Битът на времето

Било е по турско време. Пра-пра-прадядо ни Никола, роден 1805 година, баща на пра-прадядо ни Атанас, роден 1831 г., имал кръчма в едно странджанско село. В този вилает се е подвизавал българинът Индже.

Та този пра-пра-прадядо Никола въртял кръчма в турско време с хубавата си жена Тодора. В същото село се подвизавал и един хайдутин. Богдан му било името. Доколко е бил хайдутин, или хайдук говори фактът, че постоянно се хвалил със придобитите от хайдутлука си алтъни.

Хубавата ми пра-пра-прабаба Тодора станала обект на хайдутлушкия мерак. Постоянно я задирял, говорил й за алтъните си. Както се казва в днешно време – корумпиран хайдук, борец за социална справедливост.

Младата невеста търпяла, търпяла задявките, па като почтенна българска жена, споделила с мъжа си, мераците на Богдан. Сигурно младият Никола се е поразмислил. “Брех да го... мераклията!” И скроил план, в духа на непреходното време. Казал на хубавата си жена: “Кажи му, че съм заминал по мои работи и го покани, но при условие, че ще ти покаже хвалените от него алтъни.”

Речено, сторено. Богдан си почесал пак мерака, а Тодорка свенливо се съгласила, но при едно условие, Богдан да донесе и изсипе на софрата обещаните пред нея алтъни.

Хайдук Богдан клъвнал. Пусти мъжки мераци! Посетил у дома й пожеланата Тодора. Изсипал обещаните алтъни върху софрата и... Тук историята му, като че ли свършва? Хайдутинът Богдан изчезнал...

Минало време. Преживели го по странджанските пътеки други няколко поколения. Дошли нови събития. На мястото на кръчмата на дядо ни Никола, решила управата да съгради нова сграда. Дали наркооп или друго, не знам, но при разкопките, в основите на старата кръчма на дядо Никола, открили скелет.

Така народният епос е съчинил “Богдановата”. С това заглавие съм я запомнил от детството си, но никога не ми се отдаде възможност да я чуя, като изпята песен.