За Динко Динев и тънката червена линия

Едно момче лети на крилата на фантазията си и пише разкази, в които влага душата си и следва мечтите си. И уж фантазни, а в основата им като тънка червена нишка минава истинска случка и то не каква да е, а такава, която те хваща за гърлото, дращи по съвестта ти и крещи – за милост човешка, за разум, за сърце.

Не забравя идеите си, просто ги складира в някое ъгълче на паметта си и когато узреят, ги претворява в разказ. За роман още не мисли, но пък знае ли човек... Учи се “от нещата, които се харесват, но и от нещата, които не допадат на читателя”. И това е много важно.

А златното му правило е, че “човек трябва да се научи да се разделя с нещата, които спъват развитието и щастието му, колкото и хубави да са те”.

Роза МАКСИМОВА

---------------

Динко Динев: Писането понякога е като да се разхождаш в тъмна пещера, осветявайки пътя си със запалка.
(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)

– Динко, ти се занимаваш с дигитален маркетинг. Как започна да пишеш, работата ти помага ли ти по някакъв начин в писането, или то е просто хоби, приятно прекарване на извънработното време?

– По-скоро писането ми помага в работата. Да пишеш добри и въздействащи рекламни текстове и послания е изключително важно за този бизнес и ако нямаш нюх за думите, рискуваш да се провалиш. Започнах да пиша още като студент, ако изключим несполучливите ми опити като тийнейджър. Пишех, защото усещах, че имам нужда да изразя идеите, които се въртяха в главата ми, и защото смятах, че мога да напиша нещо по-добро от разказите, които тогава четях. Надявам се да съм постигнал второто и един ден да ме четат на другия край на света.

– Твоите разкази не са много кратки. Но има ли такива, които биха прераснали в роман например? Изкушава ли те по-голямата форма или в рамките на разказа се чувстваш най-добре?

– Когато правех първите си опити в писането, се водех изцяло от мисълта за роман. После разбрах, че това е адски трудна и неосъществима за опита ми задача и се насочих към разказите, с които се чувствам доста комфортно. Мисля, че разказите са една “школа”, през която всеки пишещ човек трябва да премине, преди да пристъпи към нещо голямо. Научаваш доста за процеса на писане и за себе си като творец. А относно обема – напоследък експериментирам доста. Иска ми се да овладея късия разказ и да напиша нещо добро, събрано на по-малко от машинописна страница.

– Имаш ли си любим разказ – такъв, с който се гордееш особено много? Или някой, който се е получил доста трудно, “с пот и кръв”, така че ще помниш завинаги неговото създаване?

– Бих казал, че всеки мой разказ ми е любим. Просто има някои, които са по-добри от другите, както и че някои са не толкова сполучливи. Имам разказ, който е на границата на новелата – близо 30 машинописни страници – който се получи трудно. Писах го около 3 седмици, по страница и половина на ден, но крайният резултат си заслужаваше. Писането понякога е като да се разхождаш в тъмна пещера, осветявайки пътя си със запалка.

– Какъв е идеалният герой според теб? Този, за когото винаги ще пишеш или ще четеш с удоволствие?

– Идеалният герой е интересният герой. Герой, в който читателят лесно се припознава, или някой противоречив и ексцентричен персонаж, който те кара да следиш всяко негово действие. Например Холдън Кофийлд от “Спасителят в ръжта” или Хенри Чинаски на Буковски. И двамата отговарят на критериите и затова бих чел за тях с удоволствие.

– Как измисляш заглавията на творбите си и имената на героите си?

– Много често заглавието на разказа идва първо, а след него се ражда и идеята. Получава се нещо като часовете по литература, в които се задава тема за есе и ученикът пише. Имам разказ, озаглавен “Случаят: Мелиса Паркър”. Заглавието просто изникна един ден в ума ми и впоследствие трябваше да разбера коя е Мелиса Паркър, какво се е случило с нея и защо е толкова необикновено. За имената на героите имам един доста комичен, но работещ похват. Ако не успявам да измисля име на персонажа, преглеждам актьорския състав на някой филм и просто правя комбинация от имена. Не вярвам в семантиката; важно ми е името да звучи добре и да приляга на персонажа.

– Разкажи ни за своя творчески процес – веднага, когато те осени идея, сядаш на компютъра или си имаш специален бележник, в който записваш хрумнала ти мисъл, която по-късно се превръща в разказ? Може би си имаш любимо време от денонощието, любим стол, любима музика – малките фетиши на големия писател, които сякаш привличат музата? Как идва музата при теб?

– Пиша на хартия, колкото и да е странно и предвид факта, че после трябва да набирам разказите на компютър. Много трудно пиша на електроника; просто мисълта ми тече по различен начин пред хартията. С времето (и с наличието на постоянна работа) се научих да пиша по всяко време на денонощието. Нямам специално място или техника, с която се настройвам. Важното е да ми е изключително тихо, защото не мога да работя на шум. Музата идва неканена. Понякога, особено преди сън, в главата ми се завихря идея, която стои там неопределено време. Хубавото е, че паметта ми е изключително силна и мога да се върна към идеята месеци, дори години след това и да я предам точно върху листа.

– Когато пишеш, съобразяваш ли се с читателите, с отзивите, с желанията им, или се доверяваш само на фантазията си и на това, което ти е на душата?

– Доста е комплексно. На първо място се старая да предам историята максимално ясно и точно – така, както съм я видял в съзнанието ми – и резултатът да ме удовлетворява. От друга страна мисля и за това кое би се харесало и кое не. Писането е индивидуално занимание, насочено към колективното. В крайна сметка никой не твори, за да си държи нещата под бюрото, с изключение на Селинджър.

– Как преодоляваш “творческите кризи”? Случвали ли са се такива моменти, когато не можеш да напишеш нито едно изречение? Как постъпваш в такива моменти?

– Всеки автор ги има, но не мисля, че трябва да се обръща толкова голямо внимание на тази част от процеса. Писането е особено нещо – понякога се получава, понякога не. Случвало ми се е да не пиша месец-два, просто защото нямам добра идея. А ако това продължи твърде дълго, просто се връщам към някоя стара идея и започвам да работя върху нея.

– Как се отнасяш към критиката и критиците?

– Харесвам критиката, стига да е основателна и аргументирана. Разбира се, на този етап не съм световноизвестен писател и нямам “професионална” критика. По-скоро обратна връзка от редактори, коректори и хора, прочели разказите. Приемам забележките, дори се дразня, когато някой ми каже, че е харесал всичко в някой от разказите ми. Писането е двустранен процес: учиш се от нещата, които се харесват, но и от нещата, които не допадат на читателя.

– Кой е твоят пръв читател и критик?

– О, не помня. Сериозно пиша от около четири години, но имам и мнооого несполучливи опити, които съм разпращал на приятели и познати.

– В произведенията ти има ли описани реални прототипи, събития, или всичко е плод на фантазията ти?

– И двете, но по-скоро преобладава фантазията. Харесва ми да вземам обикновени персонажи: скромното момиче, стриктния лекар, лукавия журналист и т.н., и да ги поставям в необикновени ситуации. Така се задържа балансът между реалното и фантазното и историята звучи по-достоверна.

– Имаш ли си златно правило, което следваш и което никога не те е подвело?

– Имам няколко правила, от които се водя в писането. Едно от тях е просто да се “разделям” с частите, които спъват историята. Случвало ми се е да напиша добра метафора, сравнение, изречение или цял параграф, но ако те не пасват на целия текст, просто ги задрасквам, колкото и да не ми се иска. Това правило работи и в живота – човек трябва да се научи да се разделя с нещата, които спъват развитието и щастието му, колкото и хубави да са те.

--------------
Интервюто е публикувано във в. “Компас”.
---------------