъжът от първата мръдна някъде и сънародникът им от тройката на мига се вдигна и запита дамата може ли да седне за компания. Приказваха неспирно, като съученици видели се за пръв път двадесет години след абитуриентския бал. Когато другият се върна, за мен натрапника, за тях галантния му каза, широко ухилен: “Никога не оставяй дама сама!”.

Броят е много малък, на българчета, въздържали се да си пробват ъперкъта при подобна сцена. Но в случая, след подхвърлената реплика, мъжете се ръкуваха топло, а дамата учтиво ги запозна.

Тръгнахме си към един. Гардеробиерката донесе двата ни чадъра и ми поиска 6 евро такса – по 3 за всеки. Добре че портиерът, на изпращане отвън, пропусна да ми изтупа прашинката от ревера. Сигурно щеше да ми коства десятка.

На 12-ти станах рано, събуден от далечния тътен на метрото отдолу и от… оперния тенор в нашата сграда.

Пееше приказно и всекидневно, но в 7 сутринта за пръв път. Италианска ария на същия език. За слушането му в Парижка опера, се запазват билети, навярно месеци предварително. А аз имах редкия шанс, тази звезда да ме буди лично. Това е едно от предимствата, да преспиваш тук, а не на чист въздух в Пънчево, Грудовска община, където подобно соло-вокал ще слушам по FM-класик, ако е ясно времето.

Излязох на “Вербоа” и тръгнах към близката сладкарница за кроасани. Открих нови детайли от пейзажа, а минавах вече за десети път. Зад обикновената фасада се оказа фабрика за метални орнаменти, щемпели и гербови знаци, следваше католически лицей, африкански ресторант (зареждаха го две снежно руси момчета), арабски супермаркет и модерна пластика в миниатюрен двор пред учреждение, която служител там не би забелязал с години.

Тротоар е френска дума, миеха ги с маркуч, а иначе ръбовете на улиците в границите им с бордюра почистваха със силно течаща вода, пускана от специални кранове. Така се образуват рекички, които изнасят боклука до решетките на отходната канализация. По-едрите отпадъци ги събираха мароканци в зелени униформи и електромобилчета със същия цвят. Появяваха се навсякъде и неочаквано, товареха пак в зелени кофи с колелца и изчезваха все така бързо нанякъде.

Купих 4 вида кроасани за дегустация. Те заедно с думата са френска измишльотина. Комбинирани с кубинското кафе, цял пакет останал от предните гости, даваха добър старт за новия ден – неделя.

Площад “Едмонд Мишле”. На кафе при Валентин и Нина. Той ни отключи вратата долу, а горе ни посрещна тя и Оскар – бяла мидъл хрътка на черни петна. Кучето представляваше движеща се жива пластика.

“Обикновено е по-въздържан в радостта си от гости” – споделиха стопаните.

Краката му, като моливи, а муцуната – само предната част от клюна на щъркел, опашката всички си я представят и тази физика ми се радваше.

Ателието – мансарда 2х150 кв. метра и витражи с изглед към фонтаните на Тангели, на разстояние – хвърлено малко камъче, да цопне във водата им. Впечатляващо място, разположение и площ за студио на артисти. Би им завидял и Раушенбърг. Аз обаче им се радвах. Те ми доказваха какво жъне този, който оре и сее една и съща нива.

По-късно ми разказаха, че притежават студиото за 99 години и им е предоставено от Министерството на културата на Франция за особени заслуги в областта на съвременното изкуство. Представих си, как софийския кмет дава ателие от 300 кв. метра срещу НДК на семейство албанци за принос в световната култура. Сетих се и за Константин Бранкузи, който е тръгнал пеша от Румъния за Париж, за да го покори. Но е станало обратното. Сега ателието му е превърнато в музей с огромен принос за културата и туризма на Франция. А на последната разпродажба на “Сотбис”, негова пластика достигна 16 милиона долара.

Монмартър, кварталът на художниците преди, а сега на туристите. Църквата “Са Кре Кьор”. Отляво влизат, отдясно се източва върволяк с фото, видео камери и бейзболни шапки.

По-нагоре дегустация на вино и сирене, портретисти, сръбски псувни, кучешки отпадъци, стъпкани от множеството, автобуси с японци и един ресторант с прозорецо-врата и свободна маса с изглед към всичко това.

Настанихме се. Халба “Хайнекен”, слънце и течащо представление. Бяхме в своеобразна ложа. Точно отсреща двадесетина портретиста пристъпяха от крак на крак, подобно на чейнчаджиите пред “Магурата”. Не че го поискаха, но само един се сети да започне портрет на красавицата, седнала с приятеля си на кафето под носа им. В жегата той беше с черно палто, черно таке накриво и червен шал. За 10 минути свърши. Зърнах ескиза и останах приятно изненадан. Заслужаваше си 20-те евро, които получи. Отнесе ги като гларус баничка и забързано изчезна по течението на лов за нови красавици. Конкуренцията го изпрати с такава завист в погледите, че можеше да го препъне по калдаръма надолу.

Наблизо е мелницата на “Мулен Руж”, а по-нататък “Плас Пигал” – прословутия. Само една проститутка нагло спираше всеки с вид на нашенски тираджия. Колежките й спяха, беше ранен следобед.

Трябваше да се види и кулата на Айфел. Направих й снимка точно отдолу, там където са посипали жълт речен чакъл. Азиатци продават навързани на тел кули от бронз в различни размери. Подрънкват ги и обикалят. Взех една за Александър с отстъпка.

“Кулата” обикновено става символ на един град. Особено ако е 203 метра и е построена преди век. Но аз бих сумирал в едно цяло, комплект от други характерности за тази столица (бих я нарекъл на света). Ще изброя част от тях: кафенетата, портите, Бобур, течащата вода до бордюрите на улицата, Монмартър, галериите, високото качество в привидно невзрачния вид на някои неща, кроасаните, ролерите, сиренето, кучешките лайна, острите, тъпите и никога прави ъгли на всички кръстовища, парковете, с врати отварящи се само навън, малките, а понякога и големи изненади зад всеки ъгъл, Ив Монтан, Пикасо, издигнатото в култ изкуство и автентичност, франзелите, акордеона в метрото, черните красавици (бели може и да има, но не видях), играта “Петанг”, виното, та дори и “Де Фанс” – най-модерната част, демострираща световна величина на френската архитектурна мисъл. Може би новата огромна арка, символизира модерното продължение на триумфа, преминал през традиционната й предшественица.

Поканих Вени на кафе. Родителите й са българи, но тя е родена преди 50-55 години в Париж, така че заглавието ми не важи за нея. Галерист, арт мениджър, специализирала в Лувър, музеология. Чаках я долу, но тя само спря, за да ми каже, че не е намерила място за паркиране и ще обиколи отново квартала, за да търси (щях да се учудя на обратното). След 10 минути автомобилът й пак се зададе. не намерила. Обиколките продължиха до четвъртия път, когато дойде пеша.

Дълго разговаряхме, дори и за Пикасо. Разказваше като за обикновен човек, неин съгражданин, дори комшия, а не като за митична фигура, каквато всъщност е.

Улиците на моделиерите са до “Елисей”. Пред всеки магазин има метална, орнаментална оградка, тясна градинка и чак след това се натъкваш на чернокожите 100 килограмови портиери в черни костюми с червени папионки. Зърнах цена на чанта – 2000, обувки – 1200 и рокля – 3000 евро. Любимото място за пазарене на Мадона и приятелките й от Ел Ей. Не случайно това беше земната точка, където открих най-прекрасното черно създание. Първо ръцете и пръстите държаха някаква карта. Очите я разглеждаха обстойно. Търсех трескаво дефект. Прегледах краката, шоколадовата кожа на лицето, косата, та дори и бюста. Всичко показваше вселенско струпване на съвършенство. Единствено дрехите, останали по нея от последното дефиле, издаваха нещо човешко, доколкото разбира се Ралф Лоурън е човек. Добре че загубих ума и дума, иначе щях наивно да се опитам да й направя снимка, заради която гарда й щеше да ми освети цялата лента.

Насочих се към нещо земно – вчерашния супермаркет. Търсех сирене, мухлясало разбира се. С карта обикалях квартала дълго. Оказа се, че съм минал три пъти покрай него. Със спуснати щори и шовинистична табела на чист френски, никой не би го открил. Наистина словосъчетанието супермаркет не е местно, трябва да го търсим в държавата на съседния остров.

Цяла вечер сънувах сирена и на сутринта се засилих направо в магазина. Бяха безброй. Местен видя, че поглеждам твърде сериозно на тях и ми препоръча едно, което било “тре биен” и със сметанов крем. Точно такова не исках. Взех четири вида мухлясало.

Фабрика за фото-репродуциране “Арт Визуел”. Търсихме специално фолио за покритие на фотоси. Адресът ни отведе извън ситито, където туристи не стъпват. Посрещнаха ни учтиво и съпричастно. Целият административен екип на фабриката се зае с обслужването ни. Двама докараха продукта – С-245-МЛ. Още двама провериха в компютъра валидността на кредитната карта, с която платихме, а шефката лично ни показа машините, един Ван Гого – 2х3 метра, трима работника-мароканци и ни каза “оревуар” чак отвън на уличката.

Пак заваля. Бяхме около Бастилията и се пъхнахме в първия китайски пред очите ни за обяд.

Един приятел след прекарани 6 месеца в Китай ми разказа, че у нас идват самозвани майстори-готвачи, слагат червени фенери пред някой гараж и започват. В Париж такива няма. Вкуса на ориза, пилешкото с тръстика и кокосовите десерти показваха, че конкуренцията оставя само майсторите на гозби – типични и отлични.

14.05.2000 – вечеря у Марджи, Вера и Марк. Тя е арт-фотограф, Вера е майка й – американка, а Марк е абстрактен живописец – поляк. Когато отидохме, той беше току що заминал за Амстердам. Предстоеше му откриване на изложба след ден. Вера дошла специално за събитието от Чикаго. На възраст, колкото зет си, тя явно го обичаше, съдейки по музиката, пусната от нея в наша чест. Язек Думбровски, известен в Полша поет и композитор, най-близкия приятел на Марк.

Марджи се върна с 2 френски франзели и продължи да готви вечерята с учудваща за американо-канадка кулинарна сръчност и страст.

Поканиха ме в огромното съседно помещение. Картини 4х2 метра, пода, по принцип бял, но като фон. И той приличаше на картина от разливаните бои.

Момиче на около 20 проявяваше някакви снимки. Марджи ме запозна с частната си ученичка по фотография – Жан Клод. Всички живееха и работеха тук. Пак френското правителство и пак студио дадено на артисти за срок от 99 години.

Гозбата беше по френска рецепта, отлично приготвена от Марджи с баща канадец, Марк – поляк, нямаше го, но картините му издаваха националността със своя абстрактивен експресионизъм, Жан Клод – французойка с майка – алжирка, Вера и Соня дошли от Чикаго, а аз от Бургас, общувахме някъде в Париж, в стая само с книги и авторска музика, изпълнена от полският Ив Монтан.

Прибрахме се по улица “Оберкамп” пеша, нарочно. Препоръчаха ни го домакините. В 1 часа купона течеше с привкус на Северна Африка, индокитайски миризми и тесни дълбоки барчета, в които нещо се коментираше или бълбукаше подгрято от вино, огънчета “Житан” и до болка стиснати ръце под кръглите малки маси.

За последно вечерно сбогом, съдбата ми поднесе една необикновена гледка.

Излязохме на “Републик”, където се вливат 7 булеварда. По един от тях видях да върти педали 15 годишен велосипедист, гонен от трима полицаи на мотоциклети с пуснати сирени и сини лампи. На три пъти го приклещваха и той пак се измъкваше. Накрая отпраши по булевард “Волтер”, а униформените подире му. Изгубиха се от погледа ми, но сирените им продължаваха да изпращат ехо в притихналия град.

Може би картината на видяното от мен, нямаше да бъде пълна, без този среднощен градски лов. Оставих го без развръзка и край, така както всичко видяно, докоснато, вкусено, чуто и помирисано тук. Сигурен съм, че години не са достатъчни, да сложат точката на опознаване разноликите сфери от живота в този град, камо ли седмицата от месец май на 2002 година. Тя ще държи сетивата ми мобилизирани до деня, в който следващият акордеонист ще влезе в Ер О Ер вагона и пак ще засвири шансони, точно до ухото ми.

----------------

Из книгата “Нарисувано с думи”, Бургас, 2006.