Невесел край

Невесел край

Няколко дни след Голешовското сражение аз срещнах подпоручика Танушев и Димо х. Димов, които идеха от Неврокопско. Те ми разказаха подробностите на Делчевото загиване в с. Баница и несъстояването на конгреса в Алиботуш. Ако сражението не бе попречило, аз бих се намерил сред конгресистите и може би щяха да се вземат някои решения. Близкото другарство с Делчева и революционния лист, който издавах, ми бяха спечелили доста влияние сред работниците в окръга. И те, според разказа на дошлите оттам, искали да ме чакат, предопределяйки за мене даже и главатарството над овдовялата Делчева чета. Лъстеше ме това преувеличено доверие в моите сили, но аз не предприех нищо да го използувам. Д. х. Димов, пред чиито очи бе паднал Делчев, успява най-после да зарази конгресистите с моментното си отчаяние и ги разпръсва. Така завършена – аз счетох работата най-добре свършена, понеже каквото и да се решеше, щеше да бъде решено без Яне Сандански – за пакост. Сандански се бавеше в България, дето бе отишъл за материали. Аз го подирих там – колкото да поема глътка свободен въздух – и сега се връщах с него в Пирина.

Ирин-Пирин – едно име, в което звучи дивното съдържание на неизречената хайдушка песен, загатната от най-големия български поет. Едно име – което сякаш разгръща пред душата страница по страница вековната епопея на народни борби и жертви. На отиване или връщане, четири пъти съм виждал аз Пирина ту от един, ту от други рилски връх. И вся кога изпъкваше той пред очите ми като някой стар хайдутин, огърнат в своята тъмна гуня, нахлупил рошав калпак над сключени вежди и приседнал на засада. Блазе томува, който се е простил с мило и драго, за да се халоса там, под сянката на бащинско крило. Страшен е той като вълка, който вие нощем из тъмните усои – волен е неговия дух като орела, който се издига над шеметните белоглави чуки...

Ние бяхме вече на Демиркапия – средпиринската “желязна” врата, която дели планината на две части: разложка и мелнишка. То беше през втората половина на мая и лятното слънце бе разсякло зимната броня на гигантския връх, за да ме лиши от удоволствието да се плъзгам стремглав надолу. Аз го бях имал това лудо удоволствие едва преди две седмици, отивайки към България. Тук, отвръх Демиркапия, с езерата под нея, с върхове и бездни зад нас и напреде ни, дивото величие на картината е безподобно. Но аз жаля, че никога през скитничеството си из Македония не се досетих да вземам бележки за местата, които виждах. Бележниците ми са пълни с непотребни дреболии и ето – между тях няма нито един ред за някой кът на разкошната отвъдрилска природа. Хората поглъщаха моето внимание изцяло.

Тия хора сега бяха около мене 40–50 души, повечето четници, а останалата част – преносвачи на материали. Начело с Яне Сандански, мои другари са, както съм поменал на друго място, Никола Наумов, македонски публицист, Димитър Стефанов, авокат и бивш задграничен представител на организацията, Александър Радославов, естественик, току-що свършил учение, Любомир Харизанов, вестникарски сътрудник, поручик Наумов и подпоручик Ангелов, бежанци от полковете си, и др. Ние отивахме да свикаме нов окръжен конгрес, чиято задача щеше да бъде, между другото, да избере и нелегален окръжен комитет. В съгласие со задграничното представителство, което в момента играеше ролята и на централна власт, кандидати за окръжното управление бяхме – Сандански, –Стефанов, един от двамата офицери, Н. Наумов, ако понесе неудобния горски живот, Мълчанков, бивш , учител, очакван да дойде из Неврокопско, и моя скромност. Ние пристъпвахме в Мелнишко, околия на Сандански. Тук, из пиринските пазви, беше сравнително най-удобно да се състои предполагания конгрес и най-безопасно за пребивание на едно управително тяло.

И в надвечерието на сериозна работа, аз вървях с мрачно предчувствие за изпитанията, които ми предстояха. Подозрителен, какъвто съм, струваше ми се, че Сандански бе подозрял у мене една амбиция, която – как ли да се изразя? – не можеше да му бъде много приятна... Не е чудно да се лъжа, но ако съм прав – лъгал се е моя другар. У мене никога не е съществувало какво да е честолюбие по отношение македонското дело. Отначало ме увличаше само романтизма на работата, а по-късно – дълга на българин, който гледа обаче да помине с минимален ангажимент, смятайки, че други ще бъдат по-полезни, бидейки в състояние да се отдадат всецяло. И след убийството на Гарванова и Сарафова, когато приятели и другари от общия конгрес ми предлагаха най-настойчиво едно видно място в революционната организация, аз се уморих да отказвам, като приех само съвещателно представителство. Както и да е, неразположението на Сандански към мене беше очевидно. Ние прехвърлихме границата, прегазихме Разлога, избродихме половината Пирин – все заедно, но по организационни дела приказвахме твърде рядко. Макар всякога предупредителен, той ставаше от ден на ден по-предпазлив към мене, а пък аз – все по-нервозен и сърдит.

Дружината се люшна низ полуотснежените ребра на Демиркапия – едни скачайки като кози от камък на камък, други хлъзгайки се неудържимо по голите песъчливи подплеси.

– Мечка. Вдясно нагоре. Мечка с меченце! – развикаха се неколцина изведнъж.

Додето успеем да видим звяра, два-три изстрела бяха гръмнали вече. След няколко секунди стреляше цялата дружина и всички крещяха:

– Хей, хей, какво правите, луди ли сте! Ей го Лопово, има аскер, ще ни тури лютото! Престанете, хей!...

И никой не преставаше. А мечката се вътреше на едно място с мечето, което подскачаше около нея или се криеше под нозете й. Град от куршуми се сипеха върху уплашено ревналите животни, изложени върху един подплес зад дълбока пропаст, не по-далеч от двеста стъпки. Изхабиха се може би сто патрона – то бе врявата на цяло сражение – и нито един куршум не улучи. Когато стрелбата престана, престана да се върти и мечката, като протягаше шия удивено, прибрала мечето под себе си. А планината ехтеше от гърмежите, чути посредством ехото на мълвата чак в България. След няколко дни софийските вестници писаха, че сме имали един кръвопролитен бой с многоброен аскер, от който били паднали стотини убити и ранени, и от нас – разбира се, съвсем малко, или почти никой...

Ние пък се пилеехме през това време из дебри и усои, необезпокоявани от никого, макар че положението изобщо бе ужасно поради усилените претърсвания и арести. Особено тук, в Източна Македония, при това изхабено население, над всичко тегнеше черна безнадеждност. Близостта на България е била за тоя край во всяко отношение фатална. При каква-годе; опасност, отсамвардарския македонец е намирал удобно убежище в братската етрана, а понеже политическия натиск засяга винаги най-добрите – най– добрите са се изселвали и народа бе обезцветен. Същото обстоятелство, близостта на България, развращаваше и нелегалните работници, “професионалните революционери”. Те влазяха-излазяха, меняха околии и неосъществима ставаше планомерна работа. Западна Македония имаше друг образ, защото там хората отиваха в затвор, на заточение, из планините и най-накрая пак се връщаха дома ей. Същото бе и с нелегалните, които напущаха своите места само когато ги повалеше неприятелски куршум. Те опознаваха хората, усвояваха система в службата си и постигаха хубави резултати за делото. Тъй Битолско можи да направи едно истинско въстание, когато източните окръзи се oказаха некадърни даже за пародия...

В момента ние се движехме из мелнишката половина на Пирина и аз имах случай да наблюдавам околията на Сандански. Един изумителен факт: през това време се хванаха нишките на една шпионска организация. Тя имаше агенти в повечето села на околията и целта й бе – предаването на Сандански. В нея влазяха много членове на революционната организация, между които пръв бе касиера на околийския комитет, някой си Борис. След един месец се обявяваше общо въстание, а тук никой не смееше да покаже нос вън от планината! Въпреки всички жестокости, предателите никнеха, никнеха...

И ние меняхме бивака си всеки ден или нощ, от усоя в усоя, дето вести и разпореждания пристигаха и излизаха с нарочни куриери.

Измокрена и премръзнала, дружината се пробуждаше след бурна и дъждовита нощ – и всички бивахме на крак, щом утрото позлатеше върховете. Нетърпеливи да се сгреят и жадни за светлина, мнозина от нас се подемаха нагоре срещу слънцето – и после се връщаха стъпка по стъпка назад, водейки деня... И ние минувахме топлите и светли часове, разположени край някой тих или бурен поток, гладни и мрачни или сити и весели. Но обичах аз пиринските вечери, с тяхното бяло небе и ран-неравен здрач, когато поемахме някой безкраен рид, за да се прехвърлим в друга усоя. Реката бучеше дълбоко зад нас, сякаш някакво стенание надуваше земните гърди и като че ставаше видим плахия образ на тишината в тъмната гора. Сърцето биеше с тревожната сила на тая хайдушка природа и погледа се впиваше пронизително напред, дебнещ едно премеждие, една преграда или една жертва. А луната огряваше невидима и задгорието тънеше в кървав пламък. – След полунощ славея пилееше сребърната роса на своите трели – над нас, унесени в морен сън под вековни буки. И ето че се раздаваше призивното изсвирване на някой куриер и отзивно изтракване с камък или тояга върху приклада на пушка. Часовия бдеше...

Обаче окръжния конгрес, който искахме да свикаме, очевидно, нямаше да се състои. Уж беше писано по всички околии да изпратят делегати, пък се явяваха само околийските войводи, чудно нещо – един по един и в разни времена. Сандански се уединяваше с тях, додето ги отпрати. Какво се говореше и тъхмеше – знаеше само Димитър Стефанов, единствено комуто се доверяваше всичко. След отпращането на всеки войвода Сандански явяваше само, че ние, кандидатите за членове на окръжния комитет, имаме още едно признание...

– Добре – казах еднъж аз, – но какво ще правим с върховистите? Ето капитан Стоянов от Джумайско иска споразумение...

Сандански, разкрачен пред мене, пъхнал ръце в джебовете на панталоните си, отблъснал каскет надире, дигна рамене странно усмихнат.

– Стоянов – продължих аз – може да бъде много полезен, особно в обстоятелства като нашите, с такъво население... Той, изпитан храбрец, с обаяние в околията си, може да помогне много за сериозността на бъдащите наши акции.

На тоя разговор присъствуваха другарите Никола Наумоз, Стефанов и Радославов – за последния не съм напълно уверен. Те мълчаха.

Сандански се обърна наляво, после надясно и най-сетне продума:

– Нямам нищо против, нека дойде да се “споразумеем”.

Той подчерта крайната дума с ирония и продължи:

– Колко души води Стоянов, двайсет и девет ли? Ке ни останат двайсет и девет хубави манлихери...

Тоя човек беше непримирим в своята вражда, която по това време нямаше вече нито шушка оправдание. По-късно, след въстанието, той успя да устрои една засада, от която капитанина изгуби много добри хора и едва спаси живота си. Значи аз съм имал право да взема думите на Сандански за достатъчно сериозни и да избухна:

– Яне, това е безумно! Ако то би ни дало и свобо дата на Македония, пак бих протестирал. Аз се считам член на окръжния комитет, без чието решение нищо не бива да се предприеме. При едно подигане на въпрос за братоубийство ще гласувам с оставката си.

По навик Сандански изцеди през стиснати устни нлюнката си.

– Я море, ке им... За тех пипонари не се карам!

И той цвъкна още веднъж, по-енергично.

Другарите се заеха да ме успокояват. Те казваха че съм бил много опърничав.

Ние продължавахме да се губим от усоя в усоя Положението се влошаваше все повече, аскер и заптии скитаха по селата и изтезаваха населението. От ден на ден по-трудно проникваха до нас хора. Редовната ни храна, когато я имахме, бе царевичен хляб, по-скоро тесто и още: хурда, изварена от суроватка нещо като угасена вар с дъха на нечиста плът. Спомням си как един другар се плесна по челото и извади от чантата си запечатан син плик, който му бил даден в София е поръка да го отвори, когато не е хапвал двайсет и четири часа. Днес той беше добил право да удовлетвори любопитството си и пред наобиколилата го дружина изскочи Танталовска софра. В плика се оказа един голям лист за ястия от софийската гостилница “Цариград”. И нашия гладен другар четеше задавен от слюнка: Закуски: черен хайвер, сардела... Супи и чорби: с фиде, пилешка... Готвени – печени – салата...

Но случваха се и дни на преядане, когато не успявахме да заловим някой “предател” или “шпионин”, който имаше в Пирина мандра: отмъщението се изливаше върху стадото му...

Мнозина от дружината, било поради неиздържели-вост, било поради някакво незадоволство, бяха оставили Пирина, за да се върнат в България. Между тях бе и поручик Наумов, който се оказа твърде нежен за суровия хайдушки живот. Аз не можех да се оплача от себе си, дори напротив: често пъти не отстъпвах и на калени харамии. Напуснал София още на 6 януари – не смятам, че починах през майската садмица в София, – набираха ми се шест месеца лутане из Македония, без да бях охнал. Но съкрушен от вътрешни терзания, сега аз се влачех като пребит, търсейки изход. И един ден го намерих.

Драмската чета бе разбита в с. Баница, когато падна и Делчев. Един малък остатък от нея, 4–5 души, се движеше с нас. Така че за Драмско трябаше да се сформирува нова чета, която можеше да играе значителна роля в предстоящото въстание. През тоя край минува железопътна линия – добро обстоятелство за ефектни атентати.

Аз повиках настрана другарите от “окръжния комитет” и им съобщих решението си да се туря начело ла драмската чета. Те, разбира се, го приеха, удивлявайки се на куража ми. Наречената моя околия беше в огъня на една афера: изтезания, разкрития и арести. При туй революционната организация там простираше мрежата си само върху десетина български или полубългарски села, изгубени като малки острови сред турско и гръкоманско море. – Аз пряко заявих, че не искам да остана в никакъв окръжен комитет, защото не мога да нося отговорност за чиито и да било ексцентричности. Сандански разбра и заобиколи:

– Ти, и там като си, пак ке останеш член на комитета; ке участвуваш в решенията.

– Именно това не искам.

– Не люти се, море...

И той цвъкна два пъти пред себе си.

Аз събрах хората от разбитата чета и обявих, че ще отиваме в овдовялата околия – през Неврокопско, отдето трябаше да взема два-трима професионални харамии. Всички селяни от оня край, моите четници се радваха като деца, че ще се намерят между близки и свои. Насядали около мене, те говореха:

– Ти не се грижи за нищо. Нам си остави и чантата, и пушката. Леко ке поминуваш...

Мили бедни хорица, те мислеха, че тъй са ме приласкали най-хубаво.

Аз се осветлих подробно върху положението в Драмско и се обърнах към Сандански:

– Яне, в разнебитената околия, дето отивам, има всичко петдесет кримки. Но туй не е беда, защото там ще се работи не с много хора и пушки, а главно с динамит по железницата. Напоследък тук, в Пирина, се складираха 800–1000 лири материали. Из пещерите Ще остане да гние толкова меланит, защото няма къде Да го употребиш. Дай ми една част...

– Не, не давам. Той ми треба, динамита. Разхвърли данък в околията си и прати хора в България да купят, каквото е нужно.

– Де туй време, нели след месец ще захващаме решителни действия! Материалите, които искам, купени с общоорганизационни пари. Не мисли, Македония е само Мелнишко.

– Не ми треба да знам, всеки себе си гледа. Кой достави на организацията четиринайсет хиляди и петстотин мис-стонки? От тях са купени тия материали. Те са мои...

И той цвъкна, разчесвайки с пръсти брадата си.

– Така ли? Добре!

Заделен с драмските четници, аз прекарах една безсънна нощ.

На другия ден Скрижевски, – който по-късно стана известен като разложки войвода, но тогава четник при Сандански – ми заяви, че би желал да дойде с мене в Драмско, отдето е родом. Бивши учител, той щеше да бъде единствения интелигентен човек в четата ми. Освен това, работил по-рано в родния си край, той познаваше и местата, и хората. Предложението ме възхити и аз се изстъпих пред Сандански:

– Яне, Скрижевски иска да дойде с мене. Ти разбираш, че той ще ми бъде дясна ръка. Пусни го.

Сандански се намръщи:

– Като иска, нека върви. Никой не може да го спре насила. Само нека остави пушката си, която принадлежи на моя район.

Но Скрижевски не искаше да се раздели от дотогавашното си винаги щастливо оръжие. Всеки, който е хайдутувал, познава тоя странен фетишизъм, примесен с много грубо суеверие.

– Яне, Скрижевски няма да дойде без пушката си. Тук, у тебе, има 4–5 манлихери, оставени от хора на разбитата драмска чета. Ще ти дам една от тях в замяна.

– Харно, ама твоите са дълги, пехотински, а пушката на Скрижевски е кавалерийска карабина.

– Наместо нея ще ти оставя лично моята. И тя е кавалерийска.

– Не може. Твоята е германска система, с открита цев, а другата – френска, покрита.

– Тогава да я разменим срещу две: ето моята и една дълга напанагон. Скрижевски ми е необходим.

– Рекох не може. Защо си приказваме!

И той сякаш подража някой щадраван зър-зър-вък-цвък-цвък...

Аз се оттеглих с пламнали очи и разкъсано сърце. Доисълта ми притъмня като нощта, която настъпваше. Прорязваха тъмнината в мене светкавиците на въпроси, които ме е страх да повторя.

Тая нощ аз щях да тръгвам вече за Драмско и до съмнало очаквах куриер от с. Пирин, за да ме изведе из планината. Но водача не дойде, както не бе донесен й чакания все оттам хляб за цялата гладна дружина. На другия ден научихме, че миналата вечер селото било заобиколено от войска и никой не посмял да се покаже навън. Сутринта Стефанов, Наумов и Радославов поискаха да изгладят “недоразуменията” между Сандански и мене, но излезе противното. В края на разправата аз блъснах пушката си:

– Напущам окръга и тръгвам за България!... И доброволно заявих, че ще остана в Пирина още малко време, додето се намери някой благовиден предлог за връщането ми. Не исках да излазят наяве нашите караници, които биха подействували разврати-телно сред момчетата.

Н. Наумов и Д. Стефанов искаха да почнат издаването на един революционен лист като моя, издаван През зимата и пролетта. Сега имаше донесен от България отличен хектограф, за който почти завиждах, припомняйки си как мъчно бе приготвен моя от нечиста туткал и глицерин. Новите македонски вестникари тъкмяха да се отдалечат в една пещера, придружени от Петра Милев, четник на Сандански и по-късно неврокопски войвода, който падна в предвече-рието на младотурския преврат. Аз се присъединих към тях, да прекараме заедно моите последни пирински дни и да им бъда полезен с опитността си.

Пещерата, дето отидохме, бе току под челото на една рядко залесена чука. Ние слязохме до ниския вход пълзешком, като рискувахме да се провали някой В зиналата под нас бездна. Вън личеше само небето – вяло над черния насрещен масив, който изглеждаше тъй близък, че сякаш човек би скочил до него. А доле пееше бурна река. – Запалената свещ осветли “редакционното помещение”, което приличаше на голяма селска стая, малко по-дълга, отколкото широка, еднакво висока. В това подземие беше складиран всичкия динамит, част от който Сандански ми отказа без сам да употреби някога макар троха за работа. Един дъсчен под, метър висок, предпазваше материалите От влага. Той послужи и нам за общ креват, върху който ни прескачаха плъхове, големи като зайци. След няколко дни аз намерих в гърба си и един премазан гущер.

Инак тук се живееше доста удобно. До нас имаше достъп само един верен куриер, който донасяше храна през ден. Ние се настанихме тъй хубаво, че не ни липсуваше дори кафе. Стефанов и Наумов се заеха да пишат. Петър Милев, ловък като дявол, слазяше в пропастта и се връщаше с пълен бъкел през рамо. Безучастен към всичко, аз седях на широкото каменно стъпало пред вратата, под сянката на разкошен венец от букови храсти. Там прекарвах много часове, до късна вечер. Околните заградни висоти, покрити с бухнала зелена наметка, хипнотично еднообразни, приспиваха мисълта. И глухия клокот на реката лелееше моя полусън – тя пееше и разказваше... Може би мнозина са имали в подобни случаи такъва илюзия. То беше мелодия, слушана някога, много отдавна, и забравена, която ми напомняше едно минало толкова приятно – и колко тъжно, боже мой! То беше разказ без думи, който изпълняше душата с изнеможно копнение, – и тя се рееше далеч оттук, далеко назад... А звездите блестяха сякаш по насрещното лесисто бърдо, като брилянтни светила на вълшебен палат. И луната се показваше там – не луната, а усмихната и тъжна хубавица, която зовеше, зовеше...

Минаха дни в суетни усилия от страна на другарите “вестникари” да направят нещо. Хектографа се топеше от летните горещини и работата не се удаваше нито сутрин, нито късно вечер. Най-сетне ние се върнахме при дружината, дето намерихме тълпа бежанци от Драмско – мъже, жени и деца.

– Добре, ще вървя с тия нещастници. Компанията ще бъде интересна...

На втория или третия ден ние съобщихме на “момчетата”, че уж е получено от България писмо, с което ме викат да се върна “по важни работи”. И аз турих на нозете си железни куки или “котки”, както ги наричат планинците – и поех хлъзгавата височина заедно с бежанците. Тръгна и Никола Наумов, който вече се беше наситил и напатил... Когато стигнахме в разлога, вън от обсега на Сандански, той изяви голямо недоволство от последния.

– Бай Кольо – ядосах се аз: – сливи ли имаше в устата, та не ме подкрепи, когато се карах?

– Лудо си, момче! Попипай, стои ли ти главата на раменете. Като стои, можеш да се радваш и чудиш заедно с мене...

Но въпреки тогавашните неприятности, въпреки и по-късна “идейна” неприязън, Сандански не стана пред мене черен като дявола. Стихийната енергия, гранитната упоритост, невероятната воля на тоя човек всякога са ме възхищавали. При малко повече самостоятелна мисъл, трезва амбиция и разбории средства, той би бил един от най-едрите творци на македонската революция.

Аз така мислех и на връх границата, шепнейки приведено озърнат своето сбогом на Македония...

-----------------

Из “Хайдушки копнения”
Яворов работи върху своите спомени от Македония в продължение на няколко години. Започва да пише първия спомен – с окончателно заглавие “Към границата” – на 10 декември 19004 г., а самата книга “Хайдушки копнения” излиза от печат преди 25 декември 1908 г. (на корицата е означено: 1909 г.). През тези 4 години Яворов печата в “Мисъл” и “Демократически преглед” отделните глави, като непубликувана в периодиката остава единствено последната глава “Невесел край”.

-----------------