Банкерът-дипломат Атанас Буров (4)

Разговор между Михаил Памукчиев и Атанас Буров през 1947 г., без съкращения и редактиране.

За професорите и за серсемлъка им

– Господин Буров, а кои бяха в Юридическия факултет?

– Ще ви кажа. Знам ги и тях. Ходил съм да издирвам талантливи млади хора за банката си, за дружествата си. От търговската гимназия в Свищов и от Юридическия факултет излизаха най-добре подготвени за живота хора... Търсех способните, говорех с професорите и те ми ги посочваха. На едни давах извънредна работа, ако работят и учат, на други – студенти, да учат в чужбина, да знаят езици... Да си банкер, значи да си нещо повече от министър. Министърът може да падне от власт и пак да стане търговец, чиновник, адвокат. Падне ли банкер – умира. Всеки може да допуска грешки, но не и банкерите. Това е закон на политическата икономия. Защото ние, банкерите, сме повече от професори по политическа икономия. Ние сме баш икономисти. Ние сме мозъкът, сърцето на икономиката на България. В Юридическия факултет през 1921 г. бяха: Венелин Ганев – по частно-правните науки, проф. Стефан Киров, Димитър Машийков – по статистика, Александър Цанков – по стопански науки, преподаваше по политическа икономия. Глупак на куб! Дърво, само че недодялано. Смееха му се студентките, че като отивали при него на изпит, той ги зяпал и не слушал какво му говорят. Идва една студентка с цепната пола – на три копчета. Тя лекичко откопчава второто, средното копче. Цанков посяга и казва: “Колежке, ако бяхте свалили и другите две копчета, щяхте да имате шестица. Но сега ви пиша четворка...” Ето такъв беше той. Жалък, мизерен тип. Тодор Кулев – специалист по наказателно право, ми казва веднъж: “Аз се чудя, господин Буров, как е попаднал г-н Ал. Цанков при нас... Това е гавра с науката. А после Цанков стана и премиер... Цар Борис познаваше добре политическата икономия, той разчиташе и на това, че Цанков ще се справи с икономиката на България като преподавател по политическа икономия... Това също влизаше в сметките на 9 юни (става въпрос за деветоюнския преврат 1923 г., когато е свалено правителство на Ал. Стамболийски – БЗНС и новото правителството на Ал. Цанков избива интелигенцията на България – б.р.). Но не излезе нищо.

Защото светът по онова време се управляваше от професори, които бяха управлявани от банкери. В Чехословакия (дн. Чехия и Словакия) беше професор Томаш Георг Масарик, зад когото стоеше Пражката банка, в Германия – Щреземан, във Франция – Клемансо, Поанкаре, Бреан – кой на власт, кой в оставка, но всички в банките си... В Англия – Аксвит, Лойд Джордж, Чърчил, Кързън, Чембърлейн, Айронсайд, Майор Атли – всички те имаха банки зад гърба си. В Югославия – Вое Маринкович, Пашич, Нинчин и те бяха банкери или банкерски храненици. Не е имало случай, г-н Памукчиев, да дойде на власт човек, който няма банка зад гърба си. Ако няма, ще си основе. През 1879 г. се основа Българската народна банка и неин пряк шев стана премиерът Тодор Бурмов... През 1919 г. дойде Ал. Стамболийски на власт и веднага основа две банки, даже впрегна трета една – “Българска централна кооперативна банка”, която бе основана през 1910 г., за развитие на кооперативните сдружения в селата и градовете... Стамболийски не бе чак толкова прост, колкото го смятат някои. Той знаеше къде да навре лакомата си гага. И се навря в “Сдружение на експортьорите и на фабрикантите на тютюн”, което обединяваше търговските фирми и кантори, Консорциума за тютюна, а акционерното дружество “ОРИЕНТАБАКО” обединяваше и Съединените тютюневи фабрики (Картела)...

– Господин Буров, какво представляваше “Никотея”?

– Холандско дружество за търговия с тютюн, което беше някога клон на ТАОБАКУС... Но да не се отклонявам, че няма край. Като се отплеснем на една страна, отиваме чак в хотел “Молле” в Пловдив, дето сме яли и пили... Говорех ви за Цанков: в царството на слепците едноокият е цар. Нямаше кой друг да стане професор по политическа икономия. Българинът не обича наука.

– Защо?

– Защото не я разбира. И е по практичните, по малките неща. Българинът е с практически нюх. Но за дребни неща. Да направи малък удар – може. И спира дотам. “Сакън, да не загубя спечеленото.” Политическата икономия е висша стратегия на голямата печалба. Казах ви, господин Памукчиев, най-добрите политикономисти на България станаха най-богатите хора на България. Иван Евстатиев Гешов раздели на четирите си деца по 25 милиона лева зестра. Идете на гробищата в София и погледнете вляво първата гробница... Най-голямата, най-хубавата като гръцки мавзолей. Тя е на зетя му – Димитър Яблански. До нея – за ирония на съдбата, е камъкът на Стоян Михайловски... Жалка историйка... Унижиха човека, само и само да го накажат близките му, че не им остави никакво наследство, ами го раздаде на студентите и учениците... Погледнете паметника му – той е единственият наклонен застрашително надолу. Стоян Михайловски гледа в гроба си... Това го измислиха неговите роднини – пачаври. Те са погавриха с човека, който едничък в България познаваше международното право. Който бе роден за професор по право, но не го направиха професор. Той единствен казва в 1891 година на първия декан на Юридическия факултет Марко Балабанов: “Господине, защо не си гледате вестниците, изданията, мемоарите. Правото е сериозна наука, не е за дилетанти. Вие не разбирате нищо от политическа икономия. А тя е основата на правото и на всяка друга наука...” Ето той, Михайловски, пръв е оценил политическата икономия, но защо? Защото е учил във Франция. А във Франция може да не знаеш Теория на правото, може да не знаеш Римско право, но си длъжен да знаеш политическа икономия. Французите са гениален, практичен народ, като нас, българите. Но те карат на едро, ние караме на дребно. Похабяваме гения си за дреболии. Един френски студент – учил съм там и знам, който не знае добре политическата икономия, не се явява на другите изпити. Защото Франция иска да подготви преди всичко икономисти, хора на делото, а не софисти.

Дойде след време Младикин... Дойдоха след време и други белогвардейци, както ги наричате вие... Сериозни професори по политическа икономия, но не ги приеха в нашите университети... Заминаха за Франция. Приеха Масалитинов. Той допадаше на нашите театрали. Като няма риба и ракът е риба. Аз не споделям мнението, че Масалитинов е бил много голям режисьор. Имаше си наши, по-големи... Но като не им се дава път, останаха в сянка. То е като един голям член, който като не прави нищо, като не тренира, закрее, закрее и се смали. (Смее се.) Впрочем целият свят се върти около това. Фройд е прав. Аз съм фройдист...

– Господин Буров, а защо вие обвинявате Марко Балабанов? Къде му е грешката?

– В липсата на педагогически похват и познания по политическа икономия. Ние банкерите, най-добре разбираме политиката и икономиката, защото те са свързани с пари. Нашият народ, докато не се научи да уважава икономиката, няма да го уважава никой. Ще ви кажа само един случай, господин Памукчиев. През 1926 г. през есента, не през лятото беше, аз като министър на външните работи отидох в Женева, в Обществото на народите (дн. ООН – Организация на обединените нации). Там след всяко заседание ставаха срещи в кулоарите, в бюфетите, в салоните. Имаше много бюфети, много салони... И всяка народност гледа да изненада на банкетите делегатите с нещо свое... На едно такова угощение идват сръбски момчета, облечени като ергенаши, в народни носии, и поднасят пред всекиго по една огромна чиния с огромни, едри сини сливи... Сливи като юмруци. И казват: “Подарък от Югославия”... Дадоха и на мен. Сърбите горди, горди, че са ни смаяли. Аз треперя от яд... Ям отрова, а не сини сливи. Как така сръбски учени са отгледали тези сини сливи, а нашите българи да не могат? Мързи ли ги? Неуки ли са? Невежи ли са? Говеда ли са? Кочове ли са? Какво са? Срам, срам. Писах от там на Андрей Ляпчев (министър-председател). “Мамка им да таковаш на нашите агрономи и на Агрономическия факултет. Лев да не им даваш, докато не отгледат от едрите сини сръбски сливи...” Другата година през юни или юли румънците носят кайсии. Кайсии като юмруци. Вкусни, вкусни. Кралски сорт, в Кралската ботаническа градина отгледани... Аз пак ям отрова. И пиша на Ляпчев. “Андрея, майчето им да разплачеш на онези наши агрономи... Или да разгърнат стопанско разузнаване, или на майките им ония работи ще разгърна, като се върна”.

Върнах се, а Ляпчев ми казва. “Наско, сладък не се ядосвай... Ние пък имаме грозде за показ.” Чуй му словата, та му купи гайда... Простак! Идиот! И тоя мизерен тип управлява държава, управлява България. Наместо да свие агентурата си – той беше и министър на вътрешните работи, да откраднат от Сърбия калеми, присадки, да купят чрез Виена или Париж фиданки и да ги пренесат в България, те ми дрънкат: “Имаме грозде!” А нашето вино и грозде до 1933 година не се търсеше никъде... Търсеха го в Полша и Чехия, но като видяха, че нямаме амбалаж и хубави сортове – взеха от италианците и от румънците... Крал Карол II насадил по всички шосета на Румъния кайсии... Ние садяхме трънки... Крал Александър в Сърбия насадил милиони декари сливови градини и поддържаше Германия със сини сливи, а ние – нищо... Ето това е то, да не познаваш световната икономика и нуждите на пазара. Румъния задави Европа със соя – ние сеехме опитни декарчета. Югославия задави Европа със синап, лен, коноп, фъстъци – ние нищо. През 1920 година в София се откриха двайсет кабарета, всяко кабаре бе голям консуматор на бадеми, на фъстъци, на сушено гръцко грозде. А ние внасяме бадеми и фъстъци от Гърция, Сърбия, Турция, Румъния... Виждате ли парадокс – изнасяме валута, за да купуваме фъстъци. Срам за нацията.

– Но сега виждате това, господин Буров, не тогава...

– Виждах го и тогава но една лястовичка пролет не прави. Мене ме болеше не за друго, а защото знаех какво може да даде нашата земя, а не го даваше. Ето – за това ми бе болката. Аз съм роден финансист и икономист. И това е моето нещастие – невежите по икономиката не ги боли за неуспехите на икономиката. Пано Андреев, жив е още, издаде книга – за ограбените 25 милиарда от народното стопанство. Прочетете я. Тя ще ви отвори очите.

-----------------

Следва... Банкерът-дипломат Атанас Буров (5) ---->>>>

-----------------