Мъчителното пътуване към познанието и себепознанието в стихотворенията “Несезонно” и “Прилепът” от Елка Няголова

Още от дълбока древност в традициите на всички раси и етноси, в техните религии и вярвания, човекът възприема себе си като умален модел на света, събрал в крехкото си тяло както елементите, съставящи Вселената, така и частица от духа на божественото. И ако въпросът за състава на тялото не предизвиква дискусии, темата за характера на връзката Бог – Човек става обект на много интерпретации. Идеята за подобието между тях е заложена още в първа глава на Битие от Библията: “И Бог каза: Да създадем човека от Нашия образ, по Наше подобие; И Бог създаде човека по Своя образ” (1:26, 27). В различните тълкувания на теолозите и в ритуалните изяви на много етноси обаче идеята за подобието заглушава представата за идентичност, поради което Бог се свързва с тайнственото, неизвестното и се налага тезата, че Бог е непознаваем. Нещо повече – познанието както за Него, така и за създаденото от Него, е недостъпно за човека. Стремежът към това познание обаче е съществувал винаги, той е “регистриран” дори в текстовете на Библията чрез сцената с изгонването на Адам и Ева от Едемската градина, защото са пренебрегнали божията забрана да ядат от плодовете на Дървото на познанието. Хилядолетия след това човекът продължава да се стреми към него и да гради частица по частица храма на познанието и истината както за себе си, така и за Вселената. Мъчителното човешко пътуване към познанието и себепознанието е представено и в стихотворенията “Несезонно” и “Прилепът” от Елка Няголова.

Стихотворението “Несезонно” е един изключително сложен за тълкуване текст, който вписва на имплицитно равнище поредица от символни полета на образите, които използва. Би било твърде елементарно да сведем съдържанието му само до сферата на интима между мъжкото и женското начало, защото текстът съдържа идеи и смисли от по-висши равнища – за единството и двойствеността на “ин” и “ян”, налагащи тълкуването на пространствено-времевите представи, за тъмнината и светлината и за мястото им както в спиралата на индивидуалната човешка съдба (като неизменна част от кръговрата живот – смърт – живот), така и в отношенията Земя – Човек – Небе, наложени в текста чрез антитезните символични образи “звезда” – “светулка”, “Слово” – “дума”, “студ” – “лято”.

Заглавието на стихотворението – “Несезонно” – от семантична гледна точка включва в себе си съдържанието на прилагателното име “сезонно” (т. е. непостоянно, за кратък период от време) и отрицателната частица “не”, която отхвърля това значение, налагайки представата за нещо, което носи белезите на вечното. Така паратекстът на творбата подсказва на читателя, че тя ще интерпретира тема, проблем или състояние, което няма да отшуми или изчезне след някакъв кратък отрязък от време, а е белязало човешкото битие в трите му измерения – минало, настояще и бъдеще.

От композиционна гледна точка текстът е изграден от три 6-стишни неримувани строфи, които разгръщат диалог между лирическата героиня и някакъв фикционален, имплицитно вписан събеседник. Първата и третата строфа по вертикалата долу – горе създават представата за взаимовръзката Земя – Небе като част от космоса на човека. Първият стих на всяка от трите строфи акцентува състоянията на духа и тялото на лирическата героиня в измеренията на сегашността и бъдещето: “Студено ми е...”, “Студено ми е...”, “Ще се сгрея.” Кога и как ще се “сгрее”, не е конкретизирано. Явно е обаче, че за да се случи това, тя има нужда от помощта на своя събеседник – всяка строфа съдържа по една конкретно заявена молба към него. Първата от тях въвежда образа на “думите”, които делят пространството – отсам думите (т.е. в отсъствието им) е студ, а отвъд думите (т.е. след появата им) е лято:

Студено ми е.
Вземи ме в отсъствието на думите,
отвъд тях – там е лято.

За да достигнем до философските смисли на двете фикционални пространства и да си обясним защо отсам думите е студ, а отвъд тях е лято, трябва да навлезем в символните полета на Словото. Според космогоничните и теологичните схващания, както и в древните поверия на много народи, Словото е съществувало още преди сътворението на света, чрез него Бог е създал основата на речта, преди да материализира водата, огъня, слънцето, животворящите мъгли и първата суша, т.е. то е зародишът, използван за сътворението. Затова и библейският текст “В началото бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог” (Евангелие от Йоан, 1:1) ни кара в образа на Бог да виждаме първия Демиург. Трикратната поява на думите-Слово в стихотворението може да се възприеме и като знак за трите ипостаси на християнския Бог – Отец, Син и Дух Свети, и като знак за инициацията на човека, посветен чрез Словото в божествената промисъл за спасението. В този смисъл думите се възприемат като граница между студа в нощта на хаоса и космическия порядък в “лятото” на Всемира. Символните измерения на нощта са двуизмерни – от една страна тя представя загубеното аналитично познание, изразено с думи, но от друга страна се обвързва с мрака, в който зрее бъдещето. Уточняването на времето, когато събеседникът на лирическата героиня трябва да дойде и да я вземе – “В полунощ да е...” – отключва представи, свързани със сюжетите на много легенди и предания, според които “сърцето” на нощта (“полунощ”) е времето на появата на митически същества или тайнствени преобразования. В поетичния текст на Елка Няголова това време се обвързва с представата за звезди, които са станали “светулки”, защото са “забравили да се завърнат”. Тъй като двата образа (звезди и светулки) принадлежат на две различни пространства (Небе и Земя), създава се усещане за единство на противоположностите в общата визия за Вселената. И светулките, и звездите са свързани със символиката на светлината като познание и духовно озарение в универсалния дуалитет Светлина – Мрак. В схващанията на много народи звездата се възприема като “око” на небето, от което струи светлина, а при масоните тя е знак за инициация. Магистърът, извършващ ритуала на посвещаването, носи звезда и докосва новопосветения с пламтяща сабя, символ на Словото, което показва, че за тях звездата е мистичен център между Земята и Небето и се свързва с възродения човек, сияещ от светлина сред мрака на непосветените.

В стихотворението “Несезонно” мотивът за инициацията е заложен във втората строфа и обвързва съдържанието й със сегашността на земното битие. За да може човекът-светулка да се превърне в звезда, той има нужда от светлината на истинното слово – затова и в обръщението на лирическата героиня към фикционалния събеседник отново присъства образът на думите: “Студено ми е. / С думи измислени недей ме завива.” В студа на самотата си човекът има нужда не само от съпричастност, но и от Истината. Думите, в които е заложена тази истина, изпълняват функцията на исоп (вид трева, китка от която се използва в обредите за пречистване, за възвръщане на невинността). С помощта на истинните думи се подготвя ритуалът за приобщаването, за инициацията, изграден по модела на прочутите японски чаени церемонии:

Чай ми налей –
от дива къпина и от коприва.

Дивата къпина и копривата (като билки за лечение и като част от природата) обвързват представите с първичното, с възвръщането към началото, с идеята за лечение и пречистване на душата от наносите на земното битие. Преминаването през акта на пречистването подготвя душата за нейното преображение, за приобщаването й към небесното, което е заложено в образа на “дъха”, изхождащ от лирическия събеседник, в когото припознаваме присъствие на частица от божественото начало. Според Библията “дъхът” е Духът на истината, изхождаща от Отца”: “Кога дойде Утешителят, когото Аз ще ви пратя от Отца, Духът на истината, Който от Отца изхожда, Той ще свидетелства за мене” (Иисус Христос, Евангелие от Йоан).

Последната строфа на творбата рязко дистанцира лирическата героиня от предходните нейни състояния на студ и самота и носи аромата на “лятото”на битието, на топлината и светлината, обвързани с представите за бъдещето, въведено чрез замяната на сегашно време на глаголните форми с бъдеще, като на предходната двукратна заявка “студено ми е” противостои, също двукратно заложено, противоположното очакване – “ще се сгрея”. Тук отново присъства образът на думите, като по подобие на първата строфа имплицитно вписва в себе си съдържанието на граница между земното и небесното. Метафората “осите на думите” обаче конотира нови смисли, тъй като символиката на осата в световното културно пространство я сочи като повелителка на огъня, получен от Бога в първите дни след сътворението, като представител на посветените от по-висшите нива на познанието, притежаваща способността за извисяване и за изменение на нечестивото в свещено. Съчетаването й с образа на думите превръща междинното време на мига, преди да “пристигнат осите на думите”, във време на раздялата със земното, на прощаване с близките, и ражда спонтанния вик и жажда за единение с фикционалния събеседник (“Прегърни ме, за Бога!”), в когото разпознаваме любимия на лирическата героиня. Мотивът за раздялата обаче не носи внушения за тъга и болка или носталгия по миналото, може би защото лирическата героиня е убедена, че небето е пространство за всички, които “в полунощ” прекрачват границата между “тук” и “отвъд”. Това е една желана, нетърпеливо очаквана раздяла, което е подчертано с императивите на глаголните форми във всички молби, отправени към фикционалния събеседник: “Вземи ме...”, “Чай ми налей...”, “Прегърни ме...”.

Финалът звучи радостно-оптимистично, носи някакво вътрешно, духовно удовлетворение, което зазвучава и в поантата, повтаряща последните стихове от първата строфа по нов начин:

Аз съм светулката, дето утре
ще забрави да се завърне.

Изминавайки пътя на познанието и инициацията, зареждайки се с вътрешна енергия и светлина, лирическата героиня постига мечтата си да се превърне в една от светулките, придобили правото да застанат между звездите в небесния свод.

Ако стихотворението “Несезонно” представя познанието и прозрението на лирическата героиня за света и битието, докосвайки се до визията на Новалис (немски поет романтик, привърженик на трансценденталния идеализъм) за нощта като образ на вечното блаженство и свободата на духа, за отвъдното като истински живот, съвсем различно звучи стихотворението “Прилепът”. В него виждаме един нов образ на лирическата героиня – жигосана от пожарищата на земния живот (а не от младежките блянове по небесното), през опърлените крила на мечтите си тя вижда предимно мрачните измерения на света, който я заобикаля. Затова и възторженият възглас от предходната творба “Аз съм светулката...” тук преминава в “Аз съм прилепът...”. Ако се опитаме отново да потърсим някаква връзка между поетичния свят на “Прилепът” и творчеството на Новалис, бих казала, че Елка Няголова гради един обърнат модел на неговите “Химни на нощта”, но, поради въведения в него образ на прилепа, той не може да се възприема еднозначно. Прилепът носи със себе си различни, понякога противоположни символни пластове – в митологемите на Стария завет той е нечисто животно, въплъщаващо хтоничните сили, което разрушава живота и поглъща светлината му, докато в много други религии и езически вярвания той символизира дълголетието (може би поради това, че се е появил още преди 55 милиона години и живее най-дълго от всички летящи бозайници), придават му се качества на мъдрост и проницателност, а обстоятелството, че живее в пространството на пещерите, го свързва с прохода към обиталището на Безсмъртните. Поставянето на образа на прилепа като паратекст и идентифицирането му с лирическата героиня в първия стих на творбата (“Аз съм прилепът...”) е един вид предизвикателство към интелигентния читател, който след прочитането на творбата трябва да си даде отговор към кое от всичките семантични тълкувания на прилепа трябва да отнесе лирическата героиня, отъждествила се с него, или ще открие, че чрез нейния образ поетесата създава една нова, непозната до този момент визия за неговите смисли. Истината на лирическата героиня – прилеп за света е заложена във финала на творбата, но преди да ни доведе до нея, поетесата ни кара да преминем през всичките тъмни тунели и лабиринти на човешкото битие, за да ни покаже, че истинското познание се придобива само по пътя на страданието.

Както предходното стихотворение, и “Прилепът” носи знаците на монолог обръщение към имплицитно вписан събеседник. От семантична гледна точка текстът му условно може да бъде разделен на четири логически цялости чрез рефренното повторение “Аз съм прилепът...” и контекстовия му синоним “Смешна мишка...”. Отделните смислови отрязъци носят в себе си поредица от художествени опозиции (светлина – мрак, вътре – вън, горе – долу, тишина – шум, черни крила – бели надежди, черни крила –бели сънища), чиито внушения във финалната част се сливат в неделимо единство като обобщени характеристики на човешкото битие.

Първата логическа цялост изпълнява функцията на експозиция, на специфична интродукция към разтърсващата симфония за човешкото съществуване. Тя ни въвежда в пространството на вселенската нощ, което обаче е лишено от монолитност – сякаш някаква голяма космическа или човешка драма го е взривила и е поставила лирическата героиня и нейния събеседник в две различни пространства, разделени от образа на прозореца. Героинята – прилеп обитава външното тъмно пространство, но непрекъснато се стреми към светлината на прозореца, зад който “блестят ярки лампи”, чува се “звън на китара. И слово”. Там, вътре, зад светещия прозорец, е празник, присъствието на музиката и словото създават асоциации за много хора, белязани свише от знаците на единението и щастието, докато съзнанието на лирическата героиня е обсебено от някакви злокобни видения, пораждащи страх от самотата и неизвестността, както и усилие да открие в отвъдното пространство на светлината своя спасител. Заложената екзистенциална драма в първата логическа цялост е доразвита във втората:

Аз съм прилепът,
който обръща живота обратно
и с главата надолу виси –
вече колко, не помня.
И разменят се Зло и Добро...

Явно е, че в битието на лирическата героиня всички жизнени опори и илюзии за щастие са рухнали под тежестта на обезценените нравствени стойности и на престола на Живота вече не стои Бог, а Луцифер. Създава се усещане, че Вселената се е обърнала обратно, Небе и Земя са разменили местата си, поради което новите характеристики на битието са я превърнали в човек-прилеп, който “с главата надолу виси” вече толкова дълго, че е загубил памет за миналото. Противопоставящият съюз “а”, въвеждащ “огромното небе”, в което “място за всички ни има”, придава на образа му знака на непостижим блян, защото “сега ни разделя прозорец. / И нещичко още...”.Апосиопезата след “още” имплицитно вписва загубеното познание за силата на човешката любов и съпричастността към чуждото страдание. Последиците от тази фундаментална загуба са разкрити в новата логическа цялост – тя е най-обемна и най-детайлизирано представя драмата на самотната скитница в “безкрайната космическа нощ”. Болезнената й изолираност и безприютност напомня Дебеляновата изповед “На нощта неверна верен син,/ бродя аз – бездомен и самин...”(“Спи градът”). По подобие на Далчевия лирически човек, който понякога се оглежда в “огледалото”, за да не бъде “винаги самотен” (“Повест”), и героинята на Елка Няголова, онемяла от мълчание, търси прояви на живота в тъмното пространство на нощта – “... и в стъклото до мене / (вместо в теб!) / се оглеждам”. Постепенно хронотопът на изображението се разширява по линията Аз – Ти – Светът. Лирическата героиня обитава някакво междинно пространство – намира се сред тъмнината под “прочутото Седмо небе”, а долу –

светът оглупял
се огражда с поредния бент.
И се пази светът –
и от себе си, и от потопа,
и забравя, че има наоколо
рамене, и ръце, и очи...

Героинята сякаш е застанала на прага на Съдния ден, светът е онемял, но не като нея от самота, а от “уплаха”, и мълчанието му говори за пасивно очакване на края, за липса на сили и желание да се противопостави на волята на съдбата. Само тя, човекът-прилеп с “черни крила и със сънища бели”, все още носи в себе си надеждата за спасение. Откриването на средството за постигането му е разкрито във финалния фрагмент на творбата. Началната апосиопеза, с която той започва, сякаш дава време и възможност и на читателя да преодолее състоянието си на ужас, предизвикано от неумолимото “потропване” на потопа по “врати и прозорци”, и да се вслуша в гласа на лирическата героиня, носещ надеждата за спасение. В този момент “прилепното” начало в образа й се разчита като прозорливост, като способност да вижда светлината на истината сред мрака на битието и да посочва верния път за постигането му. С настоятелната увереност на пророк тя се обръща не само към своя любим, а и към човека изобщо:

... Затова поседи за минутка
и се вгледай в стъклото –
аз съм прилепът,
с черни крила и със сънища бели.
Отвори – поделена на две
самотата е като живота:
трябват двама,
за да достигнат свойто Седмо небе.

Трите императива на глаголите – “поседи”, “вгледай се”, “отвори” – сочат етапите, през които трябва да премине човешкото съзнание, за да достигне до познанието и себепознанието. Изпитанията по пътя към него са неизброими, тежестта им е непоносима за крехките плещи на самотника, тя трябва да бъде поделена между двама. Така във финалната част на стихотворението чрез сравнението “самотата е като живота: трябват двама...” лирическата героиня сякаш разтрошава “стъклото” и слива в неделимо единство земното и небесното битие. “Приземявайки” Седмото небе, Елка Няголова рязко се дистанцира от Новалис, Пенчо Славейков и Дебелянов, според които денят (живот) е своеобразна нощ за страдащите души, а нощта (смъртта-сън) е истинският живот, озарен от светлината на постигнатото щастие, за да ни отвори очите за своята истина – щастието е постижимо и тук, в измеренията на земното ни съществуване, ако с еднаква сила в сърцата на “двама” горят магическите огньове на човешката любов и човешката съпричастност.

-----------
“Жена Слово Космос”, литературна критика, издателство “Български писател”, Сф., 2015 г.
-----------