Истанбул – експресно

По-раздрънкан автобус не бях виждал от времето на бригадирското движение, когато беряхме ангария памук за светлото комунистическо бъдеще. „Чавдарът“ имаше четиридесет и две места и всичките бяха заети – първата половина от българи, а задната от цигани и турци, като в автобуса на националния отбор по футбол на Холандия. Водач ни е Пламен, настанил се до шофьора с чаша пред себе си.

Двамата с Янчо седим на „граничната“ седалка, зад нас се е разположила млада мургава двойка. Циганинът е с чисто нова китара в ръка и тихо подрънква нещо на възлюбената си. Въобще в задната половина всеки е положил някакъв музикален инструмент в скута си: я кларнет, я елпиано, я саксофон, толкова нещо наведнъж можеш да видиш само при концерт на Софийската филхармония. Трудно ще минем така бариерата, но нали нашите събратя се славят с музикалността си?!

Янчо зяпа възхитено зелените странджански хълмове – теглят го баирите, милия! С този ход на автобуса още бая ще ги зяпаме, докато стигнем до Мънинко Търново. По-кофти път от тоя съм виждал само в джунглата на Конго. Вадя от чантата в краката си бутилка уиски и си отливам в пластмасова чаша. Отзад някой ме потупва по рамото, циганинът се е надвесил над мен като тента:

– Налей и на мен едно бе, бате! Ще ти изкарам което парче искаш! – погледът му е повече от жаден.

Сипвам му, за малко да изтърва шишето – Янчо ме сръгва в ребрата:

– Нали е за бизнес бе, к’во си заразливал тука?! Ей, манго, ти нямаш ли за фиркане, че искаш на аванта, а? – обръща нервно глава към циганина. – А бе, Весо – размисля трескаво, – щом си я отворил вече, айде налей едно и на мен... – звучи така, като че аз го кандардисвам да пие.

– Бате – потупва ме отново циганинът – кое парче искаш да ти изкарам?

– Което на теб ти е кеф, брат’чед – отвръщам му аз. Настройва леко китарата и започва:

– Вдигни кракаки на мен раменакиму –
ах, сагапо, сагапо,
трака, трака манаму влака!
Врътни газаки до коленаки –
микро, поли микро,
хряст, хряст под стария бряст със страст...

– Я, това не бях го чувал! – прекъсва го възхитен Янчо. – В Димитровград ще те позлатят за него...

– Ми, то е мое парче! – надига се гордо циганинът.

– Браво, брадъре, много актуално звучиш – хваля го и аз. – Т ова се харчи страшно сега, навлязъл си в музикалния бизнес. Дай да ти налея още едно... – по-щастлив ром не бях виждал до този момент.

Пред нас застава Пламен – очите му са блеснали като корабни прожектори (то на трезво с толкоз багаж как се минава митница), тонът му е делови:

– Момчета, наближаваме мотела, след малко сме на границата... Моят човек е на смяна... Дайте по един петак, за да можем да минем без проблеми... За всички важи! – поглежда строго останалите зад нас.

Вадя десет долара за двамата с Янчо и му ги пъхам в джоба. Когато ни подминава, музикантът зад мен тихо прошепва в ухото ми.

– Бате, тръгнах с тоя, щото обеща, че и танк да нося, ще мина оттатък...

Автобусът спира на плаца пред ГКПП-то. Шофьорът отваря вратата, по стоновете, които изпускат всички около мен, явно митничарят, който застава пред нас, никак ни им арадисва.

– Охо! – възкликва той. – Това оркестър „Ромале“ ли е, да не сте тръгнали на турне? Хайде, сега всеки да си вземе багажа и се наредете отвън!

Въздишките, които се чуват, са по-тежки и от мечкадарска песен. Така и се надигаме от местата си тежко, много тежко. Пламен говори нещо тихо на ухото му, забелязвам как лицето му става все по-червено. Митничарят е непреклонен, поклаща само голата си като пустиня глава.

– Добре – изкрещява накрая той, – колко да ти дам, ти кажи!'

– Какво?! – почервенява главата и на митничаря. – Айде, бързо отивайте до мотела и оставяйте всичко тук!

– Натам е Турция! – посочва му истерично Пламен бариерата. – Натам...

Втасахме я сега, тоя може да ни мота, докато свят ни се завие.

По пътя до мотела мургавото аверче зад мен тихо проплаква в ухото ми:

– Бате, иде ми да пролея кръвчицата му! Уж ми обеща, че и танк може да прекарам...

Мале, мале, на пот ме избива, като чувам тези думи, само туй остава сега – и батални сцени

– Стига работи, брат’чед – обръщам се сериозно към него, – и без марфата ще се оправим, виждаш неговия човек го няма...

– Господи, дано думите ми имат някакъв ефект! В мотела са ни приготвили специална стая За нула време я изпълваме със стока. На връщане в автобуса Пламен тиква в ръцете ми дузина шублери.

– Прекарай ги само до турското ГКПП, там ще ги взема! – обяснява ми накратко.

– Недей така и аз имам двайсет парчета за прекарване! Като ги сложа в гащите, знаеш ли как мога да си повредя гениталиите?! – опъвам се аз

– Нищо няма да ти стане, петдесет броя съм набутал в себе си! – твърд е като странджанския мрак.

Бая се озорвам с толкова желязо между краката си, ама сме вече в Турция. Нали нашето момче е казало:

– Целта оправдава средствата!

Спираме на доста по-уредения и лъскав турски плац. Ужас! През прозореца забелязвам как от румънския автобус до нас хвърчат стекове „Марлборо“ на асфалта. Румънчетата мигат виновно, навели пожълтели лица.

– Ами, като не кихат, така е! – отсича Янчо до мен.

Мислено си представям асфалта, осеян от шублери – а, не, чак такъв грях нямам, че да заслужа това! Мустакат митничар влиза в „Чавдара“, оглежда ни внимателно, дрънка нещо на Пламен. И двамата се усмихват. На слизане Пламен пуска в джоба му сив плик. Не вярвам да е дъвка! Вратата се затваря и потегляме. Преди време един стар човек ми довери:

– Има ли уста, значи яде, яде ли, значи взема, това е!

След няколко часа ще сме в Истанбул. Сега е време за почивка, щото утре голямо ходене ще пада. Янчо вече е закъртил мрамора, аз ще бъда втори глас.

* * *

Отварям очи в предградията на Истанбул. Зазорява се, от двете страни на пътя са се наредили кипри бели кооперации с лъскави магазини под тях. В автобуса настъпва оживление: отварят се чанти и сакове, нарежда се стоката за продан, успяла да стигне дотук. Поглеждам към Янчо, нищо не е в състояние да му попречи да бумти като старо канго. Побутвам го леко:

– Хайде, стига си громил... След минути пристигаме, на връщане ще хъркаш колкото искаш.

Автобусът спира пред някаква джамия. Слизам и веднага се залепям зад едно дебело дърво.

– Ей, Весо, к'во правиш бе?! – забелязва ме Пламен. – Ако те види някой джамук, знайш ли как ще квичи...

– Айде бе, няма да гърмим като нагрети бойлери без редуцил-вентил! – отговаря му Янчо от съседното дърво.

След кратък, но обстоен инструктаж от страна на Пламен тумбата се разпръсква. Всеки по пътя си, но не задълго – след обяд ще сме отново заедно по обратния път, освен ако някой не реши да артиса... Двамата с Янчо тръгваме след Пламен, той е водачът, нали вече е бил тука няколко пъти.

Макар и още рано, около нас се разминават забързани момчета (някои на не повече от десет години), бутащи колички с множество кашони върху тях.

– Да пием по едно турско кафе – предлагам аз, – ранко е още за бизнес... Двамата одобряват идеята ми и сядаме в близкото бистро. На момента пред нас застава щърбаво, смуглесто турче.

– Кафе?! – изненадва се той от поръчката, тук май само чай пият.

След минута чашите са пред нас – едно време баба ми имаше такива, без дръжка. Янчо отпива от кафето и възкликва:

– Ей, какво е това, бе!? Негърска пот ли е, какво? Язък, само дето го кръстили турско кафе!

Оставаме един долар на сервитьора, и излизаме. В движение с Янчо си размени някакви любезности относно родата, всеки на своя език.

Навън рояци от хора са хукнали нанякъде, коли се стрелкат лудо край нас, някакъв геврекчия крещи неистово, хвалейки стоката си – денят е започнал.

Продаваме шублерите на добра цена. Тръгваме за часовници „Сейко“ с циферблати, накичени с „диаманти“, страшно се харчат сега. Складът, който търсим, е на майната си, вървим поне час, докато го открием: стара едноетажна къща, издокаросана с алуминиева дограма, досущ като стара тоалетна с нови фаянсови плочки. Посреща ни светлоок, усмихнат човек:

– Заповядайте, добре дошли – кани ни на чист български език. – Пламене, как е времето в Бургас, паламудът излезе ли? – явно се познават от предишните му идвания. – Аз съм от Шумен, Ахмед се казвам, по време на събитията се преселих... – представя се на нас с Янчо. – Хасан – обръща се към голобрадото момче, застанало до външната врата, – донеси чай!

Чаят си го бива, силен и ароматен. Започват се общи приказки, докато стигнем до актуалното.

– Значи часовници ви трябват? Колко, четирийсет – петдесет броя? – поглежда ни въпросително търговецът.

– Аз ще взема триста, за тях не знам... – отвръща му Пламен.

– Триста! – ахва Ахмед.

Ахваме и ние с Янчо и вземаме по двеста, защото нямаме пари за повече. Часовниците са наредени в кутии по петдесет. Оглеждаме ги внимателно един по един.

– Няма проблем, поне два месеца ще работят! – хвали стоката си търговецът, пали цигара и демонстративно я гаси върху стъклото на един от тях. – Чист кварц! И отстъпката ще е добра, досега никой не е купувал толкова наведнъж, ашколсун!

Мятаме саковете на рамо.

– Гюле, гюле! – пожелава ни той на тръгване. – Другата седмица ще ви очаквам...

От дългото ходене краката ми почват да парят и тежат като ютии, сакът сякаш ще пререже рамото ми, на всичкото отгоре стомахът ми вие от глад. Забелязвам в градинката пред нас гръмогласен дебелак в бяла манта да продава дюнер кебап. Засилвам се право към него, Пламен веднага се лепва до мен, и той има моите проблеми.

– Аз ще ви изчакам, нося едно „русенско“... – чувам гласа на Янчо зад гърба ми.

Тукашният дюнер е съвсем друг, уж и в Бургас го правят по същия начин, но вкусът му хич го няма. Отхапвам един огромен залък и поглеждам за Янчо, виждам го надвесен над някаква маса, отрупана с различни джунджурии. Зад него са застанали трима брадясали типа и поклащат одобрително глави. Приближавам се към тях. Янчо толкова се е захласнал, че част от цепката на задника му е изскочила навън.

– Комшу – побутва го единият, – дупето комшу...

– Кво, кво? – обръща се Янчо към него.

– Пази дупето, комшу! – съветва го оня.

„Хубав край, хубави хора, държат си на традициите!“ – би казал Марко Поло.

Тримата се просваме на една скамейка. Янчо вади консервата и парче хляб, замязало на сухар.

– Вземи си поне една питка, без пари са почти?! – цъка с език Пламен.

– Ааа, нищо ми няма, хляб ще купувам сега... А бе, Весо – обръща се към мен с пълна уста, – нищо не казваш за Чехия... Кво е, що е, половин година беше там? Кола докара...

Какво да ти кажа, гърбица получих от превиване. просим пана, цо хце пан... Ресторант, не е работа за мен! А „таргата“, дето едвам докарах, е от друг бизнес... – има ли смисъл да му обяснявам на този охлюв.

– Ами ти бе, Пламене? Канада, емигрантският рай, ала-бала...

– Много дрънкаш, батка! – стрелка го с поглед Пламен, често използва това определение, когато се развълнува.

Двама полицаи с къси автомати под мишци се приближават до нас. Посочват саковете.

– Не е дрога, нито бомба, часовници... – успокоява ги Пламен.

Отваря чантата. Ония гледат часовниците и се подхилват. Потупват ни приятелски и се отдалечават. „Вдигаме гълъбите“ и ний, щото след половин час трябва да сме в автобуса.

Там вече ни очакват. Стоката е толкова много, че едва стигаме до седалките и се сместваме в тях.

– Ей, браво бе, този път всички са налице! – възкликва Пламен на тръгване.

Полунощ е. Турското ГКПП минаваме за секунди и ето ни отново пред Малко Търново. Всички сме затаили дъх и как иначе – всеки е декларирал по нещо, колкото да не е без хич. Шофьорът отваря вратата, очите ни се вперват в нея.

– Хайде бе, батка – изкрещява Пламен към влизащия митничар, сякаш му се явява сам Свети Никола, – един вчера ни побърка от тараш!... – започва да събира бързо декларациите.

Митничарят маха с ръка, този път имаме късмет. Още едно ходене до Истанбул и с горницата от часовниците ще си купя гарсониера – обаче не по този хамалски начин, а поне екскурзията да е тридневна с две нощувки, тъкмо ще отскоча до Абано сокак. Това е бизнес!

Кой знае все пак?! Дядо ми беше професионален рибар и преди да тръгне на риболов, винаги казваше на баба ми да не приготвя тигана, така че...