Вълчан войвода

Много легенди има за Вълчан войвода, но той не е митична, а реална историческа личност!

Защитник и закрилник на населението от Странджа планина, Равна гора (Равногорието), Сакар и привилегированата Хасекия от турските орди, забравили се дерибеи и чорбаджии, и кърджалийски разбойници. Със своята дружина и байрактаря Кара Кольо – Омарчлията, а след него Стоян Бербена, Вълчан войвода обира султанската хазна няколко пъти с помощта на получените сведения за пътя на хазната от своя приятел от детинство Емин Кючук, който е кятибин (писар) на хазнатаря във Високата порта и от варненския мютасарифин (управител) Али бей. Султанските пари (злато и сребро), скътани в големи кожени торби, той скрива в пещерите на Ченгер баир над река Ропотамо – край Приморско, след като дава една част от тях на хайдутите от дружината. Това злато и сребро той запазва за закупуване на пушки и снаряжение за въоръжаване на народа, за въстание срещу поробителя.

Калето (Ченгер баир), където Вълчан войвода крие султанската хазна и днес се знае от местните хора като Вълчаново кале. Старото тракийско име на крепостта (калето) от времето на диадох (управител) Лизимах, 305 г. пр.н. летоброене, е РАНУЛИ – Лъвската глава.

През лятото на 2012 г. археологът проф. Николай Овчаров направи съвместна експедиция с Нова телевизия и екипа си под скалния феномен Лъвската глава, над река Ропотамо. “Местността се нарича Вълчаново кале. Според една от легендите там има затрупан кладенец, пълен със златни монети, закопан от самия Вълчан войвода” – споделя проф. Николай Овчаров във вестник Труд на 9 август 2012 г.

Най-известният странджански войвода – Вълчан е роден около 1775 г. в с. Пастелово – дн. не съществува (между селата Кория (дн. Корукьой) и Едига (дн. Армаган) – по пътя Малко Търново – Лозенград вляво) и е увековечен с Вълчановия мост на река Резовска в близост до с. Сливарово и гр. Малко Търново. Ето каква е историята за неговото построяване: Вълчан обещава на своите хайдути да построи мост на Голямата река (р. Резовска), мост хубав и голям, ако Бог му помогне да спечели пари. Бог му помага като от първия обир на хазната той спечелва много пари и възлага на прочутия строител на мостове Уста Райчо от Малко Търново да построи моста. След завършването му завещава 20 000 гроша на българската православната църква в града “Успение Богородищно” за поддържането му. Майстор Райчо отива в Одрин при аянина Али Пехливан, дава му една кесия жълтици и го уведомява, че с пари на Вълчан войвода иска да строи мост. Одринският аянин (първенец) отначало не е съгласен, но Вълчан войвода го заплашва, че щял да пали турските села и тогава аянинът казва на майстора:

“По моста няма да вървят само българи, ами и турци, така че прави го, щом хаирсъзкия главатар ти е дал пари.”

Мостът е построен и открит на Голяма Богородица с голямо тържество и осветен от свещеника. Пристигат отрано хора – пеша, на коне и катъри, с волски и биволски коли от всички околни села, както и турци, които са с празнични чалми. На тържеството присъства и одринския аянин Али Пехливан с приятели, както и много видни гости от Малко Търново и Лозенград.

След 100 години мостът е разрушен от силен порой и придошла вода. През 1912 г. близо до него е построен нов мост, също с три свода, но от бял странджански мрамор.

Днес мостът съществува, но единият свод е разрушен и не може да се преминава по него.

Вълчан хваща гората след накърнено честолюбие и голяма обида.

Един ден той води биволите на брат си при селския ковач да ги подкове. Тъкмо идва неговия ред и пристига селския дерибей Али бей с пет-шест гавази (телохранители – дн. т.нар. мутри), всички на коне. Гавазите разблъскват хората, беят скача от коня и го води при ковача. Вълчан се обажда, че сега е неговия ред, половин ден чака пред ковачницата.

“Ти ли бре, кюпек (куче), ти ли ще ми се пречкаш?” – и замахва с камшик. Не успява да го удари, защото Вълчан ловко се отдръпва. Тогава беят разпорежда на гавазите да му ударят десет камшика на голо.

Вълчан така и не преглъща жестоката обида. След като му зарастват раните от побоя се уговаря с турчето Емин Кючук, който работи при Али бей като коняр и е бит от него с дрянова пръчка по ходилата, да му запалят къщата и да вземат златото.

Една вечер двамата палят сарая, плевните и конюшните. Али бей успява да изнесе ковчежето със златото и побягва през двора към оседлания кон. Тогава Емин стреля и го убива, взема ковчежето, измъква от кобурлуците два пищова и ги предава на Вълчан.

В една пещера, скрита в зеленината Вълчан и Емин си разделят златото на Али бей – падат им се по двеста и тридесет жълтици. За пръв път Вълчан вижда толкова много злато накуп.

Емин тръгва за Цариград при своите трима чичовци, които са устроени там и имат занаят. Убеждава и Вълчан да вървят заедно – с пари човек навсякъде ще си уреди живота. Като разбира, че Вълчан няма да отиде с него, той му обяснява как да го намери, когато реши да дойде в Цариград – да търси в Еди Куле (Седемте кули) кафенето с чардака – то е на единият от тримата му чичовци.

Вълчан влиза в четата на Христо войвода и там се запознава с Кара Кольо – Омарчлията, от с. Омарчево-Новозагорско. Те се сприятеляват и са почти неразделни през цялото време.

Само три месеца изтрайва Вълчан в дружината на Христо войвода по полите на Сакар. Дочуват, че в Странджа планина към Гьоктепе (дн. Звездец) са появяват турци-обирджии, а няма кой да им излезе насреща.

Вълчан и Кара Кольо се разделят с войводата и момчетата от дружината и още през първата нощ потеглят по кози пътеки към Странджа планина.

На Вълчан му се приисква да се провикне от радост, когато навлизат в гористите странджански склонове, кичести ридове, ширналите се поляни. А Кара Кольо оглеждайки гористите склонове се провиква: “Ей туй се вика хайдушка планина, мамка му стара! Где няма дървета, има храсти, где няма храсталак, расте висока трева. А и височините не са чак толкова големи, кръстосвай и трепи поганците.”

Престорени на въглищари, Вълчан и Кара Кольо пристигат вечерта в Гьоктепе (Звездец) и отиват направо в кръчмата на гърка Спиро, въоражени само с пищови и ножове. От хората разбират, че в селото върлуват четирима кърджалии, които са опънали чадър (палатка) на Дългия баир (дн. Селски баир, над Звездец, по пътя за Евренозово) и предния ден са им занесли една пещ топъл хляб, две шилета, сирене, варени кокошки и ракия цяло буре.

Вечерта Вълчан и Кара Кольо незабелязано се промъкват до Дългия баир и отдалеч виждат огън, а като наближават, чуват и провлачен глас – един от турците пее. Промъкват се тихомълком и с ножове в ръце очистват двамата турци, които са до огъня. Другите двама са в палатката и когато ги виждат с пламтящи главни хукват да бягат. Вълчан събаря единият с камшика и оловните топки на него и след като го наближава вижда, че една от топките го е ударила в слепоочието и той е вече мъртъв. В това време Кара Кольо се счепква с другия турчин – търкалят се по поляната и се чува запъхтяното им дишане, докато най-накрая му вземе дъха.

Двамата побратими изваждат от чадъра (палатката) всичко, което турците са ограбили – нови дрехи, медни съдове, сребърни нанизи, скъпоценности и др. В поясите на тримата турци намират пълни със злато кесии.

На сутринта старейшините пристигат и остават в недоумение. Вълчан им нареждат да докарат хората от селото да си вземат вещите. Казва им още, че ще стоят тук до пладне и ще записват хайдути. “Ако сами не се защитим от турците, кой ще ни помогне” – отсича Кара Кольо и продължава. “А ако искате много да знаете, ето го и нашият войвода – Вълчан войвода!”

Така Вълчан е провъзгласен за войвода на Дългия баир над Звездец, а Кара Кольо развява набързо направения зелен байрак и се провъзгласява за байрактар на Вълчан войвода.

До обяд идват десетина българи да вземат вещите си, които турците са им отнели. Идват и шестима момци – всички с мустачки, яки и изпечени, които искат да станат хайдути.

През лятото на 1795 г., когато Вълчан войвода кръстосва Странджа планина с малката си дружина, няколко кърджалийски орди минават от Одрин до Балкана, но не навлизат в Хасекията и Равна гора.

На връх Димитровден младият войвода завежда момците си при извора Папа Яни. Запалват два големи огъня, завъртат шилета на дървени ръжени, наливат вино и ракия и правят голямо угощение.

“То Сакара само се мъчехме” – казва Кара Кольо. “Погнат ли те, трябва да превалиш няколко голи склона, докато намериш где да се укриеш. А Странджа планина е само за такива като нас.”

След това байрактаря наглася ружницата (гайда без ручило) и подкарва бавна, хайдушка песен.

Накрая Вълчан се провиква: – “Напролет, по Гергьовден тук ще се срещнем. Аз заминавам за Цариград, който иска да дойде с мене.”

Вълчан войвода пристига в Цариград, наема една каруца и чалмалията го откарва в Еди Куле (Седемте кули), за които толкова му беше говорил Емин.

С Емин се срещат в чардаклията кафене. Междувременно той се е научил да пише на арабски, и работи като кятибин (писар) във Високата порта. Емин разтваря пояса си и от него се подава медна дръжка на дивит (мастилница).

– От високо място по-добре се вижда.... Сещаш ли си за какво ти говоря?

– Не... – признава си Вълчан.

– Хазната! Ето какво ни трябва на мене и на тебе! После това злато ще делим!

Понеже кафенето се изпълва с много хора и солма-чокадари (тайни ченгета), те се преместват в механата от другата страна на улицата.

Емин му доверява, че е намерил дървена къща на два ката край Златния рог, и ако е съгласен, двамата могат да я купят.

Пролетта и лятото, след презимуването в Цариград е време на “шарена шетня” за Вълчан – с все същите хайдути, които предната година са в дружината му.

На три пъти Вълчан и дружината му спипват откъснали се от кърджалиите бабаити. В тези сражения се вижда, че след войводата най-добър нишанджия (стрелец по нишани) е Стоян Бербена от Гьоктепе и Вълчан го обявява за байрактар. Кара Кольо вече е при Индже войвода.

През пролетта на 1797 г. Вълчан отново поема към Странджа планина. И това хайдушко лято за Вълчановата дружина е време за кратки хватки с отделили се от бюлюците си кърджалии и с няколко месни аги, които прекаляват със своеволията си.

Като тръгва отново за Цариград, Вълчан повежда със себе си байрактаря Стоян Бербена, който за пръв път вижда османската столица.

Двамата са преоблечени като джелепи (търговци на добитък за клане) и ако някой ги спре и се съмнява в тях , те посочват името на кятибина Емин Кючук Муслу от Високата порта – като го уверяват, че са султански хора, които осигуряват добитък за похода на османците.

В Цариград се говори само за похода срещу отцепилия се видински феодал Осман Пазвантоглу, а Емин твърди, че вече се познава с големи пашѝ. “Като тръгне войската, от тук ще се изпращат пари, хиляди акчета. Откъдето и да минат хазнатарите, ще трябва да ги пресрещате! А Стоян Бербена да остане в Цариград – и като дойде времето, с бърз кон ще прелети при тебе – казва Емин Кючук.

На пролет пак се събират Вълчановите момци на извора Папа Яни. Няма го само байрактаря, но и той в скоро време ще дойде.

И наистина – на връх Възнесение господне Стоян Бербена намира Вълчановата дружина на Куш кале (Птичата крепост) на Ченгер баир над р. Ропотамо. От крепоста морето се вижда като на длан: Маслен нос, Стамополу и Созопол, чак до Анхиало и планинските възвишения на Странджа планина, които са покрити с непроходими гори. Хайдутите знаят всяка пътека.

Трябва да бързат защото хазната с девет конски твара злато и сребро върви и не е много близо. Двадесет сеймени, всичките на коне, пазят хазната. Препускайки с дружината, Вълчан премисля всичко в движение и знае, че нито със стрелба от засада, нито с ятаганен юруш може да сломи съпротивата на сеймените (стражарите).

Половината от сеймените се движат пред, а другите зад натоварените със султански пари коне. Ако и от двете страни лумнат огньове от предварително направени барутници, ще се разнесат гърмежи и те не ще могат да разберат колко са нападателите.

Когато хазнатарският керван навлиза в теснината при завоя, един след друг пламват барутниците, сложени в кошове със слама и разнасят такива трясъци, като че се сриват скали. Започва стрелбата и османците започват да се свличат един по един от седлата.

С бърза езда войводата повежда момците си навътре в планината с деветте коня със султански пари, скътани в големи кожени торби от двете страни на седлата.

Вълчан войвода вече е намислил къде да скрие златото и среброто. След като дава една част от него (един товар злато и сребро) на хайдутите от дружината си, останалата част скрива на Ченгер баир, край устието на Ропотамо, където има пещери, чиито входове само той знае. Тогава той получава хабер (съобщение) от доверения човек, варненския мютасарифин (управител) Али бей, че кораб с хазната ще пътува за Цариград, на който кораб ще бъде и поп Мартин. Свещеникът прави всичко възможно корабът да спре на Зейтин бурун (дн. Маслен нос), където да заредят прясна вода и тогава са нападнати от дружината на Вълчан войвода.

На следващата есен по Кръстов ден свиват зеления хайдушки байряк. Още е топло и странджанските гори жълтеят и аленеят и на Вълчан не му се тръгва за Цариград. На другия ден поема към Созопол, където гостува на Вълчо Бимбела и водят разговор за предстоящата Караевренска буна. Зимата изкарва в другата къща на Вълчо Бимбела, в Ченгене скеле, край Бургас.

През лятото на 1810 г. Вълчан войвода участва с голямата си дружината при превземането на кулата в Караеврен (дн. с. Близнак – Малкотърновско), заедно с Вълко Бинбела, Индже войвода, Кара Фейзи, байрактарите Кара Кольо, Добри Байрактар, Стоян Бербена и др., за освобождаване на българското население от деспота-спахията Юмер Драза.

Много са подвизите на Вълчан войвода по Странджа планина, Черноморието и Стара планина, но не се осъществява голямата надежда на войводата, да види освободено Отечеството си, с негова помощ и намесата на Русия, предлагайки цялото съкровище от злато и сребро на царската империя. Въпреки това, безстрашните му подвизи остават дълбоко в народната памет и го превръщат в легенда!