Мирис на край
Дали е край? На пръст мирише
и дими тамян. А никъде смъртник.
Сърцето ми елегии с мъниста ниже
и после ги разпръсва с глътка вик.
И е спокойно да не гоня. Да не чакам
друг да слага слънце в моя храм.
И ако няма го, да плача и оплаквам
и да гадая как живее там.
Ти беше този някой. Минало нетрайно
Сега си само образ във фейсбук.
А колко лъжех се, че е безкрайно
и винаги ще ме намираш тук.
Навярно чакаш да ти коленича
за стотен път. Да бъдеш моя бог.
Не, уморих се. Реката ни изтече.
Пресъхнал е и онзи вир дълбок.
И без теб е светло. Даже топло.
В съня ми също – хубав и без твоя лик.
Само понякога дочувам вопъл
глух като от погребан жив смъртник.