Самси

Самси

В Речник на българската литература, издание на БАН от 1982 година, очеркът за Яворов започва така: “Роден в Чирпан. Още като дете се отличава със замисленост, мълчаливост, затвореност и меланхоличност.” Не зная дали това начало на инак много подробния, еклектичен и идеологически преувеличен биографичен текст ме провокира винаги да си спомням началото на едно от не особено популярните Яворови стихотворения, публикувано в списание “Мисъл” през 1907: “Аз сам не съм, ни тук самси – в заключената стая…”. Тая точно трагическа едновременност в теснотата на заключената стая и безкрая на самостта, властно и настойчиво ме предизвиква да си мисля и представям Яворов лично, да го срещам непрекъснато в измеренията на един невъзможен свят, който е само между него и мен, на един разрастващ се във времето и извън него само наш разговор. Да си присвоявам поета, тъй да се каже, вграждайки неговите места, домове, бездомности, скиталчества, уседналости, думи и трагизъм в знаците на собствения си живот.

Зная и че не съм единствената, която го прави – не съм единствената, например, която кръжи около софийския музей на Яворов със свит в болезнен спазъм слънчев сплит заради съдбовността на мястото, не обикновена сграда на литературната памет, пропукана от времето и нашата немара, а обиталище на безутешните духове на двама самоубийци, храм на любовта, смъртта и безсмъртното слово. Всеки, който е прекрачвал прага, има личен спомен от тая къща на “Раковски” 136, свое преживяване или белег от стихотворенията и драмите на онзи, който сам никога не е желаел “да се представя в по-красиви линии, да се идеализира или да подправя някак истината”. “Никога у мен вдъхновението не иде отвън; то изхожда от дълбочината на сърцето”, споделя Яворов пред проф.Михаил Арнаудов през 1911 година, а по-сетне с неистов жест и два револверни изстрела, през ноември 1913 и октомври 1914, дописва величието и безсилието на думите да изразят истината.

Аз не правя изключение, напротив – принадлежа към мнозината, които от дълбочината на сърцето могат да рекат: Яворов е моят поет. Водила съм безкрайни полемики с Далчевите фрагменти в ученическия си дневник, заявявала съм незрялата си дързост в двустишия като това: “Сред живите мъже не срещнах равен, обичах мъртвите – най-вече Яворов”, чела съм до несвяст поемата “Нощ”, защото и досега я намирам за най-трагичният манифест на българската духовност, и съм откривала упование и смисъл в изпитанията, несподелеността и страданието, благодарение на Яворовата поезия. През зимата на 1990 година, когато имаше режим на тока, вървях из уличките зад Докторският паметник към спирката на автобуса, с който бързах да се прибера у дома. Току-що си бях купила една книга на университетското издателство с непубликувани дотогава спомени за Яворов и нямах търпение да я разгърна. Изведнъж кварталът внезапно и непрогледно почерня. Не се уплаших, но се заковах на място и останах така, секунди ли, минути ли – не зная, вкопчена в книгата. Притисках я до себе си и привиквах с мрака. Съвсем наблизо, зад стъклото на един прозорец затрептя свещ и някой засвири на цигулка, унесено и протяжно, и така ме подсети да започна да си рецитирам Яворов:

И съсък на змии, и крясъци на жаби
аз чуя недосяган в тъмни самоти;
ден взора ми лови, нощ думите му граби,
самси се неведнъж обсипах с клевети,
че сила ме задавя сред безброя слаби…
Аз себе си ломя – от мене бягат Те,
но ти ела, дете.
Ела свидетелствувай – в мрачна безнадеждност
как чезна за доброто, как му вярвам аз;
ела свидетелствувай колко тепла нежност
душата ми опази в тоя леден мраз…

В тия няколко мига на вцепенено безсилие, додето шепнешком изричах думите на поета, и дрезгавият ми от студа глас се сдвояваше с отчаянието на цигулката, премислих и си представих какво ли не, “неговата винаги самотна фигура, която се движеше все край стените, като че той се боеше да не се смеси с множеството” (К. Константинов) ; “…виждах го да върви с приведени рамене, с дълги безшумни стъпки, сякаш за да избегне хорските погледи. С цвят на полуузряла маслина, с очи големи, винаги като че възпалени, мустаци, които слизат до плътна долна устна, той изглеждаше като същество от друго време, от друг свят.” (П. Нейков) Намествах в едно Яворовата страст към музиката, цигулката сякаш ми я натякваше, “аз съм се домогвал до музиката, …то е домогване да намеря за всяка мисъл и чувство тъкмо онова облекло, което им приляга, в тая работа аз оставям да ме води повече един инстинкт – ако може тъй да се рече – отколкото едно съзнание”, и копнежът му по смъртта, признат пред Михаил Арнаудов, “аз не мисля за смъртта, аз мечтая за смъртта”, и горчивия мрак в онези единайсет месеца между двата изстрела, назовали честта и позора, и сантименталния му парижки дневник, и невъзможното вълшебство на стихотворенията, написани върху пощенски картички и изпратени до Мина; чувах как в Анхиало го наричат “сянката” и чувах гласа му, “…само гласът му беше хубав. Не само хубав – топъл, мек глас, който издаваше вътрешния чар на поета” (Д. Габе). И тъкмо с него ли той трескаво се пита – “Къде си ти, къде родино моя? Нима сред тая повилняла сбир от вълци и кози – надлъж и шир потирена…” – а сетне сам си отговаря: “И ти си в мене – ти, родино моя! И аз те имам: радостта е скръб…Че под неволно бреме вия гръб. И аз те имам – за да бъда сам в безброя.”

О, не – не сам, самси е безсмъртната дума, с която Яворов беляза поезията и съдбата си, самси в бляскавата виртуозност на езика и стиха, из чиято музика лъха трагизма на “свръхвечните въпроси, които никой век не разреши”, самси в “самозабвението на труда и в саморазяждането на покоя”, в постигнатия абсолют на словесното съвършенство, защото какво друго са “Песен на песента ми”, “Арменци”, “Сенки”, “В часа на синята мъгла”? “Несретник безприютен, в тъма самси изгубен”, самси – “еманация на гения на българския народ” (Г. Милев) в едно общество, “старателно възкресяващо садизма на онова време, което отрови последните му дни…което се занимава да чопли, да подмята и да “разкрива” със сладострастно любопитство живота и съдбата му.” (К. Константинов) По стъпките му вредом никне жълта злоба и не ли самси е избрал да стане средоточие на страданието, да се скита подир сенките на облаците, да зъзне сред собствените си , безсъници, прозрения и да пророчествува? Самси – в знаковите текстове на литературните историци от д-р Кръстев до Михаил Неделчев, раздвоен и единен, между социалната си поезия и символизма, в двата си периода, на моста към декаданса, в краевековния мистицизъм, в неистовия порив да изкаже себе си. Самси – в хладния интелектуален блясък на кръга “Мисъл”, в обречения порив да посвети любовта си на Мина, в хайдушките си копнения по свободата на Македония. Но участта на герой му е отказана, още тогава мнозина с насмешка ще твърдят, че се сили да върви по Ботевите стъпки – без да се досещат, че Ботев вече ни е написал или изпял в целостта на народ, а на Яворов е отредено да ни назове в разтерзаността ни на отделни човеци, в теснотата и мрака на земното, в жестокия опит на саморазрушителните енергии, които ни владеят тук, заточеници в собственото си отечество, където всеки е самси.

Нима можех да забравя тая дамгосваща дума – не, нито тогава, в зимната нощ на 1990, спряла за миг на една софийска улица, “Априлов” или “Шейново”, все едно, преизпълнена сякаш с извечен мрак, не можех и не исках да забравя, че Яворов е моят поет и поетът на всеки един от нас във всяко от немилостивите български времена, и той се щура слепешком из тях, “с бастун, повече приведен от по-рано, в извехтели смачкани дрехи, с черни очила и наклонил безпомощно глава” и когато някой, Боян Пенев, Владимир Василев или Димитър Подвързачов внезапно го спре и подчертано бодро го попита “Как си?”, той ще изхълца чудновато, кикот и изхлипване в едно, ще се разтърси цял за един миг, лицето му ще се изкриви в безкрайно тъжна гримаса, която иска да бъде усмивка и ще отвърне: “Как ли съм? Нали виждаш – мъртвец, който търси гроба си…”

Яворов е неправдоподобният трагичен патос, озарил поражението, на човешкия живот, надникнал отвъд маската на добро и зло, обсебен от нирваната на “вечните води, безбрежните води – бездънни”. Поет вместо нас и заради нас, и ще го заслужим ли някога, самси – правнук на мавър от Чирпан, “крачолчето”, както го наричат съучениците му от пловдивската гимназия, телеграфист в Анхиало, който отмерва с крачки в студената си стая ритъма на “Калиопа”, харамия, несретник и любовник, съпруг на най-красивата жена, артистичен секретар в Народния театър със заплата, колкото на разсилния, оспорван и неоспорим, ненастигнат и ненадминат, автор на “Безсъници”, “Прозрения”, “ В полите на Витоша” и “Нощ”, един поет с жълти очи, самси – и в треска между тия оголени стени; вторачен в непрогледното си земно страдание или в смъртта, която този път го вика с гласа на Лора, понесъл своя кръст към Голготата, на 16 октомври 1914 най-зрящият, всевиждащият български слепец, поетът Пейо Крачолов Яворов ще тури край на живота си с отрова и револвер. Самси.

-------------------

Публ. в “Аз не живея, аз горя”, сборник материали от Втората националната научна конференция, организирана по случай 110-годишнината от Анхиалския дебют на Пейо Яворов, Поморие, 2010 г.

-------------------