Емануил Павлов – един мъж на 57...

Емануил Павлов – един мъж на 57...

Срещата ми с Емануил Павлов в едно квартално кафе се състоя броени дни преди рождения ден на “бургаския Хемингуей”, както го наричат мнозина. Дали от Сатурновата дупка, в чийто плен явно беше попаднал Емо, или от самия живот, който сякаш ни е обявил своеобразна война, но разговорът върви в твърде песимистични нотки.

Умореният морски вълк пие чай (?!?) и размишлява за самотата, отчуждеността между хората, за студенината на електронните джаджи, за болките, за ненаписаните книги и за горещата Андалусия. И уж не вижда нищо розовичко в бъдещето, но все пак надеждата – с цялото си коварство и измамност, се прокрадва и като въдица подхвърля мечтата за нови пътешествия по земите на маврите и може би за нова книга... някога.

На добър час, приятелю!

Роза МАКСИМОВА, вестник “Компас”, Бургас

-----------------

Емануил Павлов: Хората забравиха да общуват помежду си.
(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)

– Честит рожден ден! Как се чувстваш на 57?

– Благодаря! Много добре се чувствам. Започвам да узрявам и да преосмислям нещата от живота. Може би започва втората младост. Жалко, че в днешно време на хората от моята възраст гледат като Хеопсовата пирамида, което е голяма грешка. Всички по-млади могат да се поучат от тях и да научат много нови неща, които самите те не знаят. Жалко, че машините изместиха хората. Говоря за телефоните, видео и всякакви такива... По този начин хората станаха самотници и забравиха да общуват. Честа е гледката, когато на една маса са седнали четирима младежи и всеки си е забил погледа в телефона си. Без никакъв контакт, даже на масата контактуват помежду си по телефоните си. Това е най-жестокото отчуждение, което можем да постигнем в бъдеще. Тъжна картина.

– Къде се изгуби напоследък? Не се шуми много около теб. Пишеш ли?

– Когато имам възможност, пътувам по-често до чужбина, защото мисля, че парите, които има човек, трябва да ги използва за удоволствие, а не да ги държи в банката. И да види Венеция, или Испания, или да отиде до Гърция или където и да е и по тоя начин да обогатява и общата си култура, да научава много нови неща за света.

– Това е богатство.

– Това е богатството да познаваш света около себе си.

– Много голяма част от живота ти е преминала в морето.

– Да, в океаните по-точно. Бил съм на края на света – в най-южния град Ушуайя. От там нататък започват ледовете. Там живеят само пингвини и други ледолюбиви животни.

– Сега, когато си вече на сушата, как ти се струва Бургас – той напоследък е доста променен.

– В Бургас животът като цяло не се е променил много, и ми се струва, че не върви в правилна посока. Отчуждението става все по-голямо, борбата за оцеляване все по-жестока и в тая насока бъдещето, което се очертава, не е розово. Младите... Нищо не се прави от управляващите, за да има бъдеще за младите хора. Сигурно защото ние сме вече по-зрели... Но младите хора трябва да остават тука, а не да бягат в чужбина. Но за съжаление същото важи и за културата – нищо не се създава, всичко се е превърнало в една чалга. Високото изкуство не е на дневен ред. То е заметено под масата и не може да изплува, поне на тоя момент. Всичко, което ни заобикаля, е халтура.

– Писателите, музикантите, художниците произвеждат халтура, защото това се търси, за жалост... Докъде човек може да прави компромис със себе си и с творчеството си?

– Компромис може да се направи до обезличаване, защото безкрайните компромиси водят до обезличаване. И всъщност творецът да няма лице, да бъде един голям компромис.

– Напоследък има много случаи на насилие сред младите хора. Ти каза, че за това е виновна властта. Но само властта ли е виновна? Къде е семейството, училището?

– Ами това отчуждение, което се вижда повсеместно, то е навсякъде около нас. За съжаление, родителите нямат време, заети с изкарването на хляба и нямат време да бъдат повече с децата си, и децата в този смисъл са онеправдани. Родителите нямат нужните контакти с децата и по този начин те се чувстват изолирани... Самите деца се чувстват пренебрегнати и раснат в такава враждебна среда, в която агресията, естествено, избива. Започва агресия, започва алкохол, започват наркотици на много ранна възраст и това води до гибел, не само на самия субект, но и на цяло поколение. За съжаление, към това върви нашето младо поколение. И никой не обръща внимание, абсолютно никой.

– Писателите в Бургас се обединиха в свое сдружение, но все по-често се чуват упреци, че в това обединение няма млади хора.

– Може би е така, не знам. Тези хора, които се обединиха в Дружеството, аз познавам повечето от тях от 35-40 години, не знам защо няма млади. Младите хора сега нито четат, нито имат нужда от литература. Може би времето е такова, че ги отблъсква от изкуството като цяло. Виждам, че и в другите жанрове има отлив на млади хора. Всички гледат да заминат за чужбина и там се спасяват. Иначе тези, които четат художествена литература, са малко... Накрая авторите ще бъдат повече от читателите. Никак не е весело, но за съжаление, това е перспективата в България.

– Това е много песимистично. Ти не виждаш ли все пак някаква светлина в тунела?

– Не! Виждам един влак, идващ отсреща, който е без светлини. Нашият влак, който върви срещу нас. Много е страшно. Само не се знае кога ще се срещнем с този влак.

– Какво не ти дава мира?

– Това, което не ми дава мира е, че не мога да променя света. От мен не зависи нищо. Правя каквото мога, но това е недостатъчно.

– А защо не пишеш, защо не издаваш?

– Не издавам, защото не виждам смисъл. Заради няколко мои почитатели не виждам смисъл да издавам книга, защото това е много труд, много време коства, а няма отплата. Не виждам смисъл. Аз не съм графоман – на всяка цена трябва да издаваме – няма такова нещо. Ти самият мислиш, че имаш нужда от това и имаш какво да кажеш. Не че нямам какво да кажа, но тъй като имам четири книги зад гърба си, мисля, че това, което съм имал да кажа, съм го казал. И затова не бързам да издавам. Не знам, може би за в бъдеще... Ако е рекъл Господ, може би ще издам още една, последна книга и това ще е.

– А не си ли мислил да издадеш електронна книга?

– Не. Електронните неща ме плашат. С тях човек става самотник. Обичам да контактувам на живо с хората. Обичам книгата като истинска книга. Като я разгърна, обичам тая специфична миризма на мастило, на хартия да ме блъска в лицето – това е страхотно удоволствие. За мен това е удоволствието. Тия електронни издания, интернет – за мен това са много самотни истории. И за съжаление, са доста фалшиви – не знаеш кой стои срещу теб, доколко е искрен...

– То самото писане си е самотно занимание.

– Самотно е, да. Но в крайна сметка вече това, което си написал и го издадеш, когато го споделиш с читателя, тогава виждаш как той възприема това, което си написал. Тогава живият контакт е незаменим. Да ти задава въпроси, ти да му отговориш... Много обичам премиерите... Там е истинският контакт с читателите. Могат да зададат и неудобни въпроси. Това е хубавото!

– Каква беше за теб 2015-а и какво очакваш от 2016 година?

– Честно да си кажа, 2015-а беше една от най-тежките години в живота ми въобще. Всичко вървеше накриво, нищо не се получаваше, всичко, с което се бях захванал, не стана. Много се надявам тази година да е по-добра от миналата, но за съжаление, като виждам как започва – с неприятни вести и неприятни събития в държавата и около нас, много се съмнявам, че ще бъде по-добра от миналата. За съжаление. С тоя наплив от арабските държави... Въобще, нищо не е както трябва. Не знам накъде върви въобще светът... В книгата ми “Плаване към Финикия” в края главният герой казва, че целият свят пътува към бездна, и май ще се окаже прав.

– Ти ще се окажеш лош пророк...

– Лош пророк, да, и това е нещото, от което ми настръхва косата.

– Все пак, какво приятно искаш да ти се случи? За какво мечтаеш?

– Искам да отида до Андалусия. Досега не съм ходил. Обиколил съм целия свят, но в Андалусия не съм бил. Ще се опитам тази година да го направя. Искам да видя Севиля, Кордоба, Гранада, Гибралтар. Много ми е интересна историята на маврите, това, което са оставили – искам да го видя.

– Обичаш да пътуваш. Даваш и последните си пари за пътешествия – в това намираш смисъл. А какво би казал на нашите пенсионери, които твърдят, че нямат пари, а в същото време с лека ръка дават на ало-измамниците хиляди левове – просто като им се обади някой по телефона, те излизат на терасата и им хвърлят хилядарки...

– Ами това е българският манталитет. Българският пенсионер като цяло не получава много пари, но той обича да си държи спестените пари в банката и като че ли чака някой мошеник да му ги вземе. Но българският манталитет е такъв и не можем да виним за това хората. В чужбина работиш цял живот, но като се пенсионираш, можеш да обикаляш целия свят, да се наслаждаваш на старините си. У нас го няма това нещо. При нас не се знае дали ще стигнеш до пенсия. Затова българинът трябва да ходи, да обикаля света, докато е млад, не трябва да се надява на пенсията.

– Това ли е твоето послание към хората?

– Да, това е моето послание: “Пътувайте, обикаляйте света, бъдете свободни и тогава със сигурност ще имате по-активна гражданска позиция”.

-----------------

(Интервюто е публикувано във в. “Компас”)

-----------------