Овчарска ножица

Замарозката в Англия е културна работа. Стоиш си на рейда, чакаш рибарското корабче да донесе риба (ако не донесе, още по-добре, всяка юран „зеленото“ е под възглавницата), пълниш ваните със скумрия, къде я замразяваш цяла, къде шикерена – консервен комбинат. Няма „вира трала“, няма „майна“. Няма щурм на десететажни вълни, като потънеш, да не знаеш ще изплуваш ли и да се кълнеш в баба си, че втори път кракът ти няма да стъпи тука.

Зяпаш телевизия, слушаш новите британски хитове. На Коледа щракаш с пръсти две седмици заедно с англичанчетата. Ката седмица лодка на брега – какво повече за един моряк! Е, с цигарите е малко кофти, щото две лири е кутията, а пък като дойдат базите за товар, ти пробутват стек „Арда“ за осем, ако искаш.

Пушиш по-малко, хем е здравословно, пиеш също по-малко, че един паунд е унция уиски. А тя и за болен зъб не стига. Да, но ако някой се навие да ти донесе от България трилитров буркан, пълен с ракия и няколко корнишона в нея за камуфлаж, защото англичаните прибират всичко, значи наистина ти е голям авер.

Този рейс „съкафезник“ ми е едно айтозлийче –  високо, слабо, със сини очи, като застана до него, получавам комплекс за матов тен. За първи път е на кораб, но възприема бързо. Има някои цял живот да прекарат на палуба, само за нивя и крави ще ти говорят...

Остават няколко дни до завръщането ни и нервите му са обтегнати докрай. Разминаваме се почти безмълвно.

Днешната лодка за разходка е последна. Айтозлийчето е вече на трапа и гледа към мен:

– Хайде бе, Весо, ще изпуснем лодката! Нали ще пазаруваме... – подканя ме нетърпеливо.

Аз още се туткам, но четвъртият помощник-капитан е мой човек, ако трябва, ще ме изчака малко. Пък и няма какво толкоз да пазарувам. Ще си взема един галон уиски, в Бургас да пият по едно за мое здраве – ама истинско, а не някое „дърво“ от карнобатските мази. Докато стигнем до кея, глезените ми са във вода.

Ама че фалшива лодка, таи като пробита каца! Не дай си, Боже, да се спасяваш с нея!

Градчето не е голямо, но кипро, разположено на няколко острова. Всичко е наредено като огърлица: къщи, магазини, заведения – ингилизка работа, както е казал Вазов. С моя човек тръгваме към магазина на индиеца, хем е евтинджон, хем стоката я бива... като за нас. Виждам едно барче и го дърпам вътре. Сядаме на маса за двама, барманът моментално щръква до нас.

– Какво ще пиеш? – поглеждам го. – Аз ще взема едно двойно с бира.

Айтозлийчето нервно върти рамене, забил очи в карираната покривка на масата.

– Весо, знаеш, цял рейс стифирам, ще се женя... – продължава да се върти. – Пък и не пия...

– Добре де, един бирок от бате си няма ли да удариш! – поръчвам, без да дочакам отговора му.

Оглеждам малкото и празно барче. Само две жени са седнали отсреща, пият чай. Едната е възрастна и с очила, другата – млада и бременна, поне в шестия месец. Сигурно майка и дъщеря, гадая аз, докато барманът поставя поръчаното пред нас. Вдигам чашата:

– Наздраве! И какво ще вземеш сега на гаджето? – чашите ни звънват.

– Избрах ѝ едно колие, двайсет и четири карата златна баня – оживено ми обяснява, – гривна, обеци, гердан и пръстен...

– Аха, ясно, самоковско тенеке – вадя кутия „Бенсън“ и паля цигара. Моят човек вади пакет „Арда“ и също пали. Още при първото му смукване барманът е пред нас. Плешивото му теме се е сбръчкало. Двете жени са впили строги погледи в нас. Какво пък искат тези?!

– Мистър – обръща се барманът към айтозлийчето, – това мирише ужасно, хашиш ли е? Има и бременна жена, може да ѝ прилошее... Напуснете, не желая да ми плащате!

Айтозлийчето го зяпа и вдига учудено вежди.

– Весо, нищо не разбирам?! – поглежда към мен.

– Хайде, пий и да ставаме, в авантаж сме.

Излизаме навън, моят човек е възмутен:

– Хм, миришело му – махва с ръка, – много е финен тоя... Ако го вкарам в рибцеха, не аборт, ами...

– Виж какво – прекъсвам го, – тук системата е друга! Да отиваме при сахиба.

Дюкянчето е миниатюрно, но вътре е като дядовата ръкавичка, стока и стока. Моят човек явно отдавна е фиксирал колието, защото веднага спира пред него. След кратък, но ожесточен пазарлък със сахиба то е в ръцете му. И двамата са доволни. Навън айтозлийчето прошепва в ухото ми:

– Весо, още нещо искам да взема, ама няма да казваш на никого, щото ония зевзеци от кораба нали ги знаеш?

Поглеждам го и отсичам:

– Казвай.

– Баща ми има две – три овце... Поръча ми, ако намеря, да му взема ножица за стригане на вълна... Знаеш ли някой магазин?

– Има един недалеч оттука. Ела, ще те заведа, ама това е последният магазин, в който отиваме!

Тръгваме.

Магазинът за селскостопанска техника е наистина впечатляващ. Има неща, които и най-пеканият земеделец няма да разбере за какво служат. Търсим с поглед по рафтовете овчарски ножици, но тъй и не можем да открием. Младата продавачка забелязва затруднението ни и идва при нас.

– Говориш ли английски? – обръща се много сериозно към нея айтозлийчето.

Лицето на продавачката в първия момент се удължава от изумление, после избухва в смях – има чувство за хумор.

– Какви ги дрънкаш, бе? – сопвам му се аз. – Нали е англичанка!

– Само това знам бе, Весо... – оправдава се той.

– Я по-добре си трай... Сега, овчарска ножица, как беше? Хм, овца го знам, като кораб, но с удължено „и“, обаче ножица... – мисля на глас, двамата ме наблюдават. – Не мога да се сетя, я клекни – хващам моя човек и той кляка пред мен, – изблей веднъж... – аз имитирам над гърба му стригане на овца.

Момичето не може да издържи На гледката, защото се превива до него, тресящо се от смях. Избухва и айтозлийчето, накрая се Присъединявам и аз – голям майтап! Погледите обаче, които си разменят след това, ми напомнят за топлите екваториални нощи в Матади. Девойчето си го бива – големи очи, големи устни, дълги стегнати крака. Сутрин, ако се събудиш до нея, Няма да се питаш: как съм могъл да го направя?! Донася машинката и я показва на айтозлийчето. Аз очаквам да видя нормални ножици, но такива имало вече само в музея. Обяснява му нещо, той клати глава, сякаш я разбира! Като ги гледам така, могат да си гукат една декада. Тръгвам към вратата, спирам пред нея и се обръщам в очакване.

– Няма ли да тръгваме? – говоря като че ли на тракторчето срещу мен.

Съкафезникът ми най-после се отлепя. Навън спира пред уличен автомат.

– Весо, ще звънна на нашите... Една лира е минутата, а ще се зарадват много! Какъв беше кодът?

Казвам му го и се отдръпвам. Наблюдавам лицето му, в първия миг грейва в усмивка, но после тя изчезва. Нещо е станало, но това не ме засяга. След минута затваря слушалката. Приближава се към мен, само казва:

– Изчакай ме в барчето, няма да се бавя! Поръчай и шише уиски, аз черпя! – гласът му не търпи възражение.

Половин година сме заедно, но никога не съм го виждал такъв. Все пак си затрайвам, ако има нещо да ми каже, ще го каже.

Сядам в барчето на нашия стар познайник от сутринта. Гледа ме като мутант, не му обръщам внимание. Поръчвам бутилка уиски и две халби бира. Барманът се облещва, такива поръчки тука са кът.

Не се стряскай, мой човек, и с повече сме се справяли!

Айтозлийчето уж нямаше да се бави, а навън вече се здрачава. Може да изпуснем лодката и ще трябва да търсим морско такси. Когато влиза, шишето е почти преполовено. Не мога да го позная – пременил се е поне за триста лири от реномирана конфекция. Не е сам, държи за ръка продавачката от магазина. Сядат срещу мен, гледай ти какви работи стават?! Зяпам ги като Робинзон след третата година на острова. Айтозлийчето разлива питие в чашите.

– Моят човек заминал за Кипър! – поглежда ме той. – И не се кокори така, ще изплашиш момичето...

– Кой човек? – тъпея аз.

– Моят, годеницата... А аз се чудя защо нямам радиограма толкова време! Заминала за Кипър... – отпива от уискито.

– За Кипър ли, да не е балетистка? Имам една комшийка, втора година е там. Вади на месец колкото аз за шест...

– Не се прави на захлупен, кой дава толкоз пари за балет? Ха, в Кипър! Ако е с консумация, може... – гласът му потреперва. – Ето ножицата, отгоре съм написал адреса на нашите – поставя кутията пред мен. – Като се прибереш, занеси я... Кажи им да не се притесняват! Сам знаеш, винаги мога да се върна...

Хайде, някои няма да се връщат! Момичето ни наблюдава мълчаливо.

– И какво ще правиш тук? – прекъсвам го аз. – Не знаеш и език? – опитвам се да го разколебая.

– На риболовните корабчета търсят моряци... А език се учи... Не искам да съм цял живот овца за стригане на вълна! – сините му очи блестят с нюанс на мрамор, гласът му е също толкова твърд.

Ставам от стола, няма смисъл да го убеждавам повече. А и корабната лодка всеки момент може да оттегли. Разделяме се без сантименталности.

Навън ускорявам крачките си към кея. Овчарската ножица сякаш изгаря ръцете ми...