Петко Рачов Славейков и странджанския бит и култура

Петко Рачов Славейков и странджанския бит и култура
(Малко известни страници от живота на пламенния патриот, фолклорист, журналист, поет и публицист)

Доста писмени източници от краеведската история говорят за пребиваването и повишения интерес на П. Р. Славейков към бита, обичаите и специално нестинарството в Странджа и Източна Тракия. И заради тези му стремления той посещава Малко Търново, Лозенград и селата на Царевско (Василиковско): Кости, Бродилово, Пиргопло, Маджура, Мързево (дн. Кондолово), Българи (Ургари), Дерекьово (сега в Турция), Синеморец (Каланджа), Пенека и други. И тези обиколки на големия възрожденец и народен будител през 60-те и 70-те години на ХІХ век не са били случайни. Те са следствие от активното му участие в политическите борби, повишения интерес и влечение на Славейков към българския фолклор: песни, пословици и поговорки, народни обичаи, исторически предания и легенди. Воден е от подбудите да допринесе на българите полза в борбата им за национално просвещение, църковна и политическа независимост, и то в най-интензивния период от нашето Възраждане, и в частност в Източна Тракия и Странджа.

По това време не остава безразличен към робската неволя на българите в Странджанския край и Христо Ботев, който във в. “Знаме”, бр.16 от 17 май 1875 г., за бунт в Малко Търново пише:

“Бунт в Малко Търново! Прочитаме във в-к “Исторично време”, че на втория день на Великдень селените от това село, като не били благодарни от мухтаринът (кметския наместник на мюдюрина – кмет на градчето, б.м.) Василаки, привикале го и го поканиле да им даде сметка за управлението си. Чорбаджиятъ, наместо да задоволи приведеното искане на селените, отишъл право при мюдюринът (кмета), оплакали се от “бунтовниците” и го помолили да го затвори някого си Желязко, който са уж заканил, че ще да го убие. Мюдюринът затваря Желязка. Тогава селените, на брой до 500 души, отишле в конакът, обградили тъмницата и викале на мюдюрина да пусне невинния човечец. Мюдюринът отказал. Те разбили вратата на тъмницата (а защо ли не и главата на мюдюринът?) и пуснали затвореният… Оттам отишле да накичат и изедникът си Василаки. Но като не го намерили у дома му, то пристъпили да съсипят къщата му… Освен събарянието на една част от Василакевата къща, никакви дружи жалостни случки не станале… Били извикани “множество” заптии и войска от околните места и възстановили реда! Затворили и 20 души от тях, които нарекли “метежници”

Ботев се възмущава и гневно се обръща към редакторите на “Източно време”, че не ги е срам “да наричат “метежници” ония хора, които си търсят правото!... Ние с радост посрещаме това известие – пише поетът и добавя. – То показва, че народът е захванал вече да зема това, което му се е отнело и което не му дават. А щом захваща той да практикува тоя принцип, то революцията, а след нея и свободата, са близо вече. Така е било и с черковния въпрос, така ще бъде и с политическият. В начало на първият народа само роптаеше против фанариотите духовенството, но когато появиха тук-таме безчиния, като в Малко Търново, то изведнъж борбата пламна със сичката своя праведна ярост. Ние знаем твърде добре, че “метежниците” ще да пострадат от турското правосъдие, и ние не можеме да не извикаме: да живеят нашите братя и юнаци в Малко Търново. Техният пример е за почит, за уважение и за подражание.”

Още с поставяне началото на хумористичния вестник “Гайда” (1863-1866 г.) Славейков обръща поглед към всички краища на поробена България. В Странджа и Източна Тракия той открива компактно българско население с богата духовна култура. Наблюдава в с. Маджура, Царевско (сега в Турция), играта в огъня. А при втората си обиколка насочва вниманието си към нестинарските села Кости, Бродилово, Българи (Ургари) и Дерекьово. Опитва се да прозре корените на древния обичай и предполага, че е останал от траките. Той пише: “Но може пак и да се помисли, че това е остатък от един подобен обичай на огнекладенье у старовременните тракийци, защото го е имало доскоро и в много още други села български и гръцки по тези страни, каквото в българското село Вулгари, Дерекюю и дори в гръцкото Кимер-Бургас близо до Цариград”. Но изглежда, че Славейков повече от два пъти е посещавал селата в Странджа, понеже големият странджавед Георги поп Аянов, като разглежда учебното дело в Малко Търново и проследява учителстванията в девическото училище в града след Освобождението, отбелязва: “По-късно на мястото на последната учителка (става въпрос за Венета Бъчварова от Лозенград, б.м.) е била назначена Ирина Попандонова от Малко Търново, завършила трети клас на Сливенското училище и издържана от Петко Рачов Славейков, който е идвал няколко пъти в нашия град за борба с пропагандата и в околните села като Дерекьово и други за събиране на народни песни и други фолклорни материали. Той е бил може би единственият благодетел, който се е отзовал на апела на Тодор Милков (крупна фигура в учебното дело на Малко Търново, б.м.), макар и сам да не е бил в завидно материално положение, от 1884 г. девическото училище се сдобило със собствено помещение… благодарение на благодетеля Петър Калканджиев”. На друго място поп Аянов сочи, че “твърде известни по нашия край били П. Р. Славейков като борец против католическата пропаганда и Яни Димов Рододарович от Лозенград като продавач на черковни книги и одежди. Макар и да не били от крайните съзаклятници, но не били чужди на революционната идея. Самият факт, че били често затваряни в Лозенград и Одрин, а Рододарович увиснал в името на същата идея на одринската бесилка, показва, че и те са били апостоли на свободата”.

Името на Славейков срещаме и при други случаи, когато се е водела борбата против проникването на католицизма в Малко Търново и приключенията на “политическия авантюрист” Пахомия Рилски-Болградски, за когото и Ботев пише, че е “духовно лице, архимандрит, със светско име Цветко Димов. Авантюрист с бурна биография. Изпратен от Цариградската патриаршия да се бори срещу унията в Лозенград, той сам станал униат. Арестуван и отведен в Цариград, приел мохамеданството и станал ходжа. Избягал в Болград и се върнал в лоното на християнската църква като архимандрит. По-късно бил заточен в Мала Азия”.

Тези, и някои други примери, доказват сериозните връзки на П. Р. Славейков с Малко Търново и Странджанския край. Но, за да бъдем изчерпателни, ще приведем още няколко съобщения.

Когато Ради Боев търси аргументи за родното място на Индже войвода, отбелязва, че през 1878 г. П. Р. Славейков е открил някаква преписка от стара черковна книга от с. Ковчас в Лозенград, където било отбелязано, че родното село на Индже било с. Доганджа, Бабаескийско. А писателят Петко Росен в книгата си “В поле широко” обяснява, че жителите на родното му село Ковчас, Лозенградско, след Берлинския договор са протестирали с демонстрации и искания с дядо Славейков, за да си останат и техните земи в освободена България, но уви! Това не станало. И Росен с тъга и съжаление пише: “Границата! Когато поставяли тази проклета граница, имало комисия от европейци, турци и българи. Нашенци, водени от дядо Славейков, провели всевъзможни демонстрации и искания. Как тъгували бедните нашенци за своя прославен Ковчас”.

В биографията на свещеник Петър (Пею) Димитров Киприлов от село Пирок, Лозенградско, роден в 1851 г., четем: “През 1878 г., когато русите отблъснали турските орди при Стара Загора, учителят Пею Киприлов (преди да стане свещеник е бил учител, б.м.) с пламенни слова събирал доброволци и ги завел лично да посрещнат русите при гр. Ямбол. Оттук, заедно с руските войски, те настъпили за Лозенград. Същата година, през пролетта, идвал в с. Пирок дядо Славейков с войводата Панайот Хитов. Придружени от него (от Киприлов), той ги изпратил до с. Дерекьово, откъдето те продължили за Лозенград. В с. Пирок П. Р. Славейков събрал селяните в черквата и им говорил за Освобождението, като ги подканил да се пазят от гърците, които по онова време плъзнали по селата и градовете, за да събират подписи и да доказват, че в Лозенградско няма българи”.

В подкрепа на изложеното ще цитираме 13 пословици и поговорки от Малко Търново, събрани от Славейков и поместени в книгата му “Български притчи или пословици и характерни думи”: “От тевнина огънь”, “Покриеното млеко не се мумти”, “Помога бог – Маа бог”, “Помага ви бог”, “Помози бог”, “Помен да стане, да опустяе, да ощуряе”, “Светът ги вигюва”, “Тепърва сура ще се праси”, “Тихата вода носи кладите”, “Ходи като сваке без дар” (т.е. в смисъл на смутена и обидена). И някои твърде оригинални за малкотърновския район: “Ше ми хлопне лъжицата” (т.е. ще остана гладен) и “Ше му свия лобът” (в смисъл: ще му свия челото). И “шу е рак – да е чорба”.

* * *

Славейков за нестинарите в Странджа

Както бе споменато, Славейков е отделил голямо внимание на нестинарския обичай в причерноморските селища на Странджа. Ще си позволим да представим част от автентичните записки и наблюденията му на нестинарските игри в село Маджура, Ахтополско, чисто българско село, останало след 1913 г. в съседна Турция.

Славейков пише: “Твърде е любопитен и странен обичаят и обредът на огнепаленето, който се е овардил в някои български села край Черно море в Созополска област. Тези села са: Блама, Мажера (Маджура), чисто български и българо-погърчените Бродилово, Агио Стефано (Св. Стефан) и Кости”. Важно е да отбележим тук, че Славейков определя, че в горните три села живеят погърчени българи. И че жителите им говорят “един език твърде особен, щото мъчно ги разбират другите гърци. Те употребяват много думи български, но много таквизи думи имат, които нито в българския, нито в гръцкия, нито в турския ги има… В срещанието си с някои от жителите на тези села забележих няколко думи твърде чудновати. Например на хляба викат “пазана”.

И като прави това интересно съобщение за погърчените български села Славейков ни поднася и едно конкретно наблюдение на нестинарския обичай в село Маджура.

“Когато аз обходих тези места, случих ся при такъв един обряд в Мъжера. Като бяхме на трапезата отстрани огъня и хванаха някои, та зеха да ся хвърлят в огъньт да играят. Аз седях до домакина на къщата, в която бях слязъл, а насреща ни седеше невестата му и майка му. Бях ся загледал в огнеиграчите, когато мя побута домакинът и ми кивна да ся вгледам в невестата му: тя държеше детенцето си, но когато я погледнах, вече беше пребледняла, изстинала и студен пот беше я побило. После това тя се зе да почернява и завчас хвърли детето си пред свекърва си и викаше “ту-ту-ту, ето го, ето го, ту-туту”, рипна, завтече ся и скочи в огънят да играе с другите, и оттам отиде си в село. Свекървата зе детето и ний седяхме на съборът до вечерта комай, защото подир разижданието на огнеиграчите стават всички други по-млади, та ся улавят на хорото и играят около огънят. Играта ся продължава до залезвание на слънцето. Младите, тазгодишните булки, ще играят боси и в играта си засягат да стъпват открай в горещият пепел на огъня. Аз бях любопитен да видя краката на моята домакиня и млада огнеиграчка, но това ми никак не прилегна; впрочем тя ходеше и шеташе обута в калци и вместеви от червено-мурголяв шаек. Свекървата ми разказва надълго и широко за този обичай и много анекдоти върху това как созополский владика няколко пъти искал да го унищожи и какви нещастия последвали от това. Тези, които ги прихваща Св. Костадин, та играят боси в огънят, казват ги ищинари”.

Под линия Славейков се опитва да обясни това наименование на нестинарите и добавя: “Тая дума трябва да е вешинари – от вещ, вещер, вещица, тоест зающий, седящий. По свойство на българский язик “в”-то се отпуща в началото на накои думи, и особено по тези страни, тъй и “ят” често се изменува на “и”… Славейков продължава обясненията си за нестинарите и пише: “Таквизи в едно село трябва да ся намерват малки, големи, женски, мъжки, до 10-15 души, и те обикновено принадлежат на една породица.

Бивали са случаи, когато този обряд чрез съдействието на владиката е бил запретен от местните власти, но тогаз те са клали огневе скритом в къщята си и пак са играли.

Този обичай го поддържат повече жените.

Чорбаджията на селото ми (става дума за домакина, на когото гостува Славейков, б.м.) ся изкайваше, че като владиката го бил клел да не зема участие в тези игри и да гледа да ся унищожи този обичай. Аз запретих на думашните си да не ходят на общий събор, но момичето ми, за зла чест да бъде ищинар. То като го не пуснахме да иде на съборът, втресе го една люта треска, посиня и почерня като сукман, хвана да бълнува и удари го на полуда; майка му накладе огън в къщи и то, болно както беше, кръстоса няколко пъти огъня и му премина и треска, и всичко.

Това момиче беше домакинята, за която по-горе разказах.”

Десет години по-късно Славейков отново обнародва списания за нестинарите в научно-популярното цариградско списание “День” (бр.ІІ от 21 април 1875 г., стр.5-6), по-конкретно за селата в Странджа: Кости, Българи (Ургари) и някои български села от Лозенградско (сега в съседна Турция): Пенека, Яна и Дерекьово, за които прави забележка, че “същият почти обичай е ставал, както рекохме, в българските села Кара-кюй и други, в които е престанал по-отдавна, и то силом са го унищожили в някои места, откак са придошли нови преселници откъде Западна Тракия”. Но нека чуем какви описания ни е оставил Славейков преди повече от век и половина за нестинарския обичай в село Кости и Българи.

“Храм на черквата в Кости е Св. Константин (21 мая). На него ден те имат сбор, на който идат и мнозина от околните села, както и продавачи някои на дребни стоки. За сбора те приготвят селски 40-50 кола дърва, които стоварят на мегдана до черквата. И срещу Константиновден вечерта при захождание на слънцето те наклаждат огън до 4-5 кола дърва отведнъж. При разгоряванието на огъня селяните започенват да се събират околу ме и доде прегори кажи че повечето мъжйе, жени и деца са набират около огъня, дето има и тъпани да думкат.

Когато огънят захваща да прегаря, има нарочно настанени хора, които с дълги пъртове разриват и разстилат жаравата, що са е нагоряла.

В това време ще видим, че измежду тези, що са насядали наоколо, някой като стои така, захваща да подвиква “ху-ху-ху” и то е белег, че го прихваща Св. Константин. Като доземат това тъпанарите, отиват към него да думкат; той захваща най-напред да са съблича и ху-хука. Една бабичка ще дойде при него с ручка тамян да кади около него и като са съблече той да остане само риза и бели гащи, бабичката му подава една икона Св. Константин дървена и голяма колкото четвъртина от голям печатан лист хартия, с дръжка отдолу и обнизана със сребърни синджири и разни бабки.

Като вземе иконата, прихванатият става като луд, захваща да са клати насам-натам и да са полюлява надясно, наляво, подскача и играе без такт. Подир таквоз едно кратко предисловие, при думкането на тъпаните, нагазя в разстланата жарава, кръстосва насам-натам, тропащец и подскачащец, после излязва от жаравата и ходи тук-таме, та обикаля повън, като са клати, полюлява и играе пак като по-напред, а бабичката го следи с ручката и най-после или са връща пак в жарта, го кръстосва още веднъж-дваж, или си отива право у дома си, като предава иконата на бабичката.

Дорде премине на тогова, гледаш прихванало другиго, излязва и той със същия ред, съблича са, кадят го, играе с иконата, кръстосва жарта и си отива. Така щото са изреждат едно по едно някога до десет души и повече, между които са случват и жени, а повече моми; но те са не събличат толко и обикновено биват обути с калцуни само, а някои досущ боси като мъжйете; обикновено газянието в жарта трае от 10 до 15 минути.

Понякога са случва, щото някои още на отиване към огъня в пътя ги прихваща и са захухукват, което като чуят стоящите край огъня тъпанари и бабичката с ручката и с иконата, отиват да го посрещат и довеждат до огъня. И така се бавят край огъня и чакат, за да излялат прихванати да влязат в жарта, до подир полунощ. Когато вече жарта хваща да загасва, тогаз са разиждат по къщята си, дето на сутринта през цял ден ядат, пият и лежат, а на вечерта при захождание на слънцето пак наклаждат такъв огън на мегданя и тогава пак или същите, или други някои ги прихваща, та влязват в жарта със същите обрядности. Това е следвало някога седем нощи наред и така са е свършвал сбора им.

Тези, що ги прихваща и влязват в жарта да играят, наричат ги нестинари и нещинари. Аз мисля, че тая дума може да произхожда от вещинари. Според поверията на жителите колкото повече нещинари излизат да играят през огъня, толкова повече берекет ще бъде през тая година, и много окайвания слушаш, когато нещинарите бъдат малко. Св. Константин, казуват, не ги обичал през тая година, не ги посетил и не ще им даде добър берекет.

Въобще и миля и казуват уж, че на тези, които газят в жарта, нещинарите, като ги прихващало, та не им парело; но то не ще да е вярно, защото мнозина, които не могат да траят, баилсисуват и падат, а други и като ще влязат в жарта, и като излязат, свръщат един ближен тамо батак, що има, та го прегазват за прохлаждание на изгорелите си крака.

Може би да помисли някой, че този обряд е скопчан донейде с някогашното горение на мъртвите, което са и прикривали под един такъв начин на игри, с които са отвличали вниманието на зрителите. Но може пък и да са помисли, че това е остатък от един подобен случай на огнекладение у старовременните тракийци, защото го имало доскоро и в много други села български и гръцки по тези страни, каквото в българското село Вулгари, Дерекюю и дори в кръцкото Кемер-Бургас, близо до Цариград. От този стар обичай следствие, мислим ний, да е и по-общият онзи обичай, спазен на много места в Тракия, повече да кладат огньове срещу Еньовден (24 юния) и срещу Илинден (20 юлия), който обичай е спазен до днес и в някои от селата на Въспора (Босфора).

Същият почти обичай е ставал, както рекохме, в българските села Дере-кюй и други, в които е престанал по-отдавна, и то силом са го унищожили в някои места, откак са придошли нови преселенци от къде Западна Тракия. Повече е траял този случай в българското село Вулгари, дето черквата им е токодже храм Св. Константина, но сега е вече престанал, и само кога ходят на гостйе по сбора в Кости, излазват и от тях някои нещинари.

Храма в селото Кости го наричат “голят Св. Константин и дядо Константин”, а храма във Вулгари го казват “малий и млад свети Константин”. Когато ще имат събор в Кости и във Вулгари, предния ден, т.е. на 20 майя, няколко души в едното село и няколко души в другото село по едно уречено време, като вземат от черквите си опашатата икона, тръгват да отиват онези, които от Кости към Вулгари, и които от Вулгари за Кости, и като се срещнат в пътя от двете страни, първо ще почукват двете икони на кръст, което е един вид поздравявание на двете икони, после ще кажат първо костичани: “Много здравйе от Дядо Константина до Мал Константина да му дойде на гостйе”. Подир тях ще отговарят и вулгарчени: “Много здраве от Млад Константина до Дяда Константина, тая година той да му дойде на гостйе”. Подир са споразумяват посрещниците помежду си кои на кои ще идат на гостйе.

Отпърво е бивало една или две години наред да ходят вулгарчени в Кости, и на догодината или през две години да ходят и костичени във Вулгаре на гостйе и там да правят обрядите на нещинарството. Понякога са опирали вулгарчени във втората година да ходят в Кости; но когато те им кажели, че “Дядо Константин ще погле Мал Константина и ще го налапа като куче”, те склонявали и отивали. Но сега откак е престанал обичаят на нещинарството във Вулгари, преходят в Кости на сбор, но не колкото отпърво.

Такъв обичай не нещинарството е имало някога и в българското село Пенека, както и в гръцко-българското Яня (Яна), но ставало по Еньовден и в манастиря Свети Иван Предтеча, който при Пенека недалеч от Яня. Тука идели, та кладели огън с поменатите обряди, но сега вече не ги оставят да кладат огън, а понякога само, и то стари някои жени са забравят, като влезят в черква и когато да целунат иконата на Проскинитария, вземат я, изхухукват като нестинари вкащец: “Свети Яне!”, та са заклатват и полюляват да заиграят нестинарски в черква, но не ги оставят.”

Позволихме си да процитираме почти пълните автентични описания на Славейков за нестинарските игри в Странджа, тъй като те носят някогашните интересни подробности около самия обичай в селата Кости и Българи. Това ни дава възможност да установим до каква степен се е съхранил автентичния характер на този обичай днес, и то само в село Българи, където всяка година на 2 юни, Св. Константин и Елена, се изпълнява целия ритуал на нестинарите, които Славейков продължава да нарича “ищинари” и “вещинари”. И само в последните описания на нестинарите в Кости (Вж. сп. “День”, 1875 г., бр.ІІ, стр.6) той с известно колебание употребява наименованията “нестинари” и “вещинари”, като по е склонен да възприеме за по-достоверно второто име – “вещинари”. Това налага да направим кратко обяснение на термина “нестинар-нестинари”.

Известно е, че наименованието “нестинари” е побългарен старогръцки топоним от тракийски произход – “хестия”, който дословно означава “огнище”. По-късно при прегласа на “х” в “н”, от “хестия” е преминало в “нестия” – нестинар – нестинари. А митологичната легенда свързва топонима с името на богинята “Хестия” (латинското й наименование е Веста), пазителка на домашното семейно огнище. В храма й горял вечният огън.

В описанията си Славейков споменава, че понякога владиката разпореждал на местните власти да се забраняват нестинарските игри. Но, обхванати от тази традиция, хората не се подчинявали на това и скрито са го използвали по домовете си. Този факт подсказва, че християнската религия не го е възприемала. Смятала го е за езически, еретичен-езически обичай. И той е наистина по произход такъв, отглас от древните траки. Даже, не е тайна, че и днес, нестинарските игри се посрещат с известен скептицизъм от представителите на православната религия.

И в този аспект, на 3 юли 2000 г., с екип от бургаската телевизия “ТВ-Микс”, по мой сценарий, заснехме цялостната процесия на нестинарския обичай в с. Българи и направихме филм “Огненият танц”. Интересно е да отбележим, че в спомените на възрастните хора от селото откриваме известно недоверие и скептицизъм към автентичността и оригиналния характер на нестинарските игри, изпълнявани някога и днес в селото. И без да се впускаме в подробности, ще приведем един конкретен случай от обясненията на 85-годишната баба Кали Николова Тодорова (родена и израснала в Българи). Тя отговори:

– Какво да ви кажа за празника, сине? Беше много голям и хубав, да ти е драго на сърцето. Да гледаш, да се ненагледаш!

– В Българи имаше ли нестинари?

– Ами кък да немаше. Много пъте сме ги гледали. Бяха истински, а сегашните са лъжовни. Помня баба Нуна. Тя беше много възрастна. Помня и двете Злати – Злата Стамова и баба Злата Георгиева Даскалова. Тя бе огънь! Като щеше да наближи Св. Константин, префаташе я болест – силата на светеца. Лицето й ставаше жълто като восък и влизаше в огънет като фурия. Току щеше да се завърти с конизмата и завика: Въх, въх, въх! Тя си бе най-лична.

Тези откровения на възрастната баба Кали ни загатват за известно недоверие към сегашните нестинари. Тя не вярва, че те са “истински” и ги нарича “лъжовни”, в смисъл “фалшиви”.

И още. Тук бихме добавили, че според нашите наблюдения, нестинарският ритуал почти е запазен в неговата цялост днес само в село Българи. Защото обичаят в Българи е плътно вплетен в християнската традиция, свързана с имената на светците Константин и Елена, а самата черква носи техните имена. Докато в последните няколко години, поради повишения интерес към “играта в огъня”, нестинарският обичай се използва като “атракция” в някои черноморски курорти и селища в Странджа. А това опорочава неговата автентичност. Опошлява се истинската му ритуална същност, преклонението на древните траки, в култа им към “свещенодействието” на огъня, обожествен по-късно от причерноморските българи в Източна Тракия и Странджа.

В края на нашето проучване, вървейки по стъпките на П. Р. Славейков, пътувайки из Странджа, Тракия и морето, откриваме го да се разхожда на 26 септември 1869 г. и в град Бургас. Върви из бургаските улици, оглежда сградите, търговските кантори, занаятчийски дюкянчета и се възмущава, че градът гъмжи от гръкомани и погърчени българи, които са забравили своя род и език.

“Случи ми се да мина през Бургас, дето имах за частна си работа няколко дена.

Като ходех тъй из градът и гледах, дойде ми дору да заплача от жалост, като си помислих за нашата глупост и некадърност. Бургас, казвам, град на Черното море, изходна точка на всичка Тракия между Балкана и Едирне. Бургас, обиколен с чисти български села, да няма вътре ни един влиятелен българин.”

Той не може да се помири с мисълта, че в административното управление на града не е успял да влезе нито един българин. И че търговията е в ръцете на гърци, евреи и татари. “Манифактурата и другите занаяти, ще ги намерим всички у евреите и татарите, хора, които вчера са дошли в Бургас. Колкото бакале – все погърчени българи…” Той укорява българите, които са повечето занаятчии, еснафски настроени: “кожухари и абаджии”, които ходят по кафенетата или “от сутрин до вечер, като ся наведат над иглата, та нямат време да си подигнат очите и да видят какво ся върши около им… думата ми е нашите българи, че денонощно ся трудят, и толкоз спестяват, а пък никаква полза от трудът им, когато остават неразвити в търговията”.

Ето. Такъв е бил Дядо Славейков – едно неспокойно сърце, изпълнен с безпределна любов към съдбата на поробена България, отдал целия си живот за нейното пробуждане – един истински народен будител!