Преображение на морето в “Есенни брегове” на Динко Павлов

Поетичната книга “Есенни брегове” излиза осем години след стихосбирката “Морето на моите сънища” в бургаското издателство “Либра Скорп”. Познатият като творец на фейлетони, епиграми и афоризми, Динко Павлов прави своето завръщане към лириката и морето с търсена самота и интимност. Наситената с импресионистични картини изповед, е равносметка на изминат път.

Графичният дизайн, дело на Петя Станева, подсказва възможен прочит и напълно илюстрира заглавието. Изображението на корицата съсредоточава вниманието към фрагмента на есента, през който се съзерцава морето... или миражното му отдалечаване.

С автора на “Есенни брегове” ме свързват приятелството, морето и поезията... Тук е мястото да изкажа своята благодарност към Динко Павлов и към Ваньо Вълчев, редактор на стихосбирката, които ме приеха в своите среди като един от тях. Естествената приемственост се изпълни с разговори за литература, с разкази за творци, които вече не са между нас, с вдъхновение и творчество, с неизменната любов към морето...

Дълбока и чувствителна критичност на Динко Павлов към отдадените на морето забелязваме в стихотворението “Ще ти повярвам”. С него се заявява категорично разграничаване от общата маса пишещи “морска поезия”, както отбелязва Иван Ванков “с нейните ваканционно-летни изображения”:

Не казвай, че приятел си с морето...

Морето в стиховете на Павлов е яростна връхлитаща стихия, безмълвно обсебване и още по-навътре в есенното алегорично платно – морето става част от човешкото тяло и човек се преобразява в море. Символите на младостта рухват в контраст с непреходното, като понякога и разменят местата си:

Една вълна полека ме погали...
........................................
Дали ще се завърне пак?
Едва ли.
Но аз ще я очаквам всеки ден...

Избраното първо стихотворение ни внушава романтична нагласа на лирическия герой, който съзнава, че нещо си отива безвъзвратно, но останало като ехо в него, го обрича на вечно очакване. В предговора на книгата Ванков отбелязва, че “морето е приятел, но и съдник...” Тази линия е доразвита в “Обич”, където отдаването е жадувано, защото копнежът по морето не угасва с далечните разстояния, които в бляновете са неспособни да разделят. Морето се е превърнало във философия и светоусещане, в сакрална любов.

От стихотворението “Носталгично” прелива състояние, с което е пропита цялата стихосбирка. То открехва рибарската врата на спомена, за да нахлуе с вятъра есенна мъдрост сред “огън, пожари и пепелища”. Динко Павлов изплаква своето откровение и често на страниците сърцето му е тревожно. “Край изоставения пристан” извиква в мен далечна асоциация с детството на поета и болезнената рана, с която е белязана богатата му душевност:

Махалото,
изгубено дете на стар часовник,
рисува сенки върху скелета,
бил някога рибарска лодка...

С импулсивна нежност са изваяни и женските образи на недостижимата и любимата през водния прозорец на съня:

Когато ме погледнеш –
две тъмни езера попиват слънцето
и светли нишки на безброй желания
усмихнато ме водят
пак при теб...

Не остава скрит и интересът към другите изкуства. Учил една година в Националното училище за музикално и танцово изкуство в Пловдив, Павлов напуска, поради липса на средства, въпреки надеждите, които са му възлагали преподавателите. С изразена музикалност на стиха и с палитра на художник пресъздава живи бушуващи пейзажи, в които са разкрити крайни състояния на очовеченото море. Такава е картината на плъзналия звезден мрак, който се въздига, подобно силуета на Икар. Характерна черта на тази лирика е извисяването-полета-съзерцанието и потъването-морето-бреговете.

Умората и спомените, старите портрети с алюзия към предметно-реалистичната поетика на Далчев, са отмити от морето, което благославя. Атанас Далчев и сънува през очила...

Морето от “Есенни брегове” е сънувано с отворени очи – това е голямата метафора на Павлов, която утвърждава морето като начало и край, изпълнило пространство и време:

... с отворени очи, море, сънувам,
че краят ми ще бъде тук, в Бургас...

“Есенни брегове” се вписва в традицията на бургаската маринистика и се сродява с поезията на известни имена от близкото минало.

Пожелавам на автора попътен вятър на новата му книга, тихи слънчеви пристанища и нови хоризонти:

Не тръгвай,
без да се сбогуваш със рибарите,
със лодките и мрежите –
защото в утрините тихи
в залива ще те очакват...

Останали в плен на късния залив, имаме възможността да се любуваме на лодката с белия гларус, която бавно навлиза от есенните брегове в морето...

------------------
Динко Павлов, “Есенни брегове”, Бургас, 2016.
------------------