Споделено от Николай Владимиров:
Аз съм човекът, който използва метрото, за да пише поезия. Шумът ми помага да превърна тишината от думи и образи, които сърцето ми крие, в стихове. И да оставя нещо след тъмния тунел, в който изчезват равните светлини на мотрисите.
За себе си искам само нещо много простичко – независимо дали някой ме харесва или точно обратното, да бъде искрен, дори от това да боли. Смятам, че лицемерието изяжда лицето на човек и го превръща в просто сянка, забравила какво е да си образ. Завършил съм Право в Софийския университет, работя като анализатор и докладчик на дипломатическите отношения между България и държавите от Азия, също се занимавам с кинокритика и поезия.
------------------
Николай Владимиров: Мислете само със сърцето си!
(Интервю на Кристина Митева, по проекта “Един от нас споделя”)
– Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?
– Всеки период на любов до смърт в живота ми. Всяко литературно четене с най-близките ми приятели. Особено едно от последните, на което бях водещ, защото на него се запознах с толкова много прекрасни хора.
– А кое е най-трудното нещо, което си преживявал?
– Смъртта, която на няколко пъти ме пропуска. С нея се обичаме безкрайно много, особено когато сме далече един от друг.
– В какво вярваш?
– В младите писатели и поети. Техният ритъм, пулс, фантазия, енергия, световете им са тези, които дърпат напред страната ни и един ден за произведенията им ще се говори по целия свят, защото ще са превърнали България в пример за богатство на културно наследство и литература.
– Вярваш ли в хората? А в себе си?
– В хората винаги съм вярвал. В себе си – по-малко. Понякога поставям останалите над мен, може би това е една слабост на човека – да се стреми към това, което са другите, защото е свикнал с това, което е, и за него другите винаги са по-интересни от него самия.
– За какво мечтаеш? На какво се надяваш?
– Надеждата е отчаяна вяра, не се надявам. Мечтая да бъда до любовта на живота си – едно много трудно клише.
– Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?
– Има – да покажа на човека, когото обичам, какво нося в сърцето си, така че да забрави нуждата от просто думи за любов.
– Важна ли е прошката в твоя живот?
– Важна е, бих искал да простя на себе си, за всички волни или неволни грешки, които някога съм допускал.
– Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш?
– В настоящето. В един даден момент спрях да планирам. Нищо не може да отмени момента – изпуснеш ли го, споменът е просто сянка на свещ върху една вече студена стена.
– Обичаш ли Живота?
– Дали го обичам? Може би той ме обича по-малко, отколкото аз него. Не животът обичам, а любовта, която ми дава.
– Кои са най-красивите гледки на света за теб?
– Тези, които съм видял с възможно най-малко думи в сърцата на хората, които обичам.
– Къде се чувстваш най-добре, като “у дома”?
– В поезията и там, където намирам човек, когото мога свободно да прегърна.
– Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?
– Инатът, че мога да пропусна нещо, което е само мое, утре.
– Искаш ли да промениш нещо у себе си?
– Не, не искам. Ако бях друг, щях да се харесвам достатъчно и тогава нямаше да пиша така, както искам, а щях да се оглеждам по цял ден в огледалото на суетата си.
– Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?
– От смъртта отдавна не се страхувам. Тя е просто една фигурка на мисълта ни – ние сме я създали, за да не ни е скучно, а Бог ни е дал живота преди и след нея. Нищо, че ние не помним.
– А какво те кара да се чувстваш жив?
– Общуването с хора, които не носят маски.
– Какво е за теб самотата?
– Тяло, зад което криеш любовта, без която не можеш.
– Какво ти дава представа за вечност?
– Свободата да намирам всеки ден хора, които не крият сърцата си.
– Търсиш ли смисъла на живота?
– Не. Той е ясен. Да обичаш до смърт.
– Какви чувства изпитваш най-често?
– Любов и желание за топлина – към най-близките ми хора.
– Какво е щастието за теб? Опиши ми един съвършен ден...
– Един съвършен ден. Да държа любимата жена в ръцете си, да не правим нищо конкретно, просто да чувства, че има топлината ми. Толкова дълго, колкото е нужно. Може и цял ден, може и всеки ден.
– Какъв съвет би дал, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?
– На децата съвет не мога да дам, аз от тях мога да искам, защото те са по-мъдри от нас, порасналите. Към другите съветът ми е – мислете само със сърцето си.
– Какво може да те разплаче?
– Признанието на жена в любов, дори да не е насочено към мен.
– А какво може да те накара да се усмихнеш?
– Двама влюбени.
– Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?
– Да, има едно парченце останало. Ролята на един скъп човек. До мен. Което предстои.
– Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?
– За прекрасните хора в живота ми и за тези, които тепърва ще влизат в него.
------------------
Интервюто е препубликувано от сайта “Един от нас споделя” ---->>>>
------------------
“Един от нас споделя”, сборник интервюта по проект на Кристина Митева, изд. “Либра Скорп”, Бургас, 2018.
------------------