Полските преводи на Яворовата поезия

Хронология, представителност и отсъствия

Хронологията и библиографските данни за преводи на Яворовата поезия на полски език очертават едно, макар и закъсняло, но представително и пълноценно присъствие на българския поет сред достъпната за полския читател преводна лирика от края на XIX – началото на XX в. Първата самостоятелна книга – П. К. Яворов “Избрани стихове” Излиза в София през 1947 г. в превод на Ванда Смоховска с предговор от Петър Динеков и съдържа 38 стихотворения; през 1954 г. Северин Поляк помества в “Антология на българската поезия” девет Яворови стихотворения; втората стихосбирка “Пейо Яворов. Избрана лирика” през 1972 г. при подбора и с предговора “Трагичен поет” на Анна Каменска, и съдържа 63 лирически творби; междувременно през 1966 г. големият полски поет Артур Сандауер публикува в сп. “Współczesność” (“Съвременност”) свой превод на “Хайдушки песни”, а в най-представителната досега полска преводна антология на българска поезия от IX до XX век – “Невидими крила “, която през 1987 издават в Краков В. Галонзка и Елка Константинова, намират място 22 поетически творби на Яворов. Особен интерес в този корпус от текстове представляват Яворовите произведения, които имат няколко превода на полски. В продължение на близо 70 години Яворовата лирика е предмет на преводачески интерес у В. Смоховска, С. Поляк, Й. Загорски, А. Каменска, Б. Остроменцки, Л. Подхорски-Околув, Е. Житомирски, А. Стерн, А. Сандауер, В. Галонзка, Е. Шемашкевич, А. Дравич, Димитрина и Яцек Буковски, Т. Хрошчелевски, Й. Фицовски, Я. Бжостовска, 3. Й. Кемп, В. Свободник, Л. Левин, И. Полякувна и X. Карпинска. Сред тези имена личат поети, професионални преводачи, академични българисти и слависти, популяризатори на българската литература в Полша.

Колкото и важно като ориентир, библиографското описание на полските преводи на Яворовата поезия, публикувани в периодичния печат и като отделни книги, не може да изчерпи най-съществените проблеми, които всеки преводачески замисъл, програма и акт поставят пред специализираната теория на превода, сравнителното литературознание, литературната история и междукултурната комуникация. Тези основни отношения са:

– “историколитературен контекст–превеждан текст”;

– “оригинал–превод”;

– “превод–превод” в националната преводаческа традиция.

Полски и български контексти на “полския” Яворов

В хода на историческото време литературните контексти, в които Яворовите преводи на полски могат да бъдат изследвани като факти в общуването между две литературни култури, по особен начин разменят съответните места и роли на “предаващата” и на “приемащата” култура. В края на XIX – началото на XX в., без съмнение, предаваща спрямо българската е полската литература (позната и епизодично превеждана обаче на български до края на XIX основно от руски – до изявите на първите български преводачи от оригинал; това са полският възпитаник Христо Кесяков, чиито преводи на Мицкевич са поместени в Христоматията на Ст. Костов и Д. Мишев Ефрем Каранов, на когото дължгим първия цялостен превод на “Пан Тадеуш” през 1901 г. ) Престижът на полската литература определено усилват и политически настроения: още през 80-те години на XIX век 3ахари Стоянов утвърждава като стереотип извисената представа за полското мъченичество, свободомислие и непокорно слово, които не дават покой на тираните и мракобесите. “Полското” вдъхновява либералния политически дискурс във вестниците и политическия език на нова България. Запленен от Полша – “мъченица и китка на славянството”, З. Стоянов пише за “полските измъчени патриоти” – жертви на най-жестокия руски цензор Катков, който “... е гризал техните кости, качил им е най-позорни имена, преследвал ги е... Велики списатели, гении на науката, на литературата и на изкуството са мрели в синджири по пътя за Сибир, а той е писал в полицейската си газета, че “Смъртта на кучетата е по-голяма загуба!” И защо това безчеловечие към нещастните и угнетените? Затова защото са обичали своето отечество, защото не са можали да търпят казашкия камшик, защото са били сто пъти по-образовани и по- просветени!”

Тази литературнополитическа топика прониква и в поезията: в доста по-меки тонове политическият противник на Захари – русофилът Иван Вазов възпроизвежда с пиетет подобни мотиви в своята епитафия за “възкръсналата Полша” и “мъртвия, но вечен в паметта Сенкевич”. Така в строго литературен аспект първите 2 десетилетия на XX в. вече налагат три устойчиви “български образа” на полската литература и полския поет. Първият е на А. Мицкевич, той общопризнат, безконфликтен като рецепция и сочен като висок романтичен народностен образец и от И. Вазов, и от П. П. Славейков, и от К. Христов. За българските литератори и читатели другите два персонифицира антитезата “Хенрик Сенкевич – Станислав Пшибишевски”. Допълнително я драматизират ценностните алтернативи на модерната културна ситуация: “здраво-болезнено”, “класическо-декадентско”, “нравствено-безнравствено”, “традиционно-модерно”, “националнопатриотично-безроднокосмополитно” и т. н. Това е периодът, през който за пръв път в новото време двете литератури, условно казано, “се срещат” синхронно като модерност и “европеизъм”, като “топика”, като художествени дилеми и аксеологични конфликти.

Ето и един от най-сценичните. На 7 юни 1910 г. под констатацията “Едно скръбно явление” Иван Вазов отправя тревожен апел в печата към българските читатели. Поводът за възмутената реакция на народния поет са резултатите от една литературна анкета и поредното изостряне на споровете за литературните граници на еротичното и “порнографското”. Тя визира културните граници на “славянството”; показателно е, че точно по същото време и в славянска Полша най- авторитетните писатели заявяват мненията си за порнографията също в литературна анкета. Казаното от Вазов дава интересно свидетелство за “историческите манталитети” и стратификацията на българската литературна публика в отношението им към “полското”:

В един от миналите броеве на “Ден” споменахме, че в повечето от мненията за най-добрите славянски писатели, които “Балканска трибуна” печата в литературната си “анкета”, се посочва полския писател Пшибишевски наравно с Толстоя. Както е известно, участие в тази анкета вземат най-много ученици и ученички. Трябва да прибавим, че на тяхната симпатия се радва още един писател – Арцибашев. Оня, който би пожелал да разгадае причината на тая нежност на нашето учащо се юношество към Пшибишевски и Арцибашева, ще намери лесно отгатката, като кажем, че и двамата тия писатели третират главно “половата проблема” и я решават по начин крайно възмутителен. Така Арцибашев в своя роман “Санин” препоръчва “чувствена” любов между брат и сестра; така и Пшибишевски се занимава главно с еротиката, и като Арцибашева пледира за законността на любовни свръзки между братя и сестри. “И тия умствено извратени и умствено недъгави, макар и талантливи писатели омайват нашата младеж, извикват възторга й, техните произведения се разграбват и четат с болезнена жадност от нея. В руската, полската и чехската литература има цял рой много по-талантливи писатели и поети, както са Сенкевич, Връхлицки Короленко и др., но за тях никой нехае, макар че те във високохудожествени творения дават за душите храна здрава и облагородяюща! (...) Какви граждани се готвят чрез гълтането на тия скверности, носещи подписите на Арцибашева и Пшибишевски? Не е ли време печатът, критиката, училището да реагират срещу това зло, като стигматизират, както подобава, подобна мерзка литература, призвана да убие всяко чисто и человеческо чувство в младите, възприемчиви души на младежта ни? Арцибашева с негодувание го отхвърля здравата критика в Русия. Пшибишевски в самата Полша го считат за человек изроден, полуумопобъркан (... )”.

Въпреки усещането за родството между и “Мисъл” (която програмно и ценностно също съдържа “младостта”) и Млада Полша, през тези години Яворов остава непознат за полския читател. Интересни обаче са персоналистките съответствия, които много по-късно полските преводачи и изследователи на Яворов откриват между него и “младополяците”. Анна Каменска пише в своя предговор към Яворовата лирика:

Не е лесно да се намери в полската поезия някакво личностно съответствие на (Яворовото) творчество. Може би Тетмайер, който има в своето наследство и народни стилизации, и еротика, и символистични визии... Но Тетмайер е салонен лъв, не борещ се плебей, не страдащ, отчаян революционер. От Яворов го отличава по-голямата мекота и литературност. При целия свой финес Яворовата поезия е по-дива и отчаяна. Може бинтова се дължи на факта, че Млада Полша живее с ехото на големия романтизъм, че е пост-романтична.

Българският поет от това време, романтик по темперамент и дух, е трябвало да бъде много по-творчески и настъпателен в сферата на собствения си поетически език. Неговата опора в литературна традиция е много по -малка. “Ето защо съпоставката между Яворов и който и да е поет от Млада Полша, Тетмайер или Ридл, би накърнила Яворов. За българската литература – казано метафорично – той е трябвало да бъде сякаш Словацки и Тетмайер.”

Наред с много други културни липси, през Яворовото съвремие започва да се очертава образът на полската литература като истински липсващата на българската култура и духовност. Няколко години след Яворовата смърт Боян Пенев с интелектуална проницателност и културен максимализъм ще изрази драматизма на тази липса. Полското в литературата, разбирано като хармония между славянското и европейското, като синтез между модерността и традицията, между нравствените императиви и “чистия” естетизъм, между “духа” и “формата”, между художествения израз на народната жертвеност и стратегията на спасителния културен подем, дава водещите ценностни мотиви в огромната популяризаторска, литературнокритическа и преводаческа активност на Боян Пенев и Дора Габе. В симетрия спрямо “липсващата на България полскост” обаче, на полската литература Яворов също липсва приживе – т.е. в най- адекватния за неговата пълноценна рецепция културен момент. Между двете световни войни мнения за неговата поезия могат да се открият в архивите на някои полски литератори, учени българисти, дипломати и журналисти, пребивавали в България и допринесли за интензивното културно сближаване между България и Полша.

1947 г. е годината, в която за пръв път, благодарение на Ванда Смоховска Яворовите стихове се появяват на полски в самостоятелна книга. Тя обаче е отпечатана в София и на практика остава неизвестна в самата Полша. През 1954 г. в антологията на С. Поляк на полски Яворов е представен с “На един песимист”, “На нивата”, “Арменци”, “Градушка”, “Хайдушки песни”, “Ще дойдеш ти”, “Родина”, “Заточеници” и “Маска”. Годините 1947–1954 г. обаче в полската и в българската история очертават като общ мрачен период всевластието на сталинизма. И в двете страни задължава доктрината на “социалистическия реализъм” в най-бруталната й ждановска версия, налагана чрез догматичен диктат и вездесъщ контрол над културата и литературата. Това обяснява защо в антологията на С. Поляк П. К. Яворов дели равноправно по поместен брой творби място с Д. Полянов, Кр. Кюлявков, Н. Хрелков и Н. Фурнаджиев, но не с Фурнаджиев от “Пролетен вятър” (показателно от тази стихосбирка няма включено нито едно стихотворение в антологията (!), а с Фурнаджиев от сталинистките “Велики дни”). Самият подбор на Яворовите стихове е тенденциозно подчинен на “социалното звучене” и явно елиминира “декаденството”, и “символизма” от т. н. “втори период”. Много по-балансиран е подборът на Ванда Смоховска, която включва представителни стихотворения от “Антология”, “Безсъници” и “Прозрения”. Във всеки случай, с обертонове от тогавашната идеологическа конюнктура литературни критици приветствуват тези полски преводи на Яворов като изрази на “славянската солидарност”, “грижата за прогресивното литературно наследство”, “дружбата и социалистическото културно сътрудничество между братските народи”, а дипломатическият пост на Дора Габе като съветник по културните въпроси в посолството на НРБ във Варшава в края на 40-ти-години е сред крайно редките по своята персонална символика кадрови решения на новата власт, които трябва да подчертават българската традиция на двустранните културни връзки с Полша, а не идеологическата спойка на “блока”. Чувствителната либерализация, която настъпва поне по отношение на литературната класика от средата на 50-те години до 1989 г., наред с други фактори влияе положително и върху полската преводна рецепция на Яворов. Изключително важна за този период е институционалната роля на академичната българистика в Полша и на полонистиката в България. Благодарение на тези дисциплини преводите на Яворовата поезия стават не само факт в диалога между двете литератури, но и текстове в системата на университетското литературно образование. Така се очертава зависимостта между преводаческите интереси, определени литературноисторически концепции за Яворовата поезия в нейния културен контекст, нови преводачески мотивации, нови интерпретаторски стратегии и нови “рецептивни директиви”. Това личи особено силно, когато полският преводач и изследовател българист са едно и също лице: Войчех Галонзка, благодарение на когото понятието “сецесион” в някаква степен навлезе в периодизационните класификации – или поне спорове върху българската литературна историография – дискретно наложи “сецесионен” прочит на Яворов и от българска, и от полска гледна точка. Българската съчетава в “сецесионна” културна цялост стихотворения на Яворов, орнаментите по къщата на ул. “Раковски”, снимките, картичките, шапките на Лора... Чрез тези аналогии компетентният полски читател днес вече възприема Яворов чрез силуета на персонализиран стереотип – като психологически и творчески събрат – съвременник на полските модернисти от началото на XX век. Общият “архитекст” на обикнати от двата модернизма митологични реминисценции и символи (”Месалина”, “Сафо”) е само един от знаците на това родство.

Между оригинала и превода

Без да цитираме тук поучителната афористика за трудностите, “изневерите” и истинските “мъки на словото” пред всеки поетичен превод, можем да напомним основните проблеми при превода на лирика от български на полски език. Пред тях неизбежно се е изправял и всеки полски преводач на Яворов.

Напълно различните ритмични структури на двата славянски езика и постоянното ударение в полския създават сериозни препятствия пред еквиритмичността на превода от български. Това се проявява особено при преводите на силаботонични стихове, при крайно ограничен и поради това -неизбежно застрашен от банализация репертоар на мъжките рими в полския. Езиковата даденост засяга и психологическата акустика при възприемането на българската силаботоника: дори и идеално постигнат, еквиритмичният превод звучи много монотонно за “ухото” на поляка или на французина. За тях ударението не съществува като силен и възприеман съзнателно елемент на ритъма и смисъла, тъй като е автоматично прикрепено към постоянно място в ритмичната дума.

Има три опита да бъде предаден на полски оригиналният амфибрахий на “Арменци”:

Wygnańcy nescięsni, odłamek bez siły,
narodu dzielnego, co mąk spliwa krwią,
dziecięta, co z matki sie skutej zrodzili,
ofiary bohaterstw, co zdobią ich skroń...
(превод на В. Смоховска)

Wygnańcy przeklęci, mizerne odpadki
Narodu, co kona wsrod męki i chwały,
Synowie w kajdanach szarpiancej się matki,
Ofiary na ołtarz rzucone wspaniały...
(превод на Е. Житомирски)

Przeklęci wygnańcy, ubogie odpadki
Narodu mężnego od wieków prastarych,
Potomstwo rodząncej w niewoli bunt matki,
Przesławnych i wielkich wydarzeń ofiary...
(превод на Й. Загурски)

Освен някои неизбежни отклонения от оригиналния смисъл и стил, в тези строфи прави впечатление, че единствено В. Смоховска в своя превод се придържа към оригиналното кръстосано редуване на женски и мъжки рими. Очевидно обаче колебанието у полските преводачи на Яворов “българска силаботоника? – или по-близката до полския слух и традиции силабика?” остава, тъй като съществува и превод на “Арменци” в основния класически и универсален – т.е. приложим към всякаква поетическа тематика и жанр-размер на полския силабизъм – 13-сричникът 7+6 (ж). Ето как звучи той:

Nieszczęśliwi wygnańcy, nikła garstka synów
Narodu-męczennika s pełną męstwa dusza,
Ofiary wiekopomnych, bochaterstwa czynów,
Dzieci wziętej w niewolę matki- dzisiaj muszą
Na obczyźnie się tułać, daleko od swoich,
Wynędzniali i bladzi, noszą w serdcach rany,
Piją w nędznej izdebce, serca chcą ukoić
Wsłuchani w tony pieśni swych przez łzy śpiewanych...
(Превод на Й. Фицовски)

Изборът на стихотворен размер в случая е доста спорен, но той очевидно елиминира една от емблемите на стихотворението – “непогрешимия” (според Ив. Вазов) 4-стъпен амфибрахий, съобразявайки се преди всичко с полския читател. Семантичният ореол на амфибрахия, култивиран в европейската поезия през романтизма като знак на баладичното, не носи – поне до такава степен – същите коннотации и в полската поезия, както в българската. Така погледнато, най-адекватни като полски ритмични еквиваленти на Яворовите оригинали се оказват хореичните субститути на народопесенната силабика, стилизирана в цикъла “Хайдушки песни”, в “Павлета делия и Павлетица млада” (6+6):

Jeszcze z konia nie zsadł, juz do zasów sięga
i do furty wali jakiś kpiarz- włóczęga...

в “Овчарска песен” (4+3) в преводите на В. Смоховска:

Patrząc w stado, miła Rado,
w polu, w noc zamknięty,
zaspałem i wydrzemalem
sen ciężki, przeklęty

или в “На нивата” (5+5) в превода на Л. Подхорски:

Nastanie raniek, niebo zapłonie,
Zapachną kwiaty, rozebrzmi błonie...

Ако хипотетично приемем, че тези стихове звучат на полски още в началото на XX в. и реконструираме полското им възприемане тогава, те биха свързвали “народното” (като генезис на ритъма), “модерното” (като социокултурен образ на поета) и “модернистичното” (като художествен експеримент) точно в толкова значима културна степен, колкото и за техните български читатели.

Значително по-лесни от гледна точка на ритмична точност и рецептивна “коннвертируемост” за полските преводачи на Яворов са онези негови творби, в които той дословно довежда докрай и разколебава възможностите на силаботониката, като съчетава ямбични и хореични стихове (“Душата ми е озлобена и жестока... Майко, бди!”), или непредсказуемо комбинира свръхдълги с кратки ямбични отрязъци. Този маниер, който е структурно близък до свободния стих, в началото на XX в. и в полската, и в българската стихотворна култура условно се възприема като “верлибризъм”. “Накъсан” от анжамбмани и пунктуационни сигнали, в чисто експресивно възприемане той звучи едва ли не като изтръгнат вик от “разкъсаната душа” на модерния поет; знаменателно класикът на полското стихознание М. Длуска говори направо за “емотивна система” стихосложение. Непредсказуемите дължини/краткости и появаващи се синтактични паралелизми от друга страна по нещо напомнят средновековния молитвословен стих, познат и на двете стихотворни култури. Върху равнището на стиховата организираност това трябва да усилва значенията на скритите старинни знаци на културите, духовните прозрения “de profundis”, езотериката и мистичната вглъбеност за символизма, въплътени от фигурата на поета-демиург. Този стих дискретно усилва и едно ключово за символистичната философия на езика внушение: че “оковите на езика” и условностите на “формите” трябва да бъдат превъзмогнати, за да се възцари накрая истинската, най- висшата естетика – Естетиката на Мълчанието:

Отрекох те, проклех те някога, o Боже,
И ето ме повергнат в прах...
Не милост осенява грешното ми ложе:
Чрез твоята жестокост те познах.

Обичам аз – и страдам... И страданието към омраза
не е ли зов?
Ти с обич и омраза духом ме проказа –
проказата нарекох аз любов.

... От много върхове надничам, спущам се по
всичките наклони
и в бездната се губи моя път
Навън окото сълзи не пророни: вътре сълзите ми
оживяха: скорпиони
по жилите ми гмежно се влекът.
(…)
Kocham, ale nie pragnie, nie marzę o niczym!
Losu człowieka
Znam początek; lecz kresu goryczy
nie wydze ani pytać chce, co mnie czeka

Z wielu szczytów spoglądam, po zboczach osuwam sie stromnych
W przepaści, droga sie zgubiła...
Lza nie spłynęło oko; we mnie łzy ożyły; skorpiony
Roj się w mych żyłach...

(“Покаяние” / “Skrucha”; прев. Й. Фицовски)

Банална и едностранчива констатация би било заключението, че – както от всеки поетичен превод на всеки език, така и от Яворовите стихове значителни – и значещи реалии, фразеологични, стилови и смислови фрагменти остават – и, изглежда, завинаги ще останат- непреводими на полски. Например при римовата двойка “доралия–делия” неизбежно се губи специфичния нюанс на турцизмите; “предвечните води” на полски не могат да носят значението на уникалния поетичен неологизъм; църковнославянизмите (”неведоми”, “нощ безконечна”), или “квази”църковнославянизмите (”всевиновник”) също се възприемат адекватно – като високо архаизиращи поетизми само от българския читател. Вярно е обратното наблюдение: в някои полски преводи Яворов, грубо казано, е “украсен” и “модернизиран”. Този род паралели могат да бъдат педантично продължени с много примери, но едва ли е необходимо. Изискването, според което преводът трябва да носи изключително художествено-информативно “тълкувателско” и посредническо послание, не изчерпва неговите функции в литературния живот и в общуването между две литератури. Яворовата лирика на полски внушава биографичен трагизъм и художествена модерност, която възпроизвежда, но и надхвърля както полския, така и българския, така и славянския контекст; напомня изобщо за драмата на поета от времето на модерния прелом в неговите търсения на художествен език и в неговите разриви с обществото. В създадените досега полски преводи на Яворовата лирика има вярност и волност, клишета и оригиналност, пресътворено и изгубено, но у полския читател те остават усещането за общо литературно минало и оптимистичното очакване, че Яворов ще привлича полски преводачи в бъдеще.

-------------------

Публ. в “Аз не живея, аз горя”, сборник материали от Третата национална конференция в Поморие, организирана по случай 100 години от “В полите на Витоша” и Националните поетични празници “Яворови дни”, Поморие, 2011 г.

-------------------