Баща

Костас беше “дежурен”. Означаваше целия ден да е заедно с Янис, пет годишен, единствено вписан в паспорта му под графата “деца”.

Двамата имаха отъпкан маршрут – детската градина в Пирея, кафето на “Омония”, пазара, обяд в къщи, игрището в “Каламбака” и зала “Олимпик”. Накрая приказка в леглото. На другия ден с малкия се заемаше Фотика – майката на Костас. Жена му Мартиния изчезна преди три години. Тогава, един дъждовен августовски следобед, приятелката й, пак Мартиния се казваше, дойде с един “Форд” и я закара на летището за полета Атина – Ню Йорк.

Скоро се разбра, че станала представител на Гърция в ООН по въпросите за малцинствата или нещо от този род. Продължава да се обажда през ден, пита как са, споменава за времето в Ню Йорк и други дреболии.

Днес Костас беше щастлив. Най-после Димитрио му продаде Пежото от витрината. Склони и на отстъпка. Когато трафикът беше голям, Костас отиваше до Пирея с влакчето. Днес обаче спря пред детската градина новия си автомобил. Излезе и видя ококорения Янис да го чака в двора.

– Харесва ли ти червения цвят? – усмихна се широко Костас. По отношение на марката двамата нямаха разногласие. За “бронзовия” преди години, Федерацията му подари кола. Беше “Пежо”. Оттогава Костас прояви своеобразен консерватизъм, стана като абонат на тази фирма.

– Отиваме направо в залата. Навит ли си? – Костас погледна Янис на задната седалка, намигна и полетя.

Детето познаваше всички и те него. Баща му беше 106 килограма мускули, трупани тук, години, денонощия, часове безкраен труд. Поздравиха ги всички в съблекалнята.

Глъчката в детския басейн беше голяма. Треньорът махна с ръка и пое детето. Янис без да се двоуми, хвана една дъска и скочи сред другите във водата. Костас тръгна към залата на железата. Имаше точно един час.

Когато легна на стойката почувства някакво особено трептене. Стори му се, че подът се полюля, а може би беше от щангата, тежестите или просто сърцето му уплашено прихлопа. Много кръв му предстоеше да превърти за този час. Не се повтори и той се зае с обичайната си дейност.

Тръгнаха си. По това време движението отслабва. В този час на Балканите, следобедната дрямка е закон. Това даде шанс на Костас да провери цифрите, обозначени на километража. Скоро и влязоха в квартал “Каламбака”. Паркира в приземието на триетажна сграда, опасана с широки балкони. Апартаментът беше голям, на първия етаж. Отключиха. Нямаше никой. Фотика беше днес при сестра си в Драма. На масата видяха бележка: “В хладилника има две тенджери. Стоплете и яжте. Ваша Фотика”.

Костас извади едната и понечи да запали газовата печка. Янис все още ровеше в двукрилия хладилник, да търси “Бони Берс”, когато всичко се залюля. Като че бяха на малката им лодка, но не в Пирейския залив, а в Бермудския триъгълник по време на ураган.

Не загуби съзнание. Такава тежест беше вдигал, но отдавна и за кратко, а сега тя лежеше постоянно на гърба му. Беше на колене. Всъщност на едното, другото не го чувстваше. Започна да мисли по-бързо и съсредоточено. “Земетресение. Все още съм жив. Къде е Янис? Беше до мен.”

Протегна ръце. Мозъкът му отправи командата към двете ,но я изпълни трудно само едната. С другата се беше случило нещо, но не беше време да уточнява подробностите. Почти се здрависаха.

– Татенце!

– Тук съм...

Пещерният пейзаж започна да просветва в съзнанието му. Част от плочата на втория етаж сега лежеше на гърба му, а другата я бе поел хладилникът. В ръката си все още стискаше запалката. Инстинктивно понечи да я запали, но я пусна веднага. В оскъдното пространство миришеше повече на газ, отколкото на прах и въздух.

Би издържал още една плоча на гърба си, но сърцето му не би изтраяло дълго тихия плач на Янис.

Костас пое дълбоко от оскъдния въздух, напрегна цялата си трупана с години мускулатура и плочата се повдигна или така му се стори. Отчайващо малко, но като че ли нещо все пак просветна. Стори му се, че влезе и по-свеж въздух.

Измина може би час или три, не се случи нищо. Припомни си легендата за Атлант. Бяха я учили още като деца в училището в Ставропотамо. Тогава беше силно впечатлен от този митичен герой. Усмихна се наум. Понякога дори легендите са блези пред действителността.

Купиха му велосипед на девет. Една сутрин тръгна с него за Касторя, на 14 километра от Ставропотамо. Врезе в града по главната му улица. Стръмна, калдъръмена. Пусна ръцете, за да се изфука на градските дечурлига. Спря го единственият полицай.

– Ще ти взема велосипеда. Не се кара без ръце.

– Но аз карам! – изрепчи се тогава Костас.

Върна се в действителността, ако можеше да се нарече така състоянието им. Постепенно го обземаше страх от умората. Трябваше му някаква подпора. Със здравата ръка заопипва. Газовата бутилка. Беше извън печката. Опря плочата бавно на нея.

Остана им разстоянието под нея. Не беше много, но все пак си отдъхна.

Беше легнал по очи, непосредствено до Янис. Сложи пръсти на врата му. Улови пулса. Беше заспал.

Нещо изтрещя, по-скоро свирна. Такива пронизителни звуци не очакваше. Спряха. И пак писнаха. Пропана беше замъглил съзнанието му, но познатата електронна мелодия от Моцарт го свести. Беше мобилният в джоба на якето.

– Костас, Йорго се обажда. Чух за земетресение при вас. Как сте?

– Вкъщи сме, само че ми трябва кран, за да изляза. Под земята сме с Янис. Спасявай ни!

– ... Има пет часа от Касторя. Ще събера хора и тръгвам. Дръж се! Затварям, да не губя време.

С Йорго си купиха първата щанга за двеста драхми. Бяха по на десет години. Мина доста време оттогава. Чуваха се рядко. Когато Мартиния замина преди три години, Йорго дойде за няколко дена. Гледаха Янис двамата. Беше интересна картина – сутрин двама “херкулеса” водеха на детската градина десет килограмовия Янис. След това отиваха в залата при железата до вечерта. Оттогава не се бяха виждали. През това време Йорго се ожени. Родиха му се близначки. Отворил сервиз в родното им село Ставропотамо.

Костас сега вече знаеше, трябва им само въздух и търпение. Йорго щеше да мобилизира селото.

Малкият екран на “Нокия” даваше светлина, колкото да видиш цифрите, но в това пространство беше слънце. Костас видя измъченото лице на Янис. Спасил го беше двукрилият хладилник. От фризерното се бяха разпилели размразените пакети, които Фотика съвестно диплеше през лятото. Докопа един. Близна го. Не почувства вкуса, но влагата му подейства. Капна няколко капки в устата на Янис. След това сложи леденото блокче на челото му. Детето измънка нещо и пак се унесе.

Сирената пак свирна.

– Костас, къде сте? Чу се треперещия глас на Фотика.

– Всичко е наред, тук малко ни пораздруса, но отмина.

– Къде е Янис?

– Спи в другата стая.

Изключи. Не искаше да проточва. Пък и майка му можеше да се усъмни. И така кръвното й стигаше двеста. Само земетресение й липсваше.

Почти се унесе. Събуди го нещо влажно. Спомни си медузата, дето му се залепи на лицето, на пирейския плаж миналото лято. Беше немска овчарка. Спря да го ближе, но продължи да го дърпа за якето.

Янис вече го чакаше отвън. Беше увит с одеяло. Хвърлиха ме едно и на него.

Двамата седяха един до друг, загледани мълчаливо и втренчено напред. Йорго ръкомахаше нещо наблизо. Вадеха още едно дете.

Телефонът изцвърча, но сега по-тихо и по-далечно.

– Здравей, Костас. Как сте? – чу се гласът на Мартиния отвъд океана.

– Нормално. Излязохме с Янис навън, на чист въздух. – А... Тука вали. Хич не е за навън.

Костас подаде телефона на Янис, да си говорят с майка му.

Стана и бавно се приближи към остатъка от сградата. Изпод един панел видя да се подава парче червена ламарина. Беше пежото, за което сутринта толкова се пазари с Димитрио. Стана му весело. Отдавна не беше се смял. Янис го чу, бавно се изправи и се приближи. Мълчеше учуден. Костас го вдигна със здравата си ръка. Вече не се смееше, но от очите му продължаваха да капят радостни сълзи.

----------------

Из книгата “Нарисувано с думи”, Бургас, 2006.