“Патетичният салон” (За една хомология между два културни салона)

Резюме: Културните салони в историята са едно от най-интересните и артистични явления, отразяващи духа на своето време. Те са и места на политическото говорене, пряко обвързани с актуалната действителност. Когато тези различни и затворени топоси на културнополитическия дискурс се превърнат в литературни “персонажи”, тяхното функциониране е подвластно на нови, игрови по своята същност конвенции, характерни за художествената литература. Такова перформативно, литературно и пародийно преобръщане на дискурсивната практика на салоните се наблюдава в два съвсем различни по дух и време романа: “Война и мир” на Л. Толстой и “Човекът без качества” на Р. Музил. При отчитане на възможното влияние, което Музил търпи от руската класическа литература, настоящата статия си поставя за цел да покаже хомологията между салона на Ана Павловна Шèрер в Руската империя и салона на Диотима в Австро-Унгарската империя като метонимични изяви на държавната политика и формите на обществено-политическо устройство в двата литературни опуса. И салонът на Шерер, и салонът на Диотима са представени от своите автори като фарсови “конструкти” на отчаянието от войната, на невъзможността мирът да бъде постигнат по пътя на културно общуване във високите сфери на духа. Изобщо цялата претенция за дух и духовност е пародийно и агонално представена както при Толстой, така и при Музил. При Толстой, който никога не приема напълно прогреса на буржоазната цивилизация, салонът прозрачно и експлицитно получава алегоричния смисъл на “предачна работилница”, чиито “продукти” са празнословието, интригантството и суетата. Затова в салона на Шерер триумфира изкуственото и фалшиво човешко поведение. При Музил салонът на Диотима се асоциира с курник, в който всички разговори за войната и мира са само кудкудякане и каканижене. В много отношения творческите механизми за подобно пародийно представяне на културните салони са почти идентични при двамата писатели.

1. Увод

В световната история културните салони са едно от най-интересните и артистични явления, понасящи смисъл и като нетрадиционни топоси (вместилище на огромен интелектуален потенциал), и като пряко обвързани с актуалната действителност места на политическото говорене. Когато тези различни и затворени места на културнополитическия дискурс се превърнат в литературни “персонажи”, тяхното функциониране е подвластно на нови, игрови по своята същност конвенции и (авторови) интенции. Около салоните се оформя не просто мрежа от нови значения и ореоли, а самите те се превръщат в генератори на процеси и действия, обвързани косвено и пряко с войната и/или мира. Именно такова “героизиране” на салоните (в смисъл на активно действащи персонажи в литературната творба) се наблюдава в два различни по време и място на създаване романа, каквито са “Война и мир” (1863-1869) на Л. Толстой и “Човекът без качества” (1930-1942) на Р. Музил. Допускаме, че Музил (не само по хронологична логика, но и поради специален интерес към руската литература в лицето на Достоевски и Толстой) търпи влияние от самия Толстой по отношение на метафоричното представяне на салона на Диотима. Всъщност и при Толстой, и при Музил общото в описанието на салоните и техните сбирки е тяхното умишлено с/при/низяване, постигнато чрез една своеобразна “акустична” игра. И от двата салона отекват звуците на (напразното) патетично говорене: при Толстой – представено като ритмичното тракане на тъкачна машина, а при Музил – представено чрез метафората на курника и отекващото от него кудкудякане.

2. Изложение

През XVII век салоните са имали за цел преди всичко забавлението на домакинята и нейните гости, което се е отразявало в тематиката на салонните беседи. В такива салони бърборенето на жените и гостите е приличало на различни птичи звукове, поради което са започнали да ги наричат кокетки (от фр. caqueter – “бърборя”, но и “кудкудякам”). Вече през XVIII в. салоните стават по-сериозни. Повдигат се най-важните проблеми на Просвещението, обсъждат се политическата ситуация в страната и извън пределите й и пр. Салоните, техните домакини и гости са се интересували от обществено-политическото положение в своята страна и в света, като са превръщали “гостните си в лаборатории за обществената проверка на политиката”.[1] Двата салона, за които тук ще стане дума, са от по-късния, така да го наречем “сериозен период”. Тоест те са обвързани именно с важни политически ситуации. В този смисъл мотивацията за поддържане на активност на салона на Шèрер и салона на Диотима се основава на категоричната убеденост на двете хазяйки (Шерер и Диотима),[2] че тези места на елитарното културно и политическо говорене са утробата на всевъзможни месианистични идеи за спасението на империята и света в ситуации на криза, каквито са заплахата от Наполеон за Руската империя и заплахата от Първата световна война, съответно разпад за Австро-Унгарската империя.

Разликата, която всъщност не засяга типологическата близост на двата салона, е в това, че салонът на Шерер ни заварва действащ и формиран (по подражание на френската културна традиция), обсъждащ политическата обстановка в света, породена от имперските амбиции на Наполеон, отношенията между европейските държави (Англия, Австрия, Прусия) и Русия, спасителната роля на Русия и руския император и т.н., докато салонът на Диотима се ражда в хода на повествованието и във връзка с опита на Австро-Унгарската империя да представи значимо празнично събитие (юбилеят на император Франц Йосиф) като конкурентно събитие на юбилея на германския кайзер – Вилхелм ІІ. Тоест салонът в романа на Музил се създава като инстанция на организирането и координирането на мащабно културно-политическо събитие. На практика този салон няма за цел пряко да обговаря войната, тъй като тя още не е започнала (действието на романа се развива в рамките на 1913 година, точно една година преди Първата световна война). Оказва се обаче, че нито юбилеят на императора, нито някакво културно ауриране са мотивите на салона да съществува и да провежда своите събирания. Основният двигател на възникването и патетичното поддържане на салона на Диотима е опитът да се утвърди изключителният образ на императора като миротворец, чиято харизма да подсили духа на пацифизма. И тук сдвояването на двата салона е не само по линия на патетичното им “звучене” (основната хомология в настоящето изследване), но и по линия на самите разговори, в които проективно се целеполагат идеи и коментари за миротворческите функции на императора – Александър І за Русия и Франц Йосиф за Австро-Унгария.

Важен в опита да се онагледи “фоничната” хомология между двата салона е и епитетът “патетичен”. Ако се позовем на значението и емоционалната определеност на “патоса” (така както Псевдо-Лонгин го представя в своя трактат “За възвишеното”[3]), конституиращ за настоящата статия е и аспектът на вдъхновеност и ентусиазираност. Претенцията на патетичното говорене е да възвиси предмета на разговора, да го представи като явление от ценностната парадигма на “възвишеното”. Смятаме, че и салонът на руската графиня Шерер, и салонът на благородната (не по произход, но по излъчване) Диотима понасят тази претенция, доколкото вече се уточни, че и двете дами приемат функционирането на домовете си като места на месианистичния план да се спаси империята и да се провъзгласи върховенството на императора – миротворец.[4]

Ана Павловна Шерер е представена в началото на романа “Война и мир” като известна salonnière, “четиридесетгодишна стара мома”, “придворна дама и близка на императрица Мария Фьодоровна”, с дежурна “сдържана усмивка”, която не отива вече на “нейните повехнали черти” и която е белег на онзи “мил недостатък, който тя не иска, не може и не смята за необходимо да поправя”. Толстой изтъква иронично нейната изпълнена с “жизнени пориви” и ентусиазъм натура: “Да бъде ентусиастка, бе станало нейно обществено положение и понякога, дори когато не й се искаше, за да не измами очакванията на хората, които я познаваха, тя ставаше ентусиастка”.[5] Основният смисъл за съществуването на салона на Ана Павловна е събирането на “каймака на Петербургското общество”, защото важна характеристика на дворянските салони е била тяхната елитарност, камерност, “общуването между равнопоставени”, което е следвало своите ясно определени правила.[6]

Като типична полифункционална структура салонът на Шерер (съответно и салонът на Диотима) се явява средоточие на лични и обществени интереси. Освен воденето на безсмислени светски разговори в салона на Ана Павловна основно се обсъждат наболелите обществено-политически въпроси, сред които са: личността и действията на “хидрата на революцията” Наполеон Бонапарт, неговото стремително напредване като териториален завоевател, намеренията на водещите европейски империи да спрат неговия устрем чрез образуването на съюзи, както и развоя на сраженията на територията на Русия, отношенията между Кутузов и Александър I и т.н. А. П. Шерер смята себе си за веща и компетентна по всички важни въпроси и пряко се включва в разговорите с ентусиазираното изразяване на нейната позиция по коментираните теми. Всички симулации и претенции на салона и неговата стопанка за ефективност и жизненост биха могли да бъдат открити също така чрез прочита на нейната фамилия през доминиращия в салонното пространство френски език. Специалистите смятат, че фамилията Шерер е създадена по модела на подобни, реално съществуващи фамилии, като Шефер, например. Но Н. Н. Арденс се позовава на спомените на съпругата на Л. Толстой. Според нея, след връщането си от посещение при някаква високопоставена дама, при която се е събирало цялото висше общество и която е посрещала всички със “салонни любезности и със задължителното “мон шер” и “ма шер”“, Толстой с много смях казал, че дамата ставала все “по-шер” и “по-шер” (рус. “шерее” и “шерее”).[7] М. В. Горбаневски предполага, че е възможно фамилията Шерер да е създадена именно под тези впечатления, макар че споменава и възможността тогава, когато Толстой е измислял името на своята героиня, вероятната дума, от която е възникнала фамилията, да е съдържала за писателя “някаква особена мотивация” (курсив мой – И.И).[8] Подобна мотивация бихме могли да съзрем в остарялото вече значение на фр. сhèrer – “преувеличавам”.[9] Посоченото значение извежда на преден план помпозния, преекспониран и патетичен модел на поведение и говорене като еталон, който всички, уважаващи себе си гости на салона, би трябвало да следват.

Още с началното въвеждане образа на салона във “Война и мир” се натъкваме на блестящата метафора, употребена от Толстой за характеризиране на неговия фонов шум: “Както стопанинът на предачна работилница, настанил работниците по местата им, се разхожда из помещението и щом забележи спиране или необикновен, скърцащ, прекалено силен звук на някое вретено, бързо отива, задържа го или го пуска, тъй, както трябва да върви – така и Ана Павловна, разхождайки се из своя салон, отиваше към някоя замълчала или прекалено много говореща група и с една дума или с някое разместване на хората пак навиваше равномерната благопристойна разговорна машина”. И по-късно: “Приемът на Ана Павловна тръгна с пълна пара. Вретената бръмчаха от разни страни равномерно и немлъкващо” (с. 41, 42). В текста сме маркирали онези ключови думи и изрази, които са отговорни са изграждането на необходимото въздействие върху читателя и появата на асоциативния образ не само с предачница, но и с машината изобщо. Възприемайки този развит продукт на буржоазното общество, писателят го използва като илюстрация на “изкуствения” начин на живот в романа. Равномерните, постоянно повтарящи се движения на “разговорната машина” запазват своята константност в творбата.

Аналогично в романа на Музил салонът е подвластен изцяло на личността и личностните характеристики на стопанката Диотима.[10] Красивата “светска разпоредителка” се възприема не само като домакин на важните събирания със “световно значение” в нейния дом. Тя е и забележителният мотор на всички събития около така наречената Велика патриотична акция,[11] а нейната слава на “забележителна жена” се оказва дотам привлекателна за влиятелни личности от високите структури на властта, че домът й се превръща в ““салон”, прочут като средище на “общество и дух”“, а “домът на Туци” получава “всеобщо признание”.[12] Така както Ана Павловна Шерер от “Война и мир” има за своя постоянна цел да изтъква пред гостите своите организаторски и координаторски способности (да разпределя посетителите на салона в подходящи групи), така и Диотима, макар да не натрапва пряко своя личен принос, коментира с лексиката на патетичния и възвишен маниер важните решения, които необходимостта налага да се вземат в рамките на Успоредната акция, ръководена от нея. Диотима приема твърде насеризно и почти месианистично ролята си на организатор и домакин на елитарните сбирки на “имотните и образованите” (курсив мой – Е.Д.) в своя дом: “Диотима започна с това, че обяви Успоредната акция за направо неповторима възможност да бъде осъществено всичко, което се смята за най-важно и най-велико. /.../ “Общо взето кръгът на гостите бе замислен така, че всички да се разбъркат помежду си в хармонична смесица; само младите дарования Диотима обикновено държеше на известно разстояние, като им изпращаше отделни покани, а умееше незабелязано да изтъкне и да постави в нужната рамка редките или особени гости.” (с. 118, 119) (за тази особенност при Ана Павловна вж. по-долу).

На свой ред романът на Музил (с иронична предпоставеност) още в началото се заема с обрисуването на Какания – оказионализъм, фикционален топоним, с който артистично се именува самата Австро-Унгарска империя. Етимологичната мотивация на това своеобразно име на империята е съкращението ка унд ка, или още кайзеро-кралска империя. Оказва се, че топосът и дискурсът “Какания” в рамките на романа на Музил е изключително свързан с топоса на салона на Диотима. Какания е, в структурната логика на сюжетната изоморфия, самият салон на Диотима. Метонимичната връзка се изгражда именно върху и чрез “звученето”. Това, което е фонов и акустичен “шум” за салона на Диотима, дава името на самата Австро-Унгарска империя. Какания. Кореновата морфема, образувана от бинома “k. u k.” (keiserlich und koeniglich Monarchie) гради езикова и семантична връзка с глагола kakeln, използван разговорно в по-ниските среди и означаващ “кудкудякане”. Значението се пренася на вторично ниво и към човешкия свят – за този, който трябва да предизвести (нещо), като го представи. На метафорично ниво и с принизена конотативност kakeln означава “бърборя” и влиза в един синонимен ред с глагола schwatzen.[13]

 Как шумът на салона се обвързва с това вторично и иронично значение, кодирано в названието Какания, може да стане ясно, като се проследи с какъв интензитет в романа се употребява сравнението на Диотима, “светската разпоредителка на салона”, с кокошка. Още при първата си опознавателна среща с “великата братовчедка” Улрих подлага на цялостен антропологичен и френологичен анализ Диотима, за да достигне до прозрението, че успоредната акция е приела изцяло образа на Диотима и “въпреки своите години и опит”, той се въприема “като малък вреден червей, внимателно наблюдаван от голяма кокошка” (с. 112) Малко по –нататък Диотима “еволюира” в съзнанието на Улрих до “гигантска кокошка.” (с. 696) Всъщност метафоричният слог на целия роман е подчинен именно на ироничната рефлексия на Улрих, която прекроява с особена настойчивост чрез птичото звуково представяне както Успоредната акция и самата Диотима, така и целия й салон, участниците в него, и словесните духовни напъни, които са сравнени с “крилати мисли, за които е създадена нещо като птицеферма”, наречена “философия, теология или литература…” (437, 438). Не остават встрани от тази птицевидност в съзнанието на Улрих дори и любовниците му (Бонадея, която е сравнена с патица, Герда – с гълъб), на безпощадна критика е подложено и празнословието на Арнхайм (прусакът, в който е влюбена самата Диотима и го е привлякла в успоредната акция), около който се чува само “кудкудякане” (с. 572), за да се стигне до голямата метафора на празнотата и суетата, превърнати в “кимвал, що звека” (с. 572).

При Диотима целият патос, с който се завихрят назначенията и разговорите, обслужващи (уж) съдържателната страна на Успоредната акция, започва да дрънчи на кухо. Parallelaktion е всичко друго, но не и акция в етимологическия смисъл на думата. Съответно цялото действие в рамките на салона и в рамките на Успоредната акция се свежда до много говорене, никакво действие и деловитост, а от гостната на Диотима долитат шепоти и говор, безрезултатни (буквално и метафорично) до края на романа, но постоянни и екзалтирани почти като кудкудякането на щастливо снеслата кокошка. Гротескният сблъсък между високите претенции и липсата на “резултати” на Успоредната акция е виртуозно представен в гл. 71 от част втора на романа, където “светската разпоредителка” на акцията – Диотима – организира и провежда първата и най-важна среща на акцията: “Ролята на светска разпоредителка на този наплив от важни люде предявяваше към Диотима големи изисквания и много неща навярно биха я дразнили, ако главата й не приличаше на разкошна фруктиера, препълнена дотам, че от думите в нея непрекъснато изпадаше по нещо, думи, с които стопанката на дома приветстваше всекиго, който се появяваше и го довеждаше до възторг, като показваше точно познаване на последния негов труд. /.../ Изключителното красноречие, което поразяваше Диотима като същинско небесно явление, когато беседваше с някого от великите насаме, отстъпваше в мига, в който към тях се присъеденеше трети или четвърти – различните слова започнаха взаимно да си пречат, – на мъчителната неспособност да се сложи ред в разговора и който не се бои от подобни сравнения, би могъл да си представи лебед, който след горд полет продължава пътя си по земята.” (с. 361-363)

В типичния стил на Музил повествователният глас иронически си позволява представянето на това толкова важно събрание на акцията през кулинарната лексика, за да се подчертае още веднъж, че иронията държи да се заяви експлицитно чрез амбивалентното мотивиране на отношението към “високото” през съполагането на различни ценностни регистри. Респективно, и в салона на А. П. Шерер се срещаме с използването на кулинарна лексика при представянето на специалните гости (виконт Мортемар, абатът и пр.), “поднесени” на публиката като изискани ястия: “Както един добър метрдотел поднася като нещо свръхестествено-прекрасно някой къс говеждо, което човек не би поискал да хапне, ако го види в мръсната кухня, така Ана Павловна тая вечер сервира на своите гости първо – виконта, а сетне – абата като нещо свръхестествено-изтънчено.” (с. 42) И по-долу: Виконтът “бе поднесен на обществото в най-изтънчена и изгодна за него светлина, като ростбив в гореща чиния, гарнирана със зеленчук” (с. 43).

Успоредната акция започва да функционира като (псевдо)утопичен проект, излъчващ толкова парадоксалност, колкото и самата Какания, и самият салон на Диотима. Високите (“имотни и образовани”) кръгове искат един императорски юбилей да мине под знака на пацифизма, но самият пацифизъм, както това става ясно от разговорите между военните и светските лица, назначени в Успоредната акция, е невъзможен за удържане без “здраво въоръжаване”. Всяка идея, рефлексия, референция, извършена в хода на напоителните неофициални и официални разговори между видните дейци на Успоредната акция, носи отпечатъка на онази “барокова празнота”, която секретарят на акцията и главен герой на романа – Улрих – изключително точно долавя. “Барок на празнотата” (I, 322) може да се възприеме като поетичен израз на повсеместното кудкудякащо празнословие, иронично кодирано и в звучното име Какания.

В пълна хомологична “зависимост”, независимо от това как се променят историческите събития, животът в салона на Шерер (както и създаденият по негово подобие салон на Елен) също си остава непроменен, напразно “тракащ” и представляващ също един своеобразен “барок на празнотата”, на величавата форма без съдържание. Ср. при Толстой: “Всичките безбройни подразделения, които могат да се направят в жизнените явления, могат да се разпределят на едни, в които преобладава съдържанието, и други, в които преобладава формата. Между последните /.../ може да се постави петербургският живот, особено животът на салоните. Тоя живот е неизменен. От 1805 година ние се помирявахме и скарвахме с Бонапарт, правехме конституции и ги премахвахме, а салонът на Ана Павловна и салонът на Елен бяха точо същите, каквито бяха – единият преди седем, другият – преди пет години.” (курсив мой – И.И.)[14] Преобладаването на формалната страна, на шума от илюзорния КПД на машинизираната дейност на салона, съпоставен с неизменното им състояние във времето, всъщност създават трайното усещане за имитация на живот, усещаненето не толкова за движение, колкото за застой, който в крайна сметка се асоциира с отсъствието на реален живот, защото според автора истинският живот протича извън рамките на салона.

3. Заключение

Аналогиите, които се намират във функционирането на двата салона са много интересни, но по-важен за настоящата статия е именно изборът на двамата автори да пресъздадат една претенциозна и елитарна атмосфера чрез избора на специфичното ономатопеично звучене на салоните. При Толстой, както стана ясно звукът от разговорите и всеобхватната маниерна екзалтация е уподобен в началото с тъкачна машина, а в края отеква като “звучене на придворни търтеи”.[15] При Музил уподобяването е по линията на животинските звуци, като доминираща е птичата метафора, от която “израства” цял синонимен сноп от звуци, именувани като “кудкудякане”, “каканижене”, “дзвекане” и др.под.

Акустичната хомология, очевидна и при двамата епични творци, е резултат както от вътрешноприсъщата ирония на Толстой и Музил в отношението им към салоните, така и от дълбоко преживявания скепсис, че кризите в действителността могат да бъдат разрешавани в словесно патетично пустословие, защото, оказва се, езикът отдавна е загубил жизнените си функции на очовечаващ и възвисяващ фактор. Останал е само фалшивият патос, на който му липсва истинността, а може би и любовта. Необходимо е човекът да излезе от тази изкуствена и превзета среда, за да усети истинския живот, така както Пиер Безухов (от “Война и мир”) и Улрих (от “Човекът без качества”) започват своя нов и щастлив живот, едва когато са окончателно вън от салоните.

Литература:

Е. Н. Палий, Салон как феномен культуры ХІХ в.: традиции и современность. Автореф. Дис. На соискание ученой степени доктора культурологии, М., 2008 [http://regiment.ru/Lib/D/37.htm] 13.11.2016.

Е. Н. Палий, Русская салонная культура ХІХ в., Вестник МГУ, вестник 3 [http://www.vestnik-mgou.ru/Articles/Doc/3018] 13.11.2016.

Л. Толстой, Война и мир, Т. 1, Т. 2, С., 1970.

Л. Толстой, Война и мир, Т. 3, Т. 4, С., 1957.

Лонгин, За възвишеното, С., 1985.

М. В. Горбаневский, Ономастика в художественной литературе,

[http://www.familii.ru/onomastika/antroponimica/1141-2006-11-01-03-04-26] 24.11.2016.

Н. Хитрова, История салонов. [http://17v-euro-lit.niv.ru/17v-euro-lit/articles/hitrova-istoriya-salono... 24.11.2016.

Р. Музил, Човекът без качества, С., 2009.

[http://dictionnaire.reverso.net/francais-definition/ch%C3%A9rer] 24.11.2016.

Duden: Deutsches Universalwoerterbuch. //Herausgegeben vom wissenschaftlicher Rat der Dudenredaktion: Dr. Anette Klosa; Dr. Kathrin Kunkel-Razum; Dr. Werne Scholze; Dr. Matthias Wermke. Dudenverlag, 2001 [http://www.duden.de/rechtschreibung/kakeln]15.04.2015.

-------------------

Бележки:

[1] А. Сологуб-Чеботаревская, Женщина накануне революции 1789, Петроград, 1922. Цит. по Н. Хитрова, История салонов, [http://17v-euro-lit.niv.ru/17v-euro-lit/articles/hitrova-istoriya-salono... 24.11.2016.

[2] Е. Н. Палий акцентира върху централното място, което заема конкретната личност, основала даден салон: “Всеки салон се е определял от личността на неговия хазяин (хазяйка) и именно от неговите (нейните) интереси е зависела и насоченността на салона. Да се анализира салонът изобщо, без да се вземе под внимание личността на неговия основател, е невъзможно. Ето защо в изследването на салоните голямо значение се отдава на личностните характеристики на неговите създатели” (превод мой – И.И.) Палий, Е. Н. Салон как феномен культуры ХІХ в.: традиции и современность. Автореф. дис. на соискание ученой степени доктора культурологии, М., 2008, [http://regiment.ru/Lib/D/37.htm] 13.11.2016.

[3] “Нищо не е тъй величествено, както благородният патос, употребен на място. Тогава той сякаш изпада в някакво изстъпление и боговдъхновен издишва словата и ги докарва до екстаз.” Лонгин. За възвишеното. С., 1985, с. 38.

[4] Въпреки че в руската история определението “император-миротворец” традиционно се употребява за Александър III, в цялостното внушение на изразените от А. П. Шерер мнения можем да интерпретираме като такъв и Александър I.

[5] Л.Толстой. Война и мир, т. І, С., 1970, с. 33. По-нататък в текста ще бъдат посочвани само страниците от съответното издание.

[6]Вж. Е. Н. Палий. Русская салонная культура ХІХ в., Вестник МГУ, вестник 3, с. 152-158. [http://www.vestnik-mgou.ru/Articles/Doc/3018] 13.11.2016.

[7] Цит. по М. В. Горбаневский, Ономастика в художественной литературе,

[http://www.familii.ru/onomastika/antroponimica/1141-2006-11-01-03-04-26] 24.11.2016.

[8] Пак там.

[9] Вж. [http://dictionnaire.reverso.net/francais-definition/ch%C3%A9rer]24.11.2016.

[10] Всъщност Диотима в романа на Музил се казва Ермелинда Туци, но нейният братовчед и главен герой, Улрих, я назовава в мислите си (не без иронична мотивация) с името на древната “учителка по любов” – Платоновата Диотима, за да прекрои г-жа Туци целия роман именно с този патетичен и претенциозен псевдоним.

[11] Великата патриотична акция всъщност е така наречената в романа”Успоредна акция” (Parallelaktion) . Тя именно е поводът за създаването на салона, а заедно с това е и основният сюжетен ствол. В романа е представена като важно събитие с огромна значимост, исторически мотивирано от желанието да се измисли повод за по-мащабно празнуване от обявения в Германия юбилей на кайзера. Като контрапункт на германския юбилей, в Какания мисловно и организационно на най-високо ниво ще бъде заченат 70-годишният юбилей от възкачването на австро-унгарския император Франц Йосиф (с чието възкачване става възможна Какания като дуалистична монархия). Уточнението е важно, защото през взривената историческа претенция (нито австро-унгарския император, нито германския кайзер доживяват тези юбилеи) път си пробива именно иронията, която е движещ механизъм в изграждането на целия роман, тя е и похватът, чрез който салонът получава своето ономатопеично кокошо “звучене”.

[12] Р. Музил. Човекът без качества. Т. 1, С., 2009, с.116. По-нататък в текста ще бъдат посочвани само страниците от съответното издание.

[13] Вж. Duden 2001. Deutsches Universalwoerterbuch. //Herausgegeben vom wissenschaftlicher Rat der Dudenredaktion: Dr. Anette Klosa; Dr. Kathrin Kunkel-Razum; Dr. Werne Scholze; Dr. Matthias Wermke; Dudenverlag, 2001 [http://www.duden.de/rechtschreibung/kakeln]15.04.2015.

[14] Л. Толстой. Война и мир. Т. 3, С., 1957, с. 148-149.

[15] Пак там, т. 4, с. 7

-------------------