Хубав въздух

– Помоощ!... Ухапа ме, помощ! – ужасеният дрезгав глас на перача идваше от долния канижел и бързо приближаваше към нас.

Докторът погледна към мен, ръката му се спря върху дръжката на вратата.

Поклати разочаровано голямата си, оплешивяла глава:

– Баш сега ли бе, Весо?!

Повдигнах рамене, нямах какво да кажа. Перачът беше вече пред нас.

– Докторе, док, добре че си тука... Ухапа ме кучето, ухапа ме, виж! – метна пострадалата си ръка пред очите му.

Докторът я взе, взря се в раната:

– Не е от куче! – учудено възкликна той.

– Кво куче, бе?! – ококори се перачът. – Онова младото мекере, рулевито ме ухапа... – с думите от устата му излизаше невероятен дъх, коктейл от спирт, вино, бира и още нещо, който всеки не би понесъл. Здравата се беше насмукал, но раната леко го бе отрезвила.

– Как така ще те ухапе, да не си пържола?! – продължаваше да се чуди лекарят. – Влизай, влизай в кабинета – отвори вратата и тримата се намърдахме вътре. – Кажи какво стана? – погледна към перача, докато подрязваше върха на някаква ампула.

Дребното му сбръчкано лице се беше свило още повече от болката и ужаса.

 – Събирах работното облекло – заобяснява припряно, – нали рейсът свършва, трябва да издавам... Отидох в кабината му да взема и неговото, пък той ми вика, дадох ти го, но беше много намотан и не помниш... Така ли, вдигна ми кръвното, на стола му имаше някакви дрехи, грабнах ги и тръгнах към вратата. Обаче кучето с един скок ме хвана и заби ченето си в китката ми като доберман. Пуснах дрехите и... при теб. Гледай, кожата ми я няма...

– Ти какви дрехи му взе? – попита го докторът и заби спринцовката в пострадалата ръка.

– Де да знам, май бил официалният му костюм... – смотолеви перачът.

– Аха, хайде, готов си! – успокои го той.

Пет месеца риболов на фолклените (особено в зимния период) са достатъчни да забравиш доста неща. Вълните са огромни като партийни домове, които непрекъснато щурмуваш. Всичко се задрайва като в подводница. Колко му е да захапеш някой неприятен тип за ръката, който се опитва да чопне единствения ти официален костюм!

Излизаме от портала на пристанището и почти сме в сърцето на Буенос Айрес. Този път имаме късмет, предния ни забиха на майната си, докато стигнем дотук, пътувахме поне два часа с автобус, сякаш бяхме инфекциозни и никой не трябваше да ни види.

Докторът блещи очи, лъскави банки, светнали витрини и локали, огромни магазини, натъпкани с какво ли не, и хора, много хора. Хотел „Шератон“ е пред нас, но той е само нашият ориентир в момента, иначе на петдесетия етаж има страхотна дискотека със страхотни парчета. Наляво ще вървим, докторе!

Не чакаме дълго трамвая. Качваме се в него и се мятаме на кожените седалки, щото до пазара, кьдето отиваме, има поне половин час път. Такон. I движение в малко градове можеш да видиш – кола до кола, автобус до автобус, едва пъплят... А след пет следобед по-добре върви пеша, ще ги изпревариш. Какво да очакваш от петнайсетмилионен град?!

– Обаче, Весо – поглежда ме докторът, – странно име са му дали на този град. Всичко друго, но и Хубав въздух, нали това значи... Хубав колкото в Бургас!

Кимам в знак на съгласие, не знаех, че е и еколог?!

Пред магазина, който ни трябва, докторът ме инструктира:

– Значи, ако ти кажа, дай ми десет долара, вадиш пет и викаш, нямам повече, да знаеш! Нали разбра?

Явно си има някаква система на пазаруване човекът, макар тук цените да са три пъти по-малки от тези край пристанището.

Кимвам с глава и атакуваме. Вътре вече продавачът ни очаква, сигурно ни е забелязал през витрината, докато докторът ми е давал разпорежданията си. Хм, колко си приличат с него: и аржентинецът е нисък, дебел и плешив, с малки блестящи очички.

– Буенас – поздравява ни той.

– Буенас – отвръщаме и ние в хор.

Докторът се прави, че разглежда стоката, макар да съм сигурен, че още отвън е набелязал якето, което му трябва. Накрая се спира пред него и започва да го опипва опознавателно.

– Мучо буено, мучо буено – хвали стоката си продавачът.

И него си го бива, от мили усеща продажбата. А бе буено, буено, ама двеста гущера искаш! – отговаря му медикът.

Аз мълча, от опит знам, че пазарлъкът тепърва и почва. А докторът е много труден в това отношение, познавам го лично, а и фамилията му е еврейска – смятай...

Виж какво, ти си ми симпатико и затова няма да ти свалям много от цената... Петдесет долара и да си стиснем ръцете! – подава своята пухкава длан към продавача.

Той се отдръпва рязко назад, сякаш е видял кобра. Лицето му за секунди сменя цвета си. Моята гримаса не е по-малко изумена, такова подбиване на цена всеки ден не се случва.

– Кажи му – разпенва се продавачът към мен, – че ще го обърна с главата надолу и ще го разтреса, докато изпада всичко от него...

– Добре, добре – успокоява „топката“ докторът. Весо, дай ми десет долара назаем! – обръща се към мен.

Бъркам в джоба, вадя само петарка и повдигам рамене, това имам. Докторът ги грабва от ръката ми и заедно с неговите ги подава на аржентинеца.

– Ето, това е... Виждаш, и той няма... Ако искаш, ако не, си тръгваме... – обръща се към вратата.

– Моменто, моменто – спира ни замислено продавачът. Взима якето от закачалката и влиза в помещението зад него да го опакова. След минута изкача с черна торба в ръце. Дава я на доктора и го потупва по гърба като най-близък приятел. Излизаме навън, въздишам дълбоко, такива пазарлъци могат да ти съкратят живота с години.

Край пристанището засядаме в едно бистро – новата покупка трябва да се полее. Поръчваме си бяло вино марка „Торо“ и по един телешки бифтек, голям колкото дамска плажна шапка. Времето върви бързо, не като в океана. Трябва да ставаме, утре сутринта е полетът до Бургас.

На митническия пропуск се нареждам след доктора. Идва и неговият ред.

– Какво е това в черната торба? – поглежда го строго митничарят.

– Яке, кожено яке...

– Хм, не е писано в декларацията, я го покажи!

Докторът изважда якето и учудено възкликва.

Поглеждам любопитно зад гърба му. Това, което показва, прилича по-скоро на войнишка мешка – нито кожата е същата, нито моделът...

Митничарят ахва изненадано:

– По-голям боклук не можа ли да донесеш?! – прави ми знак да се приближа.

Не нося нищо и минавам за секунди. Отвън забелязвам веселото лице на доктора.

Ха-ха, чу ли го? Якето било боклук, че за зет ми даже е много! Виждаш ли го – сочи с поглед и към навалицата от посрещани, – оня маркуч с мустаци и обеца... Заради него съм тук, сякаш ми е паднал от... Ха, ха, ха... – продължава да се смее.

Усмихвам се и аз:

– Така те искам, док! – пляскаме длани във въздуха и се разделяме, може би до следващия воаяж.