Всеки път има начало

Всеки път има начало

Откакто успя да се снабди с книгата “Всеки път има начало”, бай Григор не заспиваше, докато не прочете една глава от книгата или да си припомни за онова, което беше чел преди ден или два. В днешния летен ден, в който сутринта имаше хладина, отново беше седнал на мястото си в двора и отвори книгата на страницата, до която беше стигнал. Стори му се, че в техния жилищен блок в ранното утро нямаше жива душа. Тук-там се чуваха гласовете на изфорсираните леки автомобили, или пък някъде в далечината се чуваше глас на мотор, или пък самолет, който отлиташе всяка сутрин в посока към столицата. Тъкмо да зачете поредната глава от книгата, до ушите му долетя шум на стъпки. Докато да вдигне глава и да види кой идва…

– Добро утро бе, приятел – с широка усмивка, с блеснали очи като на младо момче го поздрави Милан – приятел, който живееше в съседния жилищен блок и бяха много добри приятели. – Какво правиш бе, човече, та още сутринта си загризал вчерашната книга?

– Няма да те питам къде си тръгнал толкова рано в тоз хубав летен ден, защото знам, че в чантичката ти е въдицата и храна за гладните риби. Знам, че е така, но искам да предложа да прочетеш ей това книжле…

– Да бе, да бе, знам, че я четеш, защото е книга на нашия съсед, който пише книги.

– Нова книга издава сега. Преди два месеца издаде книга и сега другата е в печат.

– Ами да – отвърна Милан. – Казва се… казва се… Брееее, това дали е от възрастта бе, Григо? А, да… “Пришълци отнякъде” – книга за котките.

– Ще я разбера аз тази работа. Сега ще постоиш половин час до мен, за да ти прочета някои неща за нашия общ приятел. Като го гледам, у него няма нищо особено, но книгите ги пише като писмо до Господа… Та слушай сега:

“През погледа на времето, побрало в себе си субективните критерии на хората, създали стойностни оценъчни системи според социално-политическите веения на епохите, съдът над писателското дело е твърде неутешителен. Свидетели сме как великани имена и творби пред очите ни падат в прах и забвение. От друга страна припомнянето на една мисъл, изречена от писателя Васил Иванов, че читателят не се интересува дали си летял със самолет или си падал, когато си създавал художественото произведение, а творческия резултат никак не докосна белетриста Георги Аргиров, наричан още от приятелите си шеговито “Балзак Аргиров” или “Бургаският Жул Верн”…

– Ти представяш ли си какъв съсед имаме, какви са неговите възможности според поетесите Мария Далакчиева – Леринска? Не искам да величая този човек, но и на възрастта си, на качеството на това, което е написал, аз се гордея – като срещна погледа на приятеля си каза бай Григор. – Но нека да не коментираме кой го е писал, защо го е написал, защото и онова, което ще ти прочета, говори, че в него има талант.

Милан изглежда не беше се настроил да дава оценка на това, което чува от други хора, но като разбра, че за човека, когото той познава, има какво да се чуе, остави чантичката, с която беше тръгнал за риба и рече:

– Хайде, чети, чети още нещо, за да получа по-голяма представа за този човек, защото право да ти кажа, не съм чел от него кой знае какво, но няма да забравя книгата му “Наказан с любов”. Как е написал всичко това не знам, но изводът ми беше, че той познава много неща и то както трябва… Та, чети, чети…

– Слуша какво пишат дъщерите му за него: “Дори и в книгата му “Орлицата и пръстенът”, макар да говори за войната, намира място къде да вмъкне децата, да подчертае тяхната роля за живота на родителите, на обществото. Ами какво да кажем за децата от “Езерото на делфините”, за майката… Съвсем определено, не защото Георги Аргиров е наш баща, но мислим, че в бъдещия живот, който според него е не по-малко от петнадесет години, ще може още по-добре и с още по-голямо майсторство да пресъздаде живота на хората, както в написаната книга “Шепот в леглото” да дава съвети – да учи всеки, който го прочете. Неговата сила не е в съвета, а в начина, по който всеки може да достигне до истината, правдата и как да действа по-нататък”…

– Как ти се струва казаното от децата му? От това, което са написали за него, имам чувството, че и у тях има някакви заложби… – като за отдих бай Григор се облегна на пейката и с цъкането с език искаше да каже, че човек и на сто години да стане, не може да каже какво има в него като мислене, разсъждение, и най-важното, че ако има някакво вътрешно горене, да вземе и да го опише.

– Децата му. Браво, ама нима нашите деца не биха могли да напишат нещо и за нас?

– Ами да пишат за това, че стоиш с часове до язовира, а не можеш да хванеш нито една риба ли? – като се засмя с глас каза приятелят му. – Та ти ходиш и на лов за зайци, ама доколкото си спомням само веднъж досега си ми донесъл заек, макар че се познаваме от не знам колко години.

– Ти пък и ти. Та нима винаги, когато убия заек, трябва да те викам на гости я?

И двамата се засмяха и споделиха, че и техните деца могат да напишат нещо и за тях, ама… нямат талант… Както си говореха бай Григор разлистваше книгата и неочаквано за Милан му рече:

– Виж какво пише за него Жана Абрашева от редакцията на в. “Компас”: “Всяка сутрин ще го срещнем в двора на детската градина “Звездица” – помита окапалите есенни листа и със старанието на добър стопанин изчиства събраната на купчина жълта шума. В погледа му се чете помръкнала от годините тъга и в същото време игривото пламъче на радостта витае в лицето му. Добро утро, чичо Аргиров! Детските гласчета пронизват като камбанен звън сърцето на човека. Така минава всеки божи ден, вече десет години, откакто някогашният учител се раздели с активната педагогическа дейност… Трудолюбив и прилежен по природа, той не живее като обикновен пенсионер, нито приема написаното на хартия като закован гвоздей на стената… И дограма оправя, и теракота реди, и мазилка слага… Всичко, което един изпълнен с топлина дом иска. И не го прави за друго, а най-вече от съзнанието да е полезен” – като започна да търси други страници завърши четенето Григор. – Написано за Аргиров под заглавието “Истории на стария учител оживяват в романи”.

– Ама ти както я започна, май днес нито риба ще хвана, нито жена ми ще ме похвали, защото друго нямах какво да правя. Не прекаляваш ли?

– Ако искаш тръгвай за риба, но чуй какво пише Мариана Василева: “Става дума за повестта на писателя Георги Аргиров, озаглавена “В оная нощ”, в която представя нравствеността като опора на семейството. Повестта е епически вид със социално-битово психологична, историческа, научнофантастична, криминална тематика. Книгата носи почти всички жанрови характеристики на повестта. В нея сюжетната линия се развива в социално-битовата атмосфера на патриархалното българско семейство и общество, осъждащо неморалните отношения, без да осъди истинския виновник в реалната ситуация” – и четецът затвори книгата.

Милан свъси вежди, не каза нищо за чутото. В края на краищата той направи извода, че авторът пише за неща, които са много лични, та нямало да оправи взаимоотношенията между хората и по-точно между жената и съпругът. За изненада на бай Григор Милан каза без грешка, което му направило впечатление от съдържанието на повестта: “Образите на героите в “Оная нощ” се извеждат и развиват от конкретната ситуация в повестта, от следващите едно след друго действия и поведението на всеки герой”.

– С две думи, вероятно човек като чете тази книга търси в себе си… – добави и се изправи.

– Къде ще тръгваш? Знам, за риба, но нека да ти кажа още някои неща. Искам да ти кажа, че за първата книга от трилогията “Възмездие за греха”, за нея пише една голяма литераторка Теменуга Захариева. Слушай сега: “Прочитайки най-новата книга на Георги Аргиров “Големият залог”, излязла от печат тази година от издателство “Либра Скорп”, до известна степен излязох изненадана – пише тя, – но не по посока на търсенията на автора в психологичен план и надникването в дълбочина на кладенеца на човешките чувства, скърби, съмнения, възторзи, изкушения. Тъй като лекотата, с която Георги Аргиров надниква в многопластовите гънки на човешката психика, е характерна и за останалите му книги. Писателят е майстор и в достоверното обрисуване на морални дилеми, дълбаещи кратери в душевността екзистенциални въпроси, на индивидуалния път към пълното себеосъществяване в най-необяснимото и свято чувство – любовта”… Виждаш ли какво пишат хората за нашия човек? А трябва да ти кажа, драги ми рибарю, че Теменуга Захариева, която отново казва: “Прочитайки новия роман на Георги Аргиров “Звън на камбани” у мен остана усещането за досег с най-чистите измерения на българското и смислово, и като символ, и като извечна, свята, безпрекословна пред първоизбора на националната ни идентичност. Емблематично е заглавието на книгата “Звън на камбани”. Звънът на камбаната е символ на пробуждането, подтика към себеосъзнаване, към пълноценното осъществяване на съдбовната мисия да се устои на насилието, болката, съмнението, абсурда на робството и като физическо, и като нравствено понятие”…

– Не! Ставам вече – този път Милан беше взел чантата си и тръгваше.

– Рибата ти няма да избяга, стига ти да можеш да а примамиш. За пример сега мога да ти кажа, че аз те примамих и въпреки че бързаш, остана вече цял час при мен. Благодаря ти. Този път няма да искам да ме каниш у вас на риба, защото едва ли ще ти стигна да направиш една супа – рече бай Григор и се изсмя с цялото си гърло, като човек, който се радва от постигнатото. – Право да ти кажа удоволствието ми беше много голямо, че изпълни желанието ми да прочетем някои неща заедно. Съжалявам само, че не стигнахме до написаното за цялата трилогия “Възмездие за греха”, за да чуеш как пишат способните, истинските литератори като Димитрина Филипова от Калофер, която прави анализ, преценя цялата трилогия. Тази литераторка пише: “В трилогията “Възмездие за греха” Георги Аргиров изследва тази борба, но избира по-леко възприемана форма – главните герои близнаци… Както винаги злото е победено, правдата възтържествува. Но кое зло и коя правда? Само големите. И автор с неограничено въображение като Георги Аргиров не сътворява как да се води борбата с малкото зло. То обикновено се подминава, подценява, но се натрупва и едва когато стане голямо, бива подлагано на наказание. Момчил наистина се сбогува с този свят, осъзнава коварството и съдбата си. А как ще живее Петър оттук-нататък? Победител? Жертва? Как? “Възмездие за греха” е една хубава книга за грозни времена”.

– Накрая литераторката пише: “Така и човекът, очистил се от една вина, тръгва да натрупва нова, за да търси после начин да я изкупва, и пак”… Отивай за риба и помни какво съм ти казал, но… чрез други хора – рече бай Григор и затвори книгата.