Поезия от бургаски автори за Годишния преглед ’2018

Няколко предварителни думи на благодарност към Община Бургас за подкрепата при издаването на книги от автори, свързани с града, както и за организирането на този литературен преглед, който позволява своевременното обсъждане на творбите и най-вече на художествените им качества. Критериите за оценка на тези качества са подразбиращи се от поетическата традиция, неизменно диалогизираща с европейската и световната литература, както и от отдавна установената добра, тоест далеч от идеологическата или естетическата нормативност, критическа практика. Въпреки това може би трябва да спомена, че поезията не е средство за по-убедително изказване на истини, идващи от другаде и чиято валидност бихме могли да удостоверим някъде извън нея, например в богомилската книжнина или у Лао Дзъ. В този смисъл великите и достопочтени философи и духовни водачи нямат никакво предимство пред поета с неговата може би никому неизвестна истина, затворена между кориците на книгата му.

Обект на настоящия критически прочит са получените в определения от регламента срок четиринадесет поетически книги:
“Слънчев вятър” от Лилия Христова;
“Окрилена” от Мадлен Дечева;
“В пустинята на света” от Мина Кръстева;
“Октомврийски напеви” от Борис Бухчев;
“Нощна река” от Светла Гунчева;
“Офис “О, Фотев” от Дена Янкова Джелебова-Пейчева;
“Алхимия на копнежа” от Ирина Войнова;
“Състояния на съзнанието” от Симеон Димитров;
“Много преди Пабло да ме намери” от Елка Стоянова;
“Напудрените делници на Адам и Ева” от Гочо Гочев;
“Обратна гравитация” от Роза Боянова;
“Непревзето море” от Иван Сухиванов

и две книги за деца:
“Щурата калинка” от Радка Илчева
и “Чудна, весела история с баба Танка и Виктория” от Татяна Йотова.

Лилия Христова – “Слънчев вятър” (2018, стихове, ред. Ваньо Вълчев)

Сезоните, морето, любовта и раздялата, мигове и състояния от живота на лирическия Аз са живо и артистично тематизирани, понякога с ироничен акцент, в новата стихосбирка на Лилия Христова – нова, макар и включваща най-ранни творби. Едно нейно стихотворение, озаглавено “Мога”, като че ли добре показва онази парадоксално-игрова нагласа – “нагоре да слизам, / назад да летя”, характеризираща отвъд конкретния текст поетическия почерк на авторката. Несъмненото “можене” и в римувания, и в неримувания стих в случая се е доверило на познати образи, имена и мотиви, които с лекота са апострофирани и реинтерпретирани (“Здравей, Дон Кихоте”, “Готика”, “История без шапчица”, “Почти Пепеляшка”). Като цяло стихосбирката загатва за обещаващо лирическо присъствие, за откроена азовост и автопортретност със самостойни тонове и жестове.

Мадлен Дечева – “Окрилена” (2018, поезия, ред. Денчо Михов)

Добре оформената полиграфично книга на Мадлен Дечева е разделена на две части; първата – със заглавие “Окрилена” – включва 42 стихотворения, повечето от които дават израз на вълненията на авторката, преизпълнена с жизнерадостна енергия, романтична мечтателност или тъга; втората част – “Детство мое” – съдържа няколко творби, условно свързани с по детски удивения и празничен поглед към света, а вероятно и създадени във възраст, когато човек се влюбва в поезията, без още да знае какво изисква тя. Същото може да се каже за прозодията на творбите и в първата част. Няма съмнение, че авторката обича да пише стихове и не би било излишно – поне за начало – да се запознае с правилата на версификацията, преди да пожелае да се раздели с тях.

Мина Кръстева – “В пустинята на света” (2018, стихотворения, ред. Л. Миндова)

Книгата представя два стихотворни цикъла – “В пустинята на света” и “Писмата, които не ти изпратих” – и кратки поетически форми със заглавие “Джобен бележник”. Характерни за поезията на Мина Кръстева са неподправената изповедност и приглушената емоционалност под меката светлина на спомена и тъгата по безвъзвратно отминалото. От началното мото на Сент-Екзюпери: “Пустинята е хубава – каза малкият принц, – защото крие някъде кладенец” – до последното тристишие в книгата за обичта като оазис сдвоеният образ на пустинята и кладенеца постепенно усилва смисловия резонанс на човешкото съществуване в света. Наред с вниманието на авторката към съзвучията в стихотворната реч (“Глътката въздух реже до болка, / толкова свежа...”) и към мелодичната й метрическа направа, поезията на Мина Кръстева съгражда в откритост диалога си с читателя и постига естествена яснота на посланията, без да редуцира многозначността на лирическия мотив. Така пустинята се превръща и в молитвен храм за единение с Бога, и в основен екзистенциален топос на поетово изгнаничество и самота.

Борис Бухчев – “Октомврийски напеви” (2018, поезия, ред. Денчо Михов)

На корицата на новата си книга “Октомврийски напеви” авторът е написал: “Ако читателят не си спомня заглавията на предишните ми книги, има ли смисъл да ги изброявам?” Мисля, че да, защото читателят е винаги нов и друг. Покрай имената на тъй наричаните “големи” поети през последните 40-50 години си измислихме в домашен филологически кръг такава игра на заглавия: ако някой можеше да си спомни заглавие на стихотворение от един или друг поет, обявен за “голям”, то тогава (само тогава) на автора му се признаваше подобаващата “големина”. За съжаление повечето “големи” – въпреки несъмнените усилия на критиката – мигом отпадаха от тази категория поради простата причина, че не сме запомнили нито едно заглавие на стихотворение, написано от тях. А може би и защото не мислехме за антологии. Но помнехме заглавия от други поети, които – поне в онези години на “Честен кръст” и “Уморени от чудото” – никой не наричаше “големи”. В новата си книга Борис Бухчев е включил “Писма до Сеньора Х. от Херцог де Бург”, сонетния венец “Мадона Обичната” и поемата “Ракла” – три заглавия, които със сигурност ще надживеят края на времената, бидейки създадени от съвършен лирик с разпознаваемо класическа школовка в любовната поезия.

Светла Гунчева – “Нощна река” (2017, стихосбирка, ред. Красимир Тенев)

“Поезията е конецът, с който кърпя / прокъсаните лакти на душата си, / от триенето с този свят опърпани. / Но трябва някой да й е слушател. // А има ли такива, аз – паунът, / разпервам цялата дъга от цветни чувства. / Парцалите ми стават дреха лунна. / Да прелъстяваш с думи е едно изкуство.” (“Вергилий”). Това е една от редките строфи, в които авторката на “Нощна река”, макар и далеч от духа на древноримския поет или на Дантевия “Ад”, се решава да говори образно за поезията; иначе предпочита да я пише с надеждата да бъде прочетена “до точка”, очаквайки от бъдещето своите “петнадесет минути слава”, както казва в “Отсрочка”. Подобна стратегия за читателско прелъстяване, покрай демонстрацията на стихотворни умения, каквито авторката положително притежава, изисква от нея изпълнението на определена роля, често и заемането на ефектни пози. И действително: многобройни са превъплъщенията на този, която казва “аз” в стихосбирката на Светла Гунчева: веднъж е “като сетер замръзнал, надушил внезапно следата” (“Като всичко останало”), друг път се превръща “в буца сол от чакане” (“Ларва”), после става плодно дърво, “изпълнено със сладки сокове и аромати” (“Монолог на една джанка”) или “спасителен бряг за нечие късно пътуване” (“Пустинен остров”), но и “бряг, ала на две прекършен” (“Стъпки”), понякога се смалява “до частица от планктон” (“Собствена светлина”) или бива “оазисът – мираж сред пясъци, / живителният полъх на вечерника, / без който, даже и един Пикасо / не би могъл да нарисува “Герника” (“Една жена”), най-сетне се усеща като “съдинка, до ръбче напълнена” (“Накрая”). В цялата тази словесна игра, разбира се, има нещо прекомерно, естрадно и щедро, едновременно театрално и пародийно, тъй като са привлечени показателни клишета и иконични имена от сферата на поезията и изкуството (“Почти по Бърнс”, “Раздяла в ре минор”, “Цигулка”). Основен стремеж на поетическия изказ в повечето творби е разгадаването на “жената-енигма”, ключ за тържеството на любовта и щастието. Заглавието на книгата и на въвеждащото стихотворение “Нощна река” също би могло да се асоциира с онова “инфернално” и “тъмно” желание за поетическа изява, което със сизифовско търпение води авторката към светлината на деня, на чиято сцена – вярно – се чувства най-силна. Най-добрите стихотворения на Светла Гунчева, според мен, са в първия цикъл – “Артефакт”, където е по-вглъбена и сдържана, по-често привличана от крайността на битието и знаците на надежда и ново начало.

Дена Янкова Джелебова-Пейчева – “Офис “О,Фотев” (2017, стихотворения и поеми; редактори Илия Поповски, инж. Владимир Владимиров, Стойка Стефанова)

Връстничка на Христо Фотев и майка на рано отишлия си талантлив поет Петьо Пейчев (автора на книгите “Тектоника” и “Нататък в прорезите”), съоснователка на “първото творческо поетическо общество” кръжока “Атанас Манчев”, Дена Джелебова е събрала в новата си книга – своеобразен интимно-стихотворен архив – лирическата история на Бургас от втората половина на ХХ век до наши дни. Мили спомени за Христо и славната приятелска компания, заядливи римушки и ритмушки, разменяни с поета, разговори с и посвещения на Христо Фотев, лирико-биографични свидетелства с пояснения под линия, и още незабравими или вече позабравени имена с техните весели и невесели преживелици – и всичко това избликнало от обичта и предаността на родената в космополитния град авторка, под нежното озарение на едно възхитено и благородно възклицание – “О, Фотев”.

Ирина Войнова – “Алхимия на копнежа” (2017, избрани поеми)

Епископ Симеон Антипа (Николай Райнов), богомилство, бяло братство, езотерика, окултизъм, орфизъм; Беглик Таш, Мани, Боян Мага, Блаватска, Дънов; скрити аналогии и съответствия, символи, знаци, числа, аркани; алхимия, астрология, магия, божествена мъдрост; инициация, медитация, илюминация... Всичко в книгата на Ирина Войнова говори за Тайната, която малцина познават – тоест само посветените, – узнали я най-вероятно по телепатичен път, без да могат, разбира се (нито някога да е било нужно), да се позоват на някакъв що-годе достоверен източник. Ако Одисей се е спасил от омайните песни на сирените, съвсем не значи, че е чул нещо повече от обещания за наслада и мъдрост. Пък и сирените като да са знаели и това, че няма нищо по-омайно от обещанията. При езотеричната книжнина е малко по-сложно (само обещания не стигат); както пише Борхес в “Сектата на Феникса”: “Тайната е свещена, ала въпреки това е смешновата; упражняването й става крадешком и даже нелегално, а привършениците й не говорят за нея. Липсват почтени думи за назоваването й, но се разбира, че всички думи я назовават или, по-добре казано, че неизбежно намекват за нея.” Учудването на Борхес е, че напук на превратностите на всемира, напук на войните и на всички изселвания, Тайната не се е изгубила, а е достигнала до всички вярващи. Авторката на “Алхимия на копнежа” видимо се е постарала да създаде или (често) да заимства подходящ символен език, за да не профанира вярванията си, но някъде покрай усърдието си в новобогомилското мисионерство е изгубила поезията, която читателите са очаквали. Книгата завършва с кратка бележка за митичния, пространно цитиран Епископ Симеон с наставленията му из “Книга за качествата”, както и с “Проект за подписка за публична реабилитация на богомилите и богомилското движение” от Председателя на Дружеството за активизиране на Добрата воля “Джаул Кхул”, която подписка да бъде внесена в Парламента. Подобна загуба на поезия в произведенията на Ирина Войнова подсказва, че Словото би могло да има и по-висше предназначение след настъпването на една Нова цивилизация, за която стиховете на авторката копнеят. Тогава текстовете й биха се радвали на заслужено признание поради изявените си качества и тайни липси.

Симеон Димитров – “Състояния на съзнанието” (2018, поезия, предг. Г. Каприев)

Със стихотворението “Поезията” и с мото от Рилке – “Себе си не смогваме да бъдем” – из ІV-та от “Дуински елегии” се открива първата част “Несъответствия” от поетическия триптих на С. Димитров, съдържащ още две относително самостоятелни части под общото заглавие “Състояния на съзнанието”. Своеобразен отговор и на “несъответствията”, и на мисълта на Рилке авторът като че предлага в началото на творбата си “Подножието”: “Единствено във своето въображение /живееш равностойно / на себе си. / Не съответстваш на околните.” Но подобни “отговори” в поезията на С. Димитров са по-скоро имагинерен читателски конструкт в безкрая на авторовото “смислотърсене”. Защото не заради възможните решения на “космическата загадка” е “осиновил езика на поезията”, а заради “радостта, тържеството и блаженството” от създаването на всемира наравно с Бога. Казано по друг начин, с думите на Иван Методиев от трактата му “За образите и световете”: “Всички въпроси на съществуването са по принадлежност поетични, а всички възможни отговори – по необходимост поетични.” Тъкмо този принцип изповядва поезията на Симеон Димитров и в “екстазите” от “Градината на стихиите”, и в “Импулси на проникновението” – третата част от книгата, чието финално стихотворение затваря несъвършенството в битие, безкрайността в кръг, търкулнат към вечността.

Елка Стоянова – “Много преди Пабло да ме намери” (2018, стихове, ред. М. Бодаков)

Дали авторката на тази книга не се е стремяла да създаде нов жанр между кратък разказ и стихотворение, ми е трудно да определя, но колебливото ми впечатление по-скоро намира, че е успяла ту в едното, ту в другото, избягвайки по-лесно разпознаваемото иначе стихотворение в проза. Емоционалният заряд и красивите констелации от думи в стиховете й клонят към поетическия изказ, докато свободната, нестрофична форма и известно прозаизиране на стиха ме карат да виждам странни и някак прекалено логични редове за един поетически по презумпция синтаксис. Все пак няколко текста като “Тази вечер...”, “Някой ден...”, “Армията на живите поети” или “Ева: Погребване на тайната, че любовта не съществува” напълно разсейват първоначалните ми опасения за сметка на растящото доверие към изненадващите авторски стратегии, изкусно и някак саркастично очертани в книгата.

Гочо Гочев – “Напудрените делници на Адам и Ева” (2018, стихотворения, афоризми; ред. Тони Събев)

Измежду разнообразните по жанр текстове (стихотворения, злободневки, басни, афоризми и парафрази), които Гочо Гочев е събрал в книгата си, ще цитирам два афоризма: първият – “Влюбеният не принадлежи на себе си, а на влюбеността си.” – препраща към споменатия в предисловието Марсел Пруст и доста точно изразява, ако авторът му наистина е имал това предвид, любовта на Шарл Суан към Одет дьо Креси. Вторият афоризъм – “Всички ще отидем там, горе, въпреки гравитацията.” – на пръв поглед казва същото, каквото и Роза Боянова в стихотворението си “Разминаваш се с ангел...” – “Разгръщаш дълбините на небето / и потъваш в духа.” Но Роза Боянова добавя стиха “Вече си бил там.”, който влага в целия образ съвсем различен смисъл, отсъстващ от афоризма на Гочо Гочев. Това завръщане в духа или тази обратна гравитация идва след тъй наречения в християнската теология кенозис или снизхождането на Бога до човека, самоосвобождаването му от божествените атрибути, тоест обратното на изпълването му със Свети дух, онова “потъване в духа”, за което говори поетесата. Така че едно афористично “възнесение” няма как да има много общо с християнската идея, което пък от своя страна вече напомня за качествата на афористичния стил, за който по правило няма нищо свято. Може би затова в текстовете на автора любовта, жената, човекът изобщо, животът тук на земята или самото слово са тъй безпощадно принизени, изпразнени от съдържание и превърнати в блестящи словесни украшения, понякога наричани “блясъци на остроумието”.

Роза Боянова – “Обратна гравитация” (2018, стихове, ред. Николай Гундеров)

Почти неузнаваемо различна е Роза Боянова в тази си стихосбирка, толкова зряла и иронично вгледана в съдбата си на поетеса, като че за последен път претегляща избора си да бъде такава, каквато е, или неописуемо богата, всъщност и неописано как, но във всеки случай с една осъществена и с една възможна съдба (“искам това, което вече имам”). Предимството на поета, оказва се, съществува само в очите на онези от другата половина на човечеството – онези “Те” (според заглавието на стихотворението), тъй обикновени на вид, но искащи “модерни тропи и фигури, нонсенсови вариации, непреводими устойчиви словосъчетания”, “цялата показност на изкуството”. Ала привидно “пишейки за тях” (с цялата двусмисленост на израза), в действителност пише за себе си или за другите поети, за онова, за което се мълчи: ето няколко реда от медитативните фрагменти, включени във втория раздел на книгата, наречен “Резервни части” за събуждане на сетивата” – нескрита препратка към “Резервни части (за нобелова поема)” на Росен Друмев: “Дишам спокойно само ако не мисля.” “Преговарям вълшебното, докато живея с ужасното.” “Всичко изречено един ден се сбъдва – метафорите буквално, преживяното – с художествено оправдание. Но как се умира в него? Спирам да пиша това...” С изострено чувство за трагичното и болезненото в живота, Роза Боянова създава творби, “от които въздухът изтръпва” – “За любовта да се подготвя”, “Идват онези стихове”, “Където и да идем”, “Сбогуване”, сякаш пълни с безмерна тъга и смирени под щадящата ласка на истинската поезия.

Иван Сухиванов – “Непревзето море” (2018, стихове, ред. Роза Боянова)

Странен, едновременно близък и безкрайно друг свят са закодирали кратките поетически форми в тази книга, изискваща определена херменевтична нагласа и вникване в крайността на хуманистичната визия за човека, чийто образ, начертан върху морския бряг – по думите на М. Фуко – един ден може да изчезне така, както и се е появил. Убеден съм все пак, че ценността на тази поезия е далеч по-трайна от заличимите начертания или от предизвестения провал на човешкото въпреки “ексилантския” му шанс.

Радка Илчева – “Щурата калинка” (2018, стихотворения, гатанки; редактор и автор на предговора Здравко Колев)

За необходимостта от хубави и добре илюстрирани книги за деца, за чистотата на родния ни език, за трудността да се вникне с разбиране в детското сърце или да се поощри желанието у малките читатели да разширяват кръгозора си... е казано достатъчно и на място в предговора на Здравко Колев. И все пак са заобиколени трудните въпроси: например – какви качества трябва да притежават стихотворенията за деца, има ли хайку за деца и кои са първомайсторите на тази поетическа форма у нас, кои или какви са (или би било за предпочитане да са) персонажите, случките или образността и стилистиката в съвременната поезия за деца... Безброй въпроси, на някои от които авторката е съумяла да даде отговор, на други – не, но вероятно и не го е търсила. Стихотворенията, включени в разделите “Мама, татко и аз”, “Здравей, море”, “Природа” и “Сезони” обикновено са изградени от четиристишни хорейни строфи със съседна рима и промените в тази схема са изненадващо изключение. Ежко, Зайко, Врабчо, Мечо, Вълчо и Лиса, Петльо, Щурчо и Рунтавелка са си същите от времето на нашето детство, новият персонаж като че ли е само “баба” Есен – “старицата гърбата” от цикъла “Сезони”. Няма нови персонажи-отговори и при гатанките – последните от тях /буквите/ и /цифрите/ впрочем подсказват, че подобни въпроси и изисквания може би са крайно неуместни, тъй като книгата, изглежда, не е и желала нищо повече от това да предаде чрез творбите си само първите уроци в една област, която сякаш е завинаги запазена за класиците, а радостта ни е единствено да ги повтаряме.

Татяна Йотова – “Чудна, весела история с баба Танка и Виктория” (2018, поема за деца; художник Стайо Гарноев)

Да цитирам най-напред поуката от чудната история на Татяна Йотова:

Но няма да търсим под вола телето,
а пак ще ви кажа: ПАЗЕТЕ ДЕТЕТО,
което у вас си е спомен най-сладък
до края на пътя ви. Даже нататък.

След прочитането на тази наистина весела поема, цветно илюстрирана от безмилостно умела в иронията на чужд гръб ръка на художника, не остава много да се каже, без да се премине към определен тип хвалебствия към авторката за смелостта безусловно-героично да се самоопише (за всеобщо удоволствие), при това дотолкова забавно и впечатляващо, та да хвърли в потрес, уплах и почуда или да тръшне от смях не само милата си внучка, но де що има звяр и природа във и извън книгата. По чисто теоретични съображения читателят следва да не отъждествява фигурите на автора, разказвача и героя, да се оттегли на известна дистанция от заразителното влияние на хумора, за да прецени по възможност най-хладно такъв тип литература за деца и в частност жанра на поемата, в който жанр от Марко Ганчев насам сполуките са действително редки. Каквото и друго да се мисли за книгата и авторката й Татяна Йотова, струва ми се, би било плод на въображението.

------------------