За Америка малко “да”, малко “не”

Самолетът литна от София за Амстердам с един час закъснение. На влакчето за куфарите бяха натоварили торби с чесън. Валеше дъжд. От мокрия чесън самолетът миришеше на шкембеджийница. На Виена се качиха група чехи с бели ризи и изтъркани кожени чанти. Личеше, че са пътували. Но явно шкембе чорба не бяха яли. Гледаха през люковете, като риби в аквариум със стара вода.

Добри момчета! Приземиха на летище Шипхол – Амстердам, така че чехите ръкопляскаха.

Влязох през ръкава в Джамбо. Питах се, когато Бог ни е създал, дали е включил в сметките си това съоръжение. Над Канада обаче, бяхме предупредени, че сме прашинки във Всемира. Джамбо се тресеше, пукаше, стържеше. Нямах слушалки, но чух сърцата на всички.

След 20 часа кацнах в Детройт, пак по светло в един и същ ден. На Колумб първото му идване се е проточило повече. Парадокси на времето. Никой не умря в самолета от скорбут.

Чернокожият офицер на емиграционният пункт ми каза с усмивка, че мога да остана допълнително още 3 месеца. Не повярва, че влизам в страната му само за един ден. Вън ни чакаше смешно червено бусче за коридора за Вашингтон. Маникюрът на чернокожата шофьорка ме впечатли и ме подсети, че вече не съм в Европа. Това беше старта на изненадите.

Разбери човека и държавата, като им посетиш… тоалетната. Припомних си поговорката и влязох в една от многото на Детройтската аерогара. Запитах се дали ще ме закопчее нещо автоматично на излизане.

В чакалнята всички си приказваха. Дамата до мен не се сдържа и ме запита колко е часа. Общувахме десетина минути. Тя се отправи за коридора си. Когато махна за довиждане, забелязах на ръката й часовник.

В самолета влязох първи. След мен никой не дойде. Седнах и помислих, че съм в празен автобус. След малко се появи най-дебелият стюард, който съм виждал. Беше първи братовчед на всички новодошли. Сигурно тренираше за роля в Холивуд. Дамите, на които обясняваше как да закопчеят коланите, едва се сдържаха да не му ръкопляскат. Дотолкова се вживя, че след излитането започна да ни подхвърля торбичките с фъстъци по-добре от жонгльор.

Изпих си сока и кацнахме на летище Роналд Рейгън – Вашингтон. Пистата започва досами река Потомак. Помислих, че ще се приводняваме. Куфарът ме чакаше още преди да изляза. Качих се на току-що разработен Меркюри – ван. Минахме покрай Пентагона. Сигурно архитектът му е бил роднина на Гьоринг. Стори ми се, че съм в древния Рим, но 2000 години по-късно.

В апартамента се влиза директно в хола. Хладилникът и печката са големи. Лъжичките за чай са като супени. Стените са от талашит.

На другия ден се включих в джогинг манията. Обиколих квартала и го разгледах. Пред вратите стояха вестниците. Беше паднал сняг. Пешеходните и вело пътеки бяха почистени и сухи. Две латино момчета пръскаха механично сол на гранули. Преди това друг, с нещо като сенокосачка обираше снега и през фуния го пращаше встрани.

Една педя сняг затвори всички училища и университети в щата. Колите боксуваха на равното. Автоматичните скорости на 90% обясняват това. Пътят за университета Джорж Мейсън, минаваше през гора. Половината беше паднала. Дърветата се оставят да изгният с времето. Никой не видях с брадва и наръчи за вкъщи. Централната зала на университета беше термит.

През стълбички, коридори, тунели и врати, крачеха целеустремени двадесетгодишни с цветове на лицата, повече от палитрата ми. Най ми допадна обаче, цвета на централното стълбище – зелено-сиво-син. Вероятно няколко института са го разработвали.

Посетих няколко галерии в Джордж Таун (първозаселеният Вашингтон). В първата японец имаше две червени точки на картини с петцифрени цени. Втората беше с мое участие. Подът беше в бяло, галеристът в черно, галеристката, приятелка на галериста. Третата – треторазрядна. Другите бяха като една.

Пих добро кафе във верига “Стар Бакс”. Пускаха джаз. На излизане стиснах кафето. Дръжката на вратата беше стъклена – пълна с кафени зърна. Само че кафе без цигара. Допуших си пурата от снощи навън… Набързо. Беше 50 по Фаренхайт, разбирай студено по Целзий. Един негър ми поиска цигара. Казах, че ми е половин пурата.

Но вечерта ме заведоха на място, където се пуши пури и нищо друго. Купихме си по една от специализиран. На входа му от плакат, ни се хилеше един революционер от Куба. Продавачите бяха в бели ризи, копринени папионки и… пушеха лули.

Барът беше на консерватори. Темите от Ешер до френски вина. Застрахователне агент, до мен на бара, нарисува на салфетка с водни моливи портрет на Ешер по памет. Барманът – виетнамец, възкликна и го позна. Аз не можах. Гледах отсреща дама с пура. Тя общуваше с видимо “ляв” до нея. Както обикновено всички непознати си контактуваха весело  и безгрижно. До нас, един и три красавици ядяха парче торта. На масата нямаше нищо друго. А бяха толкова щастливи, колкото нашенци след половинка гроздова. В 11 бяхме останали само двама… българи. Тръгнахме си. Предстоеше час път до дома.

Другата вечер пих “Гинес” в студентска кръчма. Подът беше целия в шлюпки от фъстъци. Стените – театрална сценография. На 5 монитора даваха студентски квалификации по баскетбол. Гледаха с небивал интерес и смучеха червено-розови коктейли с много лед.

Ню Йорк, Ню Йорк. Това ли си ти? Термит на квадрати. Лего на живо. Жълти таксита, когато не ти трябват и никой, когато бързаш.

Бергоми, дойде в 6 и тръгнахме с влака за дома му. След един час помисли,х че стигнахме. Той каза, че сега ще вземем автобус. Когато слязохме вървяхме, колкото пътува влака. Колата му беше да ходи до гарата. Лоренцо беше на прозореца. Той е на една. Елена на 3. Тя рисува на компютър и на хартия. Завидях й на майсторлъка. Ейми е завършила Харвард. Седи си вкъщи. Децата ги гледа бейби ситър. Бергоми сготви спагети. Ейми разговаряше с нас.

Другият ден целият беше за МоМа – Музей на модерното изкуство. Видях Миро, Пикасо, Сезан и Бранкузи. Ван Гог е моят фаворит, най-великият майстор в последния век.

Сохо е кварталът на галериите. Влязох в 5. Скромни картини с грандиозни цени.

В Чайна Таун не се говори английски за разлика от димитровградския битак, където пак ще чуеш български измежду циганския.

На Таймс Скуер се събират по нова година. Аз бях на 19-ти март. Нямаше елха. Имаше негърчета. Играеха на тротоара брейк. Единият се качи три стъпки по стената и се приземи със задно салто. Вторият направи три предни на два метра. Третият мина на ръце под моста, който сглобиха първите двама. Ръкопляскания. Най-малкият хвана в едната кофа, в другата един долар. Обиколи половината. Дадоха му един. В другата половина бях аз и му пуснах с радост два. Нищо за голямо шоу.

Пресякох Централ Парк. Преди да изляза видях тълпа. На асфалта пишеше Джон. Имаше свежи цветя. Отсреща на 10-тия и 11-тия сега живее вдовицата – певица от Япония.

Магазин НБА. Супермаркет за баскетбол – маратонки, гащи, фланелки, топки, шапки. На големи монитори лъщеше широката усмивка на “въздушния” Джордан. Долу в партера сто деца играеха на специално игрище. На излизане ми дадоха да пипна топката на Майкъл. Щях да си измия пръстите късно вечерта…

Търсихме българско вино за Бергоми. Тук всичко е профилирано. Трябваше ни магазин за вина. Почти се бяхме отказали, когато едно момиче с униформа ни посрещна с чашки “френско” за дегустация. Влязохме. Три етажа. Южна Австралия, Северна Африка и Мийдъл Калифорния са представени достойно. На Франция беше отделен втория етаж. Група дегустираше и обсъждаше с чаша в ръка, както в наше кафене се спори за косовската война. Споменахме името на родината. Момчето ни заведе пред унгарските. Провериха в компютъра. Имали българско. Заведоха ни на третия етаж при румънските. Отчаяхме се. На излизане погледът ми попадна на етикет с най-ниската цена. Беше “Каберне Ловико” – 1989. Бинго! Вечерта го изпихме с възторг и гордост.

Тръгнахме си. Шофьорът на автобуса каза, че ще стигнем Вашингтон за 5, ако няма трафик. Имаше. Десет мили минахме за три часа. Стигнахме. Валеше. Вере няма пешеходци, камо ли в дъжд.

На другия ден играх баскетбол в зала. Беше универсална. Волейбол – 2 игрища, спринт пътеки, скуош – 10 зали, фитнес – 3. Перките на климатика – по-големи от витлата на Титаник. Отвън бейзболен стадион. На двата коша играеха приятелите на Джордан. Нямаше бял. На другите два бяхме двама българи, двама китайци, един германец и петима корейци. Паднахме от корейците.

Музеят за модерно изкуство в столицата е проектиран от китаец. Пред 30 години ходихме на градска баня, защото нямахме вкъщи. Припомних си детството. Само не чух хлопане на налъми, но ехото от гласовете беше същото. Единственото топло нещо вътре беше огромен гоблен на Хуан Миро. Залите за модерно изкуство и старите майстори са свързани с подземен коридор и движеща се пътека. По пътя се натъкнах на стотици ядящо – пиещи. В нещо като огромно кафене се дъвчеше здраво – хамбургери с маруля, стекове с кетчъп и бифтеци с усмивки на доволство. Принципът тук е – ти си сервираш, ти си отсервираш. Изхвърлих си пластмасите в пластмасовия кош и продължих.

В Националната галерия беше представен Джон Сингър Сържент. Впечатляващ. Само някои пейзажи, като че ли бяха гледани от Никоал Танев. Но портретите не. Те си бяха тукашни. Публиката също.

Запалих цигара отвън. Тук тютюнопушенето е по-голям враг от Милошевич и Садам, взети заедно. Всеки момент очаквах да дойдат и да ме арестуват. Дойдоха. Две полицейски, една пожарна и една линейка. Не бяха за мен. Приготвих фотокамерата, обзет от духа на папарак. Ей сега се запали Националната галерия! Чаках да видя дим, мрежи и скачащи в тях от прозорците. ОТ централния вход излязоха десет типа. Носеха в количка дебел тийнейджър  с превързан крак. Плачеше. Паднал по стълбите. Пуснаха сирените и потеглиха да търсят някой със заседнала кост в гърлото. Допуши и тръгнах.

Джейни ме взе с кадилака си и ме заведе в “Гласът на Америка”. Дадох интервю. Темата екология. Дано са ни чули. Говорихме на български.

На другия ден минах край Белия дом. До мен крачеше колона индианци от Андорските острови. Искаха да стават 53-ти щат, да им разрешат абортите или да дигнат напрежението на “електрическия стол”. Скандираха нещо в тази насока. Пазеха ги стотина полицаи с велосипеди, на коне, мотори “Харлей” и святкащи коли от последния екшън. Подминах. Спрях през велпапе с текст “Клинтън, спри бомбите в Сърбия”. Попитах женицата защо е сама? Риторично и безгласно. Тя ме разбра.

Якоб Ван Ройсдала, Ян Ван Гойен, Адриан Ван Остаде – “Пейзаж с дървета”, “Изглед от Дордрехт” и “Селска компания”. Трите картини струват колкото самолетоносача “Абрахам Линкълн”, но той не струва и боята им. Галерия “Конкорд”. Влязох сутринта. Тръгнах си вечерта. Но се оказах сред море от червени шапки, бели ризки, черни главички и ококорени бели очички – колеж за чернокожи. И шофьорът, учителите и рекламиращата попкорн, залепена на автобуса, бяха правнуци на памукоберачи от Луизиана без и помен от бяла кръстоска през годините.

Вечерта бях на концерт. Пиано и цигулка от България в Световната банка. Представи ги Сол Полански. Падна по стълбите. На слизане, посланикът ни му подаде ръка. Той не я пое. Слезе сам.

Излязох. Бях уморен. Влязох в един супер. Взех си мляко и се опитах да го платя. На касата, момичето каза, че машината й е само с карти. Оставих млякото и тръгнах към метрото. След два часа и три смени се прибрах.

Вернон е с военна академия. Това означава пари, почит и всеобщ респект. Висок е 2, тежи 110, маратонките – 50-ти. Играл е с Дейвид Робинсън студентски баскетбол. Къщата му е милион, гората му повече. За дома се минава през три моста. Първият път бях вечерта. Карахме 10 минути през гората му. През два метра, лампи в шумата. Паркирах под баскетболния кош. В тази държава, ако нямаш такъв, си дебел или ползваш инвалидна количка. Преди да дойда гледах “Алиса в страната на чудесата” заедно със сина ми. Сега съм сигурен къде са били правени снимките. По-долу е конюшнята за понита. Многодетни семейства у нас спестяват години за такава сграда. Играхме по малко баскет, волейбол, тенис на корт и маса. Билярдът го оставихме за десерт, след като се накиснахме в джакузито на двора. То работеше нонстоп, както и осемте телевизора из къщата.

Двата лабрадора избягаха някъде. След обяд се върнаха мокри. Бяха плували в басейна на комшията. Той е на две мили. Дълго, след като отпътувах, се щипех и се оглеждах за Алиса.

Балтимор е бил град на корабостроенето и проспериращата индустрия. Сега тук просперира… бейзболът. Даунтауна е разделен на три: административна част, стадион и паркинг.

Обядвах в индийски на корем. Минах три пъти покрай блюдата, изгоряха ми червата. Сълзи и пот течаха на фона на цитри и хималайски вокали. При второ посещение, язвата е вързана.

В частна колекция “Уолтърс” беше представено полско изкуство. Влизането в НАТО им е в кърпа вързано. Много злато, доспехи, коне от дърво в естествен размер и карта на древното панство – на 2 стени. В територията му само България я нямаше.

Иначе, постоянната сбирка, завещана от фамилия Уолтърс на държавата (тук това е практика), включваше Рафаело, Ван Гог, импресионисти и един дворец от злато, колкото кибрит. 30-те му стаи бяха с пердета, а вътре кухи. Гледах го час. Малко време, в сравнение с десетте години изработка.

Тръгнахме към колата. Вървяхме по малка, европейски тип уличка. Някъде отгоре, звучеше виола. Спряхме. Прекрасно момиче свиреше на прозореца. Стори ми се, че видях жива картина на Вермеер. Това беше най-съвършено красивия миг от престоя ми тук! Ръкопляскахме отдолу. Момичето се поклони и изчезна. По-късно разбрах, че сме минали покрай световно известната балтиморска консерватория.

На другия ден ми трябваха рамки. Тръгнах с един “Форд” по 95-то – юг. Това е хай-уей, свързващ Канада с Флорида. Пътувах час. “Потомак Мийлс” са магазини ЦУМ умножени по хиляда. Идват от друг щат и изкарват уикенда в тях. Влязохме в един вход, излязохме на две мили. След още час, намерихме колата, измежду хилядите отвън. Прибрах се доволен от протеклия ден – купих рамки.

В 18 се откриваше изложбата с мое участие. Тръгнах в 5. До ДС, т.е. центъра се стига за 20 минути без трафик. Имаше. След два часа стигнахме. Добре, че на арт-рок ФМ пуснаха 10 пъти актуалната банда “Евър ласт”. Паркирането тук е колкото и пътя. Отне ми час. Намерих място в съседния квартал. Хванахме края на коктейла – 2 бутилки и няколко моркова, нарязани надлъжно. Взех си един и изпих едната бутилка неусетно. На другата се назландисваха всички гости. Тук има 20 галерии на една улица. Всеки трети петък се откриват едновременно изложбите. Шантави, любопитни, хомо, хетеро, богати и външно бедни пчелички, прекацват от една в друга, уж приказват, съвсем не гледат, някои купуват на другия ден по телефона.

Дойде Стивън, професор по лингвистика – с мотор и каска. Поздрави ме… с ръкавица. У нас така се здрависват дамите. Приятелката му, също еврейка, поздрави ме на голо. Купонът продължи, виното остана. Тръгнахме да полеем изложбата. В бара нямаше места за пушачи. В половината се пуши, в другата – не. Дойде ни реда. Пак монитори, пак плейофи, пак всички вътре бяха като роднини. Само, ако влезеше някой пресен ветеран от Косово щяха да хукнат да го целуват и да му искат автографи. Скоро наближаваше и сезона по бейзбол, тогава темата е само една.

Има още много. Ще спомена за малко от мечтите на мнозина: Държавата представлява “Улей”. Влезеш ли в твоя, успехът (разбирай парите) са ти вързани. Смяна на колата на три години, три златни кредит-карти и три деца – отглеждат ти ги бейби ситър и ти ги карат със Скуул бус. Пломбата е 500, квартирата – 1000, кафето – 3. Въздухът е безоловен. Къщите са от талашит. Когато дойдох копаха, когато тръгвах ги боядисваха отвън, дърветата – засадени предварително. Алкохол ти продават, ако покажеш Ай Ди – паспорт, шофьорска книжка или шерифска значка. Училищата са държавни, частни и негърски. Можеш да си наемеш камион и кола по всяко време на денонощието. Оставяш я през девет щата в десетия в същата верига “Рент”. Пътните знаци са три – стоп, светофар и безброй табели с текстове. Веднъж спрях на кръстовище с четири знака “Стоп”. Важи принципът на Клондайк. Който е първи – той минава. Книжарници не видях, но биографията на Моника беше и в аптеките. Дрехите могат да се върнат. Носиш ги месец, връщаш ги с касовата бележка, връщат ти парите. Ето как някои нашенци носят все нови костюми. Телефонните разговори в града и в щата са безплатни, водата също. Навсякъде се ходи през тревата, но ако настъпиш маркировка с половин гума, може и да те опандизят. Падналите листа се издухват с въздух обратно в тревата, там изгниват и я торят. Най-голямата сграда в малкия градец Файрфакс е съдът. Тя е едно цяло със затвора. Процедурата е минути. От едното в другото минаваш с топла връзка. По улиците не те гледат, камо ли в очите. Ако това все пак стана ти се усмихват и ти казват “Хай”. Нищо, че е фалшиво. До шофьора на автобус винаги застава някой и си говори с него. Като слезе, забравят и двамата темата. Важното е, че си общуват. Можеш да си поръчаш десет вида американско кафе, но по-добре не го пий. Намери потна негърска тениска и я изцеди в чашата. До най-близкия супер отиваш с любимия си предмет на колела. Без колан не можеш – глобата е стотарка. След като слезеш те перва статично електричество, все едно, че си бръкнал с вилица в контакта. Иначе, волтажът тук е 110. Не може да те убие. При електрическия стол е къде, къде по-висок. В някои щати вече няма столове, трепят ги с инжекции. Всяка бензиностанция е и сервиз. Много рядко пукната гума се липи, продават ти направо нова. Пошегувах се как са с гумите втора употреба. Все едно, че питах за ковчези на старо. Иначе ползвани коли се продават навсякъде, само че най-старата е на 5. По-възрастните, поемат към моргата. Медицински услуги не ползвах, но лекарят, с който разговарях на едно парти, караше БМВ – ЗИ-3. Имаше вътрешен и външен басейни. Отскоро практикувал, не питах за таксите, но ги разбрах. Заради огромните хонорари, от цял свят се натискат за изяви, дори и в близката университетска зала. Тук пя Ерик Клептън, Корн и актуалните Евър Ласт, Дейвид Копърфийлд, скриваше вагони. А в кеч смехорията участва и самият Хълк Хоган. Жена му Доли пя миналия месец. Мик Джагър, Лучано Павароти и Яхуди Менухин са надували сметки след тукашна изява. Където са парите, търси звездите и… американците, ми добави един. За военна криза да не говорим, там са най-големите пари.

Тръгнах си. За час стигнахме летище Дълес – Вашингтон. От дългата колана пътници, митничарят посочи единствено моя багаж за проверка, но след като се ококори на българския ми паспорт преди това. От куфара ми изпадна баскетболна топка, единственото, което си взех от тук.

Пак съм на летище Шипхол – Амстердам, само че в 7 сутринта. За София литвах в 15. Осем часа без право на излизане от гарата. Пих бира, кафе, сандвич, книжарница, сувенири, детските играчки, прослушах дискове, зяпах физиономии – 2 часа. Ами останалите 6? Качих се на втория етаж. Врата с молеща се фигурка над нея. Надзърнах – отляво събути обувки. Припомних си посещението в Синята джамия – Истанбул. Все пак нещо различно. Влязох. Трима на килимчета бяха в характерни пози. Двама с индийски чалми хъркаха в ъгъла. Усетих единия си крак в Мека, другия в Шао Лин. Но с двете си ръце стиснах здраво едната от двете големи библии на чист български. Извадих я от рафт на голяма библиотека с подобни четива. Влизал съм от манастира в странджанското село Голямо Буково до катедралата Сан Пиетро – Рим, безброй параклиси, църкви, храмове, могили, катедрали, олтари и пирамиди, но този миг беше най-грандиозен. Бях единствения християнин сред юдей, мюсюлмани, мохамедани, будисти, шиити и какви ли още не. Никой не враждуваше, никой не наръга другия до него. В огромната зала цареше хармонията на човеците. Поставих Библията на мястото и излязох.

Състоянието на ведрост и радост се смени на 10 000 метра височина. Слънцето залезе на запада, облази нямаше. Някъде в ляво от залеза нещо просветваше методично и зловещо. В момента там падаха бомби.

На другия ден беше неделя – ВЪЗКРЕСЕНИЕ ХРИСТОВО!

----------------

Из книгата “Нарисувано с думи”, Бургас, 2006.