Караевренската буна – 1810 г.

Караевренската буна – 1810 г.

Организаторът на Караевренската буна – Вълко Бинбелов, потомък от големият род Бинбеловци от с. Факия, когато прехвърля четиридесетте – с чантата и калпака на прадедите си, богат и заможен човек, решава да се пресели със семейството си и ония от рода, които тръгнат с него. Обикаляйки крайбрежните селища – ходи в Месемврия, Анхиало, Созопол стига чак до Василико, никъде не харесва, Бургас е още малко и незначително селище и тогава решава да се засели в Ченгене скѐле – 1795 година.

Споменатите чанта и калпак – преминават от поколение на поколение и имат следната история:

Един от внуците на Бинбеловци – Пейчо, който имал много стада, един ден османлиите го вземат и го завеждат при един ага, който той трябва да заведе на черноморския бряг и да намери кораб и тайно да замине за Крим. Пейчо сторил всичко това и агата отплава от Ченгене скеле за Крим, където с помоща на тъста си (султанът на кримските татари) се връща в Цариград избива всичките си роднини и над 40 000 шаити и става султан. След години той често ходи до Цариград и разбира, че агата на когото е помогнал е султан Селим I – Свирепи (управлява от 1512 до 1520 г., син на Баязит II, а баща на Сюлейман Великолепни – Законодателя). Пейчо се явява при султана, който го приема с усмивка – дарява го с имоти и го оставя в Сарая като свой близък човек. Но на Пейчо му домъчнява за Странджа планина, която дълго не я виждал и моли султана да го пусне, тогава Селим I полага върху главата му скъп калпак, дава му и една кожена чанта и обявява спасителя си и потомците му за наследствени войнушки аги (отговарящи в мирно и военно време за всички коне в поверения му район и носи специални дрехи и антерия от чер шаек).

Чантата и калпакът преминават от поколение в поколение и достигат до Вълко Бинбела. Във Факия, Бинбеловци откриват и пътна станция – мензилиш. Факия става център на кааза (околия). От тук минава и цар Петровия друм от Цариград и Одрин за Дебелт, Айтос и Шумен, където са големите турски гарнизони. Във Факия, Бинбеловци посрещат шведския крал Карл XII Шведски, след разгрома му при Полтава от русите в Северната война (Руско-шведска война 1700-1721 г.), който се предава на турците и на път за Царигард минава през с. Факия. Там той е посрещнат от Бинбелови, гостува им и дори е поканен на сватбата на Стоянка Пейчова и Маринчо Бинбела. Куцият крал (така говорят после в рода за него) подарява на всички Бинбеловци – 43 души златна пара, а на младата невяста, която отбулват пред него, кралят дарява цял наниз, на Маринчо Бинбела окачва синя лента през рамо.

Споменавайки за Ченгене скелe – трябва да посочим, че тогава то се намира на първият залив след днешния кв. Крайморие, където се влива малката рекичка “Маринка”, до бившето поделение на гранични войски на брега на морето – спирка “Граничар” и до към края на 70-те години на миналия век там имаше кей (не става дума за днешното рибарско селище Ченгене скелe, на пътя за нефтопристанището).

Вълко Бинбела с приселването си (1795 г.) прави голям пристан, на мястото на малкия дървен кей, където до тогава спират корабите. С него там се преселват десетки семейства, идват българи и от други села и градчета – скоро новото селище вече брои деветстотин къщи. Доскорошните селяни, които разбират от полска работа и овчарлък, стават товарачи на дърва и кюмюрджии – дърва за строеж и кюмюр за мангалите (дървени въглища, за т.нар. дн. барбекюта) заминават с големи гемии за мегаполиса Цариград.

Новите заселници се замогват, увеличава се богатството и на Вълко Бинбела, но през цялото време го разяжда мисълта за събаряне на турската царщина и възкресяване на някогашната българско царство – тук в Странджа планина, където винаги е имало сърцати българи.

Когато Вълко Бинбела научава, че Вълчан войвода за втори път обира хазната и не раздава пари – на сиромаси и пострадали от кърджалийските нападения, той кани Вълчан да му гостува в Ченгене скеле. Тогава той разкрива намеренията си пред него, като първо му казва какво се предава в тяхния род от баща на син...

Щом турската царщина се разбърка, трябва да се вдигнем на оръжие, за да стане тук в Странджа, свободно българско!

Вълчан войвода малко изненадан и сепнат заявява, че Странджа е на един хвърлей място от Цариград! Ще ни смелят за няколко дена...

Вълко продължава да му разкрива намеренията си, като възнамерява към важното дело да се обединят с Индже войвода, Моню войвода, Кара Фейзи срещу полунезависимия спахия на Кара Еврен (дн. с. Близнак) Юмер Драза. Той направи свое царство, в което управлява с бой, бесилки и ятаган. Всеки ден на бисилките пред конака му има по двама трима обесени българи. Женен е за българка от Мадлеш (дн. с. Кирово), която му е родила две дъщери, вече моми, но за него българите са “овци за доене”.

А какво смяташ да правиш с парите от двете хазни – директно пита Вълко Бинбела. Тъкмо за такова голямо дело парите са скрити на подходящо място далече от събитията и при готовност ще бъдат употребени за закупуване на пушки и снаряжение.

Вълко Бинбела събира през една юлска нощ на 1809 г. на връх Баш чардак, край с. Ичме (дн. Ст. Караджово): Индже войвода, Добри Байрактар, Кара Кольо, дядо Никола Узуна от с. Ичме, Митър и Маринчо-кехая Сгурьов и се споразумяват как да действат и как да поддържат връзка помежду си. Най-напред ще ударят караевренци, след това ще ударят богатите гръцки семейства (на това най-много дядо Никола настоява). Гръцките владици до един да бъдат изгонени. Турското и гръцкото население да не се бута, българите да бъдат защитени от кърджалиите.

Като се връща в Ченгене скеле Вълко Бинбела напълва няколко волски коли с покъшнина и се преселва в Созопол. Там купува една двукатна къща в източната част на града, на високия бряг. С него се настаняват там и доста от Бинбеловци, а останалите се заселват в с. Ай Никола (Св. Никола – дн. гр. Черноморец).

Като натоварва два коня с подаръци – скъпи оръжия, копринени дрехи, буренце с ракия – Вълко Бинбела заминава за Кара Еврен при спахията Юмер Драза, на когото пръв съветник е гъркът Тодораки Язаджията.

Това е началото на голямото му приятелство с караевренския господар. При срещата си със спахията, Вълко Бинбела го обеждава да направят кале с цел да се увардят от кърджалиите. Върху парче бакалска хартия Бинбела чертае и му обяснява какво ще представлява калето. Високо, здраво и с една врата. Двамата се съгласяват и се уточняват, че Вълко Бинбела ще направи кулата, а Юмер Драза ще осигурява раята от държавата му не само за работа ангария, ами да доставя камъни, дъски, храна за тия дето работят и за животните.

Предоволен от договореното Вълко Бинбела започва строителството на кулата. Градежът на кулата не спира и в най-студените зимни дни – камък след камък, ред след ред, расте твърдината с една единствена врата – както е по чертежа. Бинбела не се отделя от строежа, опасява се по време на отсъствието му да не оставят някъде в зида качак капъсъ (врата за бягане) – тогава целият му замисъл ще се провали. Той знае, че хиляди българи го проклинат за тежката ангария, за храните, които Юмер Дразовите хора обират от хамбарите им, за турските камшици, които се въртят над главите им и често залепват на гърбовете им. Но беше сигурен, че ако кроежът му за въстание се изпълни, същите тия хора ще го благославят, защото с един удар ще се отърват от агите в околните села, начело с кръвопиеца Юмер Драза.

На пролетта кулата е почти готова, Вълко Бинбела прави отново среща с дядо Никола Узуна, с Индже войвода в крепостта Сара-Лък (направена от войводката Сара и войводата Лък), като отново уточняват задачите си за въстанието. Бинбела припряно настоява да започнат буната след месец – тогава кулата ще е готова, а междувременно трябва да стане и смразяването между кърджалиите и Юмер Драза. Инджето заявява, че това е негова работа.

Инджето кани на гости двамата близки помощници и роднини на Кара Фейзи – субашите (полицейски началници) Хафъз бей и Муса бей. След като попийват мастика и ракия и когато главите им са размътени, Кара Кольо ги подканя “да вземат малко вятър” – пеша да се поразходят по пътя за Коджа бук (дн. Голямо буково). Труповете на двамата субаши са намерени в затревен изкоп на стара изоставена крепост към Коджа бук, което е във владението на Юмер Драза – само на два часа път от Кара Еврен. С този случай отношенията между Юмер Драза и кърджалията Кара Фейзи се развалят.

Индже войвода и Кара Фейзи се споразумяват заради двамата убити субаши от караевренци да искат от спахията Юмер Драза да събори кулата и да даде откуп девет феса алтъни и три товара барут и куршум, иначе ще нахлуят във владението му и ще вземат всичко това, но и кръв ще се лее. Изпращат един илчия (пратеник) при Дреза, втори, трети, но спахия ни дава, ни предава. Даже им се заканва жестоко!

Това дава повод на Индже войвода да атакува земите на караевренския спахия и започва да убива не други, а турските аги, дерибейовци и заимите, като с това цели да ги накара според идеите на Бинбела, да се крият в Караевренската кула и да внесат там съкровищата си.

На 20 юли 1810 г. кулата е обсадена от Кара Фейзи, Индже войвода, Кара Кольо, Добри байрактар, Вълчан войвода и Моню войвода. Това е при царуването на султан Махмуд II, когато вече се говори, че русите се готвят да минат Дунава и това още повече насърчава и обнадеждава българите в Равна гора, за по-скорошно свободно българска царство.

Инджето с половината си от хората варди пътищата от север, а другите бюлюци (рота, множество), предвождани от Кара Кольо, Добри Байряктар и Моню войвода, са пръснати по околните възвишения, да следят дали някой няма да дойде на помощ на Драза.

Вълчан войвода с близо двеста души пази южния път – за евентуално пристигане на войска от Одрин или от Цариград, като разделя надошлите селяни на три малки дружини. На първата челник е Стоян Бербена, на втората и третата Петко и Дорю, опитни вече хайдути. А Ахтарчето от Звездец с още двама ездачи сноват между пусията (засада) на дружините за да научават какво става там.

За Вълчан остава съмнението, че на Инджето не може да се разчита до край. Още помни надменния поглед, с който кърджалията го измерва, седнал на белия си кон, облечен със сърмени дрехи, като че иска да смае хората със златото и среброто по него. Каквото върши – е все за показ, а такива хора не харесва Вълчан – щом се показва от едната страна, сигурно има и друга, не толкова светла половина.

Кара Фейзи заповядва на половината от хората си да се спешат и като притичват по склона, да нападат от всички страни кулата.

Защитниците стрелят от високите каменни стени точно – и първият юруш на кърджалиите е отбит и има много жертви, остават десетки трупове. Няколко пъти изпраща хората си на юруш, но все едно че ги кара да отиват на явна смърт.

На вторият ден на Фейзията му хрумва една идея и той разпорежда на единствения си топчия (артилерист) в ордията си, който няма оръдие на разположение да съберат коли и дикани (широка дъска, около 70 см. със забити отдолу кремъци за вършидба) от съседните села. С диканите да направят покриви на колите.

Вечерта Вълко Бинбела пристига при Инджето и директно му задава въпроса.

– Защо не удари кърджалиите на Фейзията? Нали тъй се споразумяхме?

– По-кротко бай Вълко – нека оставим Фейзиевите и Дразовите хора да се поизтрепят тогава аз ще се появя! И утре не е късно!

– Ами ако Кара Фейзи склони Дреза да се откупи? Какво ще сторим тогава? Ще е язък за труда ни!

– Ако Фейзи започне пазарлък с Дреза, аз ще го ударя в гръб – казва Инджето. И то ненадейно...

На третият ден Кара Фейзи заповядва юруш.

Загърмяват от двете страни, а в това време топчията пълни четирите коли със сено, което след това залива с катран и затиска отгоре с диканите.

На две други коли отпред са наредени по три дикани и то така, че образуват триъгълни щитове.

Кърджалиите, които бутат колите, са подбрани от топчията и като вижда, че юрушат не успява, отива при Кара Фейзи и му казва: Без бой ще превземем калето...

Пръв Тодораки Язаджията се усеща и докладва на Дреза.

– Всички тия, които са се вдигнали срещу тебе, са българи – Инджето, Моню, Вълчан, Добри Байрактар, а Кара Фейзи е потурнак! Не ти ли мирише, ефенди, на бунтулук, подхванат само от българи и то не против тебе, а срещу османската царщина?

В Сърбия се вдигна Кара Георги, а в Странджа планина – всички тия.

Драза изпраща писмо на сина си Мемиш, който от две години е в Цариград, за да уведоми спешно султана.

Юмерица – жената на Драза, кара двете си дъщери да се качат в горния край на кулата и една след друга да викат:

– Кара Фейзи! Ето го откупа! Показвайки мишинените дисаги (торби) със злато.

– Всичко туй е злато!

– Вземи златото, Кара Фейзи!

– Остави ни и си върви!

Юмер Драза гнeвен бързо се качва на зида и започва да бие най-жестоко първо жена си, а след това дъщерите си като дърпа дисагите със златото.

От кулата стрелят безразборно и цялата околност закънтява.

Нито един от куршумите не засяга кърджалиите, които бутат напред колите – диканите ги предпазват. И четирите коли стигат до единствената врата на кулата.

Топчията запалва четири факли и с тях кърджалиите запалват пропитото с катран сено. Лумват високи пламъци, пламва дървената врата на кулата, от там пламъците запъплят към горния кат на кулата.

В тоя момент вече Драза изтиква жена си на зида и с мишинените дисаги вика:

– Ето ти златото! Девет пъти по толкова има! Само огъсете огъня...

От кулата вече никой не стреля – чуват се само врява и писъци, въздухът се цепи, земята трепери.

Язък, Язък! – вика Бинбела. На вятъра отиде предания ми труд! По-добре и ази да бях изгорял с Драза и Тодораки. Язък за изгорелите милиони в Караеврен, язък и пак язък. Божей, жертвите станаха много, а работа още никаква”.

В един момент Кара Фейзи нарежда на хората си да се опитат да угасят огъня . Започват да носят вода с котли и гюмове, но огънят е обхванал горният кат и пълзи по стените.

Цялата кула е обхваната от пламъци.

От високите зидове скачат няколко души – всички се сплескват в камъните, едни умират веднага, други пълнят въздуха със стенания.

Тогава кърджалиите носят черги. Хващат ги от всички краища и започват да викат на обсадените да скачат. Скачайки, който падне в средата на чергата оцелява, който падне в страни пада на земята със счупени гръбнаци, ръце и крака...

Вълчо Бинбела като вижда Инджето, започва да го хока, защо не нападна кърджалиите. Вдига ръце към Инджето, но бързо ги отпуска и се строполясва на земята. Вълчан скача, хвърля върху лицето му вода и Бинбела леко отваря очи. Опитва се да се изправи, но няма сили, отпуска се затваря очи, и извърта глава на една страна. След време Вълчо пак отваря очи, поглежда Инджето и казва със задавен глас:

– Ах, Индже, счупен грош не струваш като войвода, нищо не направи...

– Туй злато, гдето изгоря в кулата, можеше да ни служи за оружие, щяхме хиляди да въоражим и като Кара Георги в Сърбия да се опрем и на султанската войска.

Не можех бай Вълчо, защото вчера Кара Фейзи ме кори за участието на Моню войвода, той бил причината за убиването от караевренци на неговите субаши. Съмнява се в мене.

– Ами оти се шляеш? Сега остана Кара Фейзи да нападне момчетата ти. Щом ти не щеш тогава той пръв ще нападне!

Своя отряд Индже войвода води при Бялата река – между Осман баир и Коджа баир (край Голямо буково). Заедно с неговите хора към Бяла река тръгват не само кърджалии християни, но и много мюсюлмани – помаци и арнаути (албанци).

Вълчан войвода и Стоян Бербена насъбират десетина момци хайдути от дружината, с която по Гергьовден са излезли в планината и поемат към Ченгер баир край устието на река Ропотамо (Крепостта Ранули), при Лъвската глава или по-новото име Вълчаново кале. Според една от легендите там има затрупан кладенец със златни монети, закопани от самия Вълчан войвода – споделя проф. Николай Овчаров във вестник Труд от 9 август 2012 г.

От там отиват в Созопол и посещават Вълко Бинбела в къщата му.

– Идваме да ти сторим поклон, бай Вълко. Не се къхари, ти направи каквото можа, други оплетаха работата.

След като се сбогуват се отправят към Ченгене скеле и там се настаняват в горния кат на празната Бинбелова къща.

--------------
Откъс от книгата “Линията Мидия – Енос”, 2014.
--------------