Ехо от Анхиало

Трети септември! Годината е 1899. Знакова година за един млад телеграфист и паметен ден за Анхиало... В градчето край морето пристига Пейо Тотев Крачолов. Той вече е направил първите си стъпки като лирик...

На другия ден започват тежките му дежурства пред телеграфа в местната пощенска станция.

И сега го виждам, загледан в приливите и отливите на Голямата вода... Той вече е прихванат от нея. Цялата му същност ще търси сродството си с морето и неговите стихии... Така ден след ден, нощ след нощ, под акомпанимента на белокъдрите вълни ще се раждат стихове за морето, за любовта, за красотата, като човешки и природни категории...

Изумен от морската шир, от нейните странни пътища, ще се вглежда с особена чувствителност и поетичен възторг “в криволици смътни”, в “загадъчни ръмежи на вълни Попътни” (Към брега). Още същата година ще възкликне спонтанно: “Елфина! Хей! Хубава е! – какво повече да кажа?”...

Само една година в Анхиало! Тук е наречен от своите “кръстници” Яворов! Тук това поетично име се превърна във вечност!... През тази една година ще потъва в тайните на морето, ще съзерцава романтичните му пространства, ще усеща солените му ветрове, ще се влюбва до полуда, ще страда с неподправена чистота ту за Елфина, ту за Нонка, ту за Калиопа... В това красиво раздвоение ще заспива и осъмва в къщата на дядо Хрисо, а привечер ще присяда на Скалата, вперил погледа си в трепкащия хоризонт...

Неразгаданите тайни около любовите на Пейо от Чирпан ще се превръщат в камък за препъване на не един от неговите изследователи...

Яворов не е албумен поет. И тогава, и сега, има пишещи много, и тогава, и сега, избраните са единици... Ситото на времето отвява плевелите, за да останат шепа перли в огърлието на националната ни поезия, за да има днес с кого да се гордеем...

Мълчаливото привличане на едно момиче с хореен призвук – Елфина, лунните привидения на няколко Калиопи, виталното притегляне на Нонка, в тези магнетични полета, населили “Анхиалските му бележници”, се вглеждаме и до днес...

Щедра е есента на 1899. Неповторима есен край морето!... Познават я само онези от нас, които живеят трайно и задълбочено като усещане на тези вековечни солени брегове... Тук се раждат знакови поетични творби на младежа от Тракийските поля. Те ще превземат изведнъж елитарния кръг “Мисъл”, ще го превземат без протекции, изненадващо и завинаги... В столичните литературни салони ще се заговори за неизвестния телеграфист от Анхиало. И името му ще превземе тяхната подозрителна суета...

Литературната Троица “Мисъл” ще го прегърне без резерви...

Но?!... Не след дълго към Яворов ще полетят отровните стрели на завистта и ще му нанасят до края неизлечими рани...

Яворов пристига от Анхиало в София, не само забелязан, но и като явление, признат като равен сред равни...

Поемата “Калиопа”, родена от пяната на морските приливи и отливи край Анхиало, разтърсва емоционално кръга “Мисъл”. Тяхната оценка е завидна. Такова признание на млад поет няма аналог и до ден днешен в нашата литература...

Какво благородство! Каква чест! Каква оценка! – нещо необяснимо, не само за нашите балкански нрави...

Какъв европейски усет за висока поезия при тримата мастити ценители и естети от висока класа?!... И, без високомерие, те настояват час по-скоро да влезе още един сред тяхната неповторима литературна Общност...

“Ами знаеш ли? – аз вече печатам стихотворения в “Мисъл” и даже “Ново време” писа осем реда за мене...” – ще сподели възторжено Яворов в писмо до сестра си Мина.

Една от най-благодатните години за поета е 1900-ната. Литературният критик Йордан Маринополски пише в сп. “Звезда” за стихотворението “На един песимист” и за поемата “Калиопа”. Критикът разсъждава задълбочено за живия език на творбите, за модерната форма на стихосложението, за подхода към състраданието, за отношението към любовта като възвишено чувство, за всичко онова, което определя търсенията на талантливия млад поет... В поемата “Калиопа” Маринополски се среща с невероятните възможности на едно ново име в голямата българска поезия. В нейната хармония има неподражаемо звучене на стиха, изящество и съвършенства, чийто висоти имат световно измерение... За него тази поема е чудо на поетичната реч...

По същото време Яворов е забелязан и от Иван Клинчаров, който прави преглед на излезлите през 1900-та година стихотворения от различни наши поети. Клинчаров се спира най-вече на поемата “Калиопа” и стихотворението “Арменци”. Присъствието на младия поет в тогавашния печат му дава самочувствие и основание да събере своите поетични творби и да потърси подходящ издател. Всичко това се случва в Анхиало. Оттук се свързва с Варненските издатели Георги Бакалов и Стефан Георгиев. Последният приема условията на автора и нещата около издаването тръгват...

Стихосбирката “Стихотворения” излиза в края на месец септември 1901 година. Яворов започва с нея Софийския си период, който, колкото е славен е и трагичен... Не зная, дали защото сме малък народ, или просто сме си такива като народопсихология, но сме склонни винаги да митологизираме нашите големи личности, проявили се в различни сфери на живота ни. В тази връзка и до ден днешен наши литератори се упражняват “да откриват” било и не било около личността на Яворов?!

Неговата сложна личност еобхваната от редица значими наши автори, които лично са го познавали и проучвали. Аз вярвам на акад. Михаил Арнаудов, на Владимир Василев, на д-р Кръстьо Кръстев и на неговата племенница Ганка Найденова. Всичко останало са литературни упражнения на хора, непосветени пряко в “тайните” на един велик български поет...

---------------
Публ. в сборника “Градът – поезия и фотография”, изд. “Либра Скорп”, 2019.
---------------