За “дъщерята на морето” Венда Райкова – ехо от юбилея

Разговорът ни с Венда Райкова днес е ехо от току-що отминалите чествания на 75-годишния й юбилей. Скромната както винаги, деликатна, излъчваща достолепие и финес, “дъщеря на морето” си направи една кратка равносметка на изминатия път дотук, благодари на най-стойностните хора в живота си и се моли на Бог да й даде достатъчно време, за да завърши белетристичната си книга, в която разказва много интересни неща за живота.

Този път иконата на бургаската, а и на българската поезия ще ни поднесе нещо ново, различно и интригуващо.

Бъди здрава и вдъхновена, Венда!

Роза МАКСИМОВА

---------------

Венда Райкова: Тъгата в стиховете ми е пречистваща, романтична.
(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)

– Честит юбилей, госпожо Райкова! Как сте, как се чувствате?

– Добре, но все още не мога да се освободя от вълнението на юбилейната вечер, в която толкова много хора ми засвидетелстваха приятелство, обич.

– Ако сега тръгвахте в професионалния си път, какво бихте избрали? Защо?

– Ако сега тръгвах в професионалния си път, пак бих избрала да завърша българска филология. Всъщност юношеската ми мечта беше журналистика, имах шестица на приемния изпит, но тогава се оказа, че приеха само шест души, и то деца на активни борци против фашизма. Казаха ми, че може да запиша българска филология, но не съжалявам – това е една специалност, с много сериозни преподаватели. Дали бих избрала пътя на поезията? Естествено, защото от десетгодишна пишех стихотворения. Разбира се, на десет години стихотворенията ми бяха малко наивни, по детски. 1953 още кумир на човечеството беше Сталин и моето първо стихотворение беше “Сталин”, второто – “Партизански командир”. Спомням си, че когато Сталин умря през петдесет и трета година, много скоро след като написах стихотворението, много плаках, плаках...

Моето поколение беше много обременено. Но аз съм безпартийна. И никога не съм се влияела от партии. Не съм нито синя, нито червена – аз съм безпартийна, но имам приятели и от двете страни, защото това е тяхното верую и аз го уважавам.

– За кои ваши учители си спомняте, които са оставили траен отпечатък в живота ви?

– О, разбира се, че за Христо Фотев, с когото се запознах още десетгодишна. Той е брат на една от най-големите ми приятелки – Дора Фотева, и по стечение на обстоятелствата, когато още десетгодишна на стенвестника в училище поместиха първите ми стихотворения, Дора каза: “Ще те заведа при бате, ще те заведа при бате”. Той беше вече двайсетгодишен, прочете стихотворенията ми и снизходително каза с усмивка: “Хубави, хубави! Пиши, пиши! Ти си още много малка, но има някакво зърно”. След това литературният кръжок “Атанас Манчев” към читалище “Пробуда”, ръководен от проф. Никола Георгиев, който по-късно стана професор във Великотърновския университет, и там обогатих познатите си. Там беше и Кръстьо Станишев, и много други поети – сега просто се страхувам да не объркам името. Сериозни поети, които слушах като омагьосана. И разбира се, пишех. Юношески стихотворения. По-късно вече в университета и така нататък. За почнах да пиша по-сериозните си стихотворения и да печатам във вестниците.

– Кои са вашите университети, госпожо Райкова?

– Центърът на културните дейци в Бургас по мое време, 60-те години, беше несъществуващата сега сладкарница “Малина”. Там се събираха всички културни дейци на Бургас да пият кафе и много интересно – аз като влезех, всички ме питаха какво ще пия, и най-бедният поет, Иван Ванев, авторът на “Бургаски вечери”, изпреварваше всички и ми поръчваше кафе с последните си стотинки. Много го обичах.

– Кой е най-важният урок, който сте научили?

– Много са уроците на живота. Да бъда вярна на приятелите си и трябва да ви кажа, че имам приятели, които от юношеските ми години и досега са ми много верни приятели и поддържаме отношенията си с тях, като Александър Томов, Катя Томова, Жана Апостолова от студентските си години още и много, много други. Много държа на приятелството. И съм верен приятел – казвам го най-отговорно.

– Новата ви стихосбирка “Проблясъци” се отличава от предишните със своята краткост – това са наистина проблясъци на поетичната ви мисъл. Но според мен са доста тъжни, носталгични. Права ли съм?

– Права сте. Аз не очаквах това четене, това честване официално и подбрах различни стихотворения, за да ме видят от различни страни. Има много други стихотворения, които ще включа в новата си книга. Аз ги нарекох там условно “Проблясъци”, но новата ми книга ще се казва “Дъщеря на морето”. Защото морето е всичко за мен, аз съм родена в Бургас и не мога да си представя друго “Морето. /Старото пристанище и гарата. /Магическите улици крайбрежни/... В новата ми книга ще бъдат включени много повече стихотворения, не само тъжни. Но тъгата в тях е пречистваща тъга, романтична тъга. По приятели, които са си отишли, по мигове от живота ми, които няма да се повторят – заради годините ми.

Имам стихотворение за Жеравна. Моят корен е от Жеравна. Аз съм родена в Бургас, но съм правнучка на големия възрожденец Тодор Икономов. Баба ми се казва Венда. Това име се среща главно в Жеравна. Къщата все още е запазена там като музей, а срещу него е къщата на любимия ми белетрист Йордан Йовков. А любимият ми поет, като изключим съвременните, е Димчо Дебелянов.

– Юбилеите са и повод за равносметка. Какво не успяхте да свършите до този момент, госпожо Райкова?

– В професионалната си дейност като преподавател по български език и литература, като експерт към Регионалния инспекторат смятам, че се справих много добре и не случайно имам за цялостното си творчество “Златен Пегас”. Но какво не можах да свърша? Не можах да свърша (дано да я свърша) белетристичната си книга, в която разказвам много интересни случки в живота, и противоречиви, от които, за щастие, дори от противоречивите, съм излизала с чест и достойнство. Аз умея да губя, но не правя компромиси със себе си.

– Имате ли мечта, която все още не се осъществила?

– Ами имам мечтата да довърша тази белетристична книга. Тя е започната, но аз отлагам, защото нещо все ме разконцентрира – ту с внука, ту с нещо друго. Много интересни неща за живота ще разкажа в нея. Дано Бог ми даде още няколко години, за да я довърша.

– На кого искате да благодарите?

– Радвам се, че моят съпруг, Георги Райков, ми е най-големият духовен приятел. Не само съпруг, а духовен приятел, за което съм му благодарна, той е изключително интелигентен. Хората, на които бих благодарила – Александър Геров; щастлива съм, че се срещнах с професор Димитър Аврамов – един голям приятел; на Здравко Чолаков, който ръководеше специализацията ми, Радой Ралин и така нататък; да не говорим за Христо Фотев. За съжаление, повечето от тях вече са мъртви. А на сегашните ми приятели няма да споменавам имена, за да не пропусна някого. Те не са много, но са стойностни. Макар че са с различни професии, не само литератори, но са много стойностни. Както казах и по-рано, много държа на приятелството. Много от тях са още от юношеските ми години, но приятелството ни непомрачено съществува и до днес.

--------------
Интервюто е публикувано във в. “Компас”.
---------------