Вървя към дъжда

Вървя към дъжда

И все вървя на запад – към дъжда,
и все повече се заоблачава.
Защо е жива вечната вражда
между нощта и светлото начало?
В студени облаци пред мен
обречена потъва светлината.
И преполовил човешкия си ден,
аз не вървя – летя към тъмнината
на дъжд, на студ... На моя път.
Ах, блян ли е, нагон, или умора
това препускане към нашта смърт,
или пък точно то ни прави хора?
И пак
вървя на запад – към дъжда,
и все повече се заоблачава.
И вече виждам тънката межда,
която може би е край...Или начало?

И спомен е зората на деня,
вълшебството на детството велико.
Сега пристрастно утрото ценя,
но вече властно вечерта ме вика.
... И чезнат най-щастливите сълзи,
и жестовете, рисковете чезнат.
Дъждът, определен за мен, пълзи
и приближавам неговата бездна.
И в мен прониква тъмната ръжда,
която бавно ще ме заличава.
И все вървя на запад – към дъжда,
и все повече се заоблачава.

А там навярно бурята гърми,
изгарят дънери, градушка стене,
умират звяр и птица, и тръби
категоричната тръба за мене...

... Какво е опитът, животът, аз –
познание, което значи болна.
Не плащаме ли за минутна страст
с години от живота си... Със колко?
И пак към изпитания вървим
така отчаяно, така епично,
макар да знаем, че ще изгорим
от тяхното докосване трагично.

Светкавица лицето ми бразди
и пада – птица – в тишина беззвездна.
Дъждът, определен за мен, пълзи
и приближавам тъмната му бездна.
Предчувствам го със цялата душа,
със ноздрите, със кожата си вече.
Събрал съм всички сили за дъжда,
защото виждам – той не е далече.
И наранен, и нараним вървя
към тоя дъжд, към моя дъжд,
момчета.
Не ми е лесно пред стената на дъжда,
но знам, че някога ще разберете...

Повярвайте ми, недобре живях
и много ми е страшно днес – не крия.
Но трябва да прекрача своя страх!

Заради вас.
Заради мен самия.