Море пред замръзване

Искам времето да спре своя ход. Поне за няколко месеца, но и тогава няма да съм сигурен дали това, което изчерпва силите ми, ще ме остави на мира. Няколко месеца – нищожно време за здравия човек, достатъчно за мен. Ако бързам, сценарият ще бъде готов за месец с поправките и още три за снимките. Чувствам завист към околните, завист за пращящото им здраве... Тъпча се с храна за двама. Порция за мен, порция за рачето, но изглежда не е достатъчно. Как да му обясня на това раче, което изсмуква всичко от стомаха ми, че тези месеци са много важни за мен – в тях е втъкнат смисълът на целия ми живот... Не искам да остана само с обещаващия си дебют. Кой иска? За тридесет години една искра надежда и после само дим.

Много думи и слаби премиери. Безброй приказки за изкуството, което отсъства. Набираш опит цял живот и когато започнеш голямото, разбираш, че прекалено много си давал за дреболиите: един прекрасен халтурист с огромен заряд, недостатъчен за истинското. Макарата е развита докрай, а трябва още. Трябва онова, което си давал за дреболиите, и тогава надвисва опасността всичко да отиде с теб във вечното ти жилище накрай града. Великото самозалъгване!

Правя знак на сервитьора – плащам. Той така и не ме забелязва, забил празен поглед в празните чаши. Оркестърът свири стари шлагери, от които можеш да получиш обрив. Поовехтяла двойка се друса в тон с тях, впили тъжни очи един в друг. Кадър от трийсетте години. Какво пък, щом им харесва...

Кой е длъжен да се съобразява с другия? Безкрайната тактичност води до обезличаване. Изсипвам парите на масата и си тръгвам.

Навън нощта се е съюзила с мъглата. Трябва да се взираш, за да не прегърнеш някое дърво – особено ако стъпяш като на прощъпалник. Опипвам лицето си. Странно, мислех си, че съм отвикнал да се смея. Двама пияни отсреща напразно се опитват да запеят в един глас. Накрая на паважа проплаква бутилката им. Неоновите светлини се люлеят тъжно и разсеяно. Използвам вечерните разходки като приспивателно, иначе заспивам трудно. Туморът все по-често се явява в съня ми и все по-често отварям очи – целият мокър и студен. Струва ми се дори, че понякога викам насън. Върху рамото ми пада мъртъв лист. Има цвета на моето лице.

Някога майка ми казваше, че сънищата през есента се сбъдват. Кой знае, може би е била права. Най-важното е ти какво ще правиш. Дали ще се получи или не – това е вече друг въпрос.

Телефонът звънва. Вдигам слушалката със залепнали очи.

– Часът е осем – от бодрия глас на администраторката ме блъсва завист. Усещам се като след два часа на урок по сърфинг. Боли ме навсякъде. Трябва да бързам, ако искам да успея – време за болки няма. Помолил съм да ме събудят в осем. Трябва да работя, остава ми малко време. Но пък толкова по-добре, че напоследък заспивам едва сутринта.

– При мен е дъщеря ви – продължава бодрият глас, – иска да се видите.

– Нека се качи – отговарям след кратко мълчание.

Влизам в банята. Стоя под студения душ. Почуква се. С хавлия в ръка отварям.

– Заповядай, влез.

Момичетата, казват, приличали повече на бащите, но ние нямаме никаква прилика. Характерът ѝ – и той на жена ми.

– Майка иска ключа.

– Какъв ключ? – поглеждам я учудено.

– Ключа... за апартамента – подсеща ме тя, забола поглед в изтъркания килим. Неприятна мисия.

– А, да, разбирам – бъркам в джоба на сакото си. – Ето го.

Май няма какво друго да си кажем, рачето енергично забива нокти в стомаха ми. Мирувай поне сега, не обичам да ме съжаляват.

– Аз ще тръгвам...

– Бързаш ли? Остани поне за малко! – в гласа ми прозвучава молба. Стегни се, сега остава да се разплачеш.

Изваждам пакет цигари. Почерпвам и нея, макар да знам, че няма да запали пред мен. Тя (?!) взема цигара, смуква жадно и майсторски изпуща дима през ноздрите. Поглежда ме: „Изглеждаш зле, болен ли си?“

„Работя много, бързам.“

„Напредваш ли със сценария?“

„Да, вече съм написал половината“ – лъжата ми излъчва хладнокръвие на илюзионист. Написал съм едва трийсет страници. Имам още пет пъти по толкоз.

„Защо си отиде? Обидихме ли те с нещо?“

„Не, моето момиче! Има други неща, които не искам да ти кажа. А и едва ли ще ги разбереш... Понякога е нужно време.“

„Винаги си ме смятал за малка. Та аз съм вече на двайсет и три. Преди два дни направихме годеж с Пламен. Търсех те в хотела, но те нямаше...“ „Мога само да те поздравя и да ти кажа, че се радвам за теб!“

„Кажи ми, какво те мъчи? Винаги съм се доверявала на теб, разбирал си ме по-добре от майка. Хубаво е да имаш до себе си човек, на когото можеш да се довериш, който може да те разбере... Липсваш ни много, защо не се върнеш?“ – по лицето ѝ се търкулват две сълзи.

„Не плачи, моля те! И да се върна, нещата няма да се променят. Остава ми малко време...“ „Защо „малко“? Болен ли си? Кажи, защо мълчиш?“

„Имам договор, сценарият трябва да е готов до края на месеца. А имам и още много работа, трябва да бързам!“ – пак я лъжа, но пък и тя толкова ми вярва. Внимавай, да не изпуснеш истината! Разбере ли, отиваш в болницата и тогава край.

„Ти си болен, нали? Защо искаш да ме излъжеш?“

„Не съм болен – внимавай какво ще кажеш, – просто съм уморен, но истинският край вече се вижда. А сега трябва да си тръгваш, сигурно те чакат...“

Тя става от стола и поклаща глава: „Лъжеш, татко, лъжеш! Защо криеш истината от мен?“

„Не ми се сърди, може би така е по-добре и за двамата! След време ще разбереш, че съм прав...“

Когато затворих вратата след нея, облекчено въздъхнах. Ако беше останала още малко, щях да ѝ кажа всичко, а то ще затрудни не само мен, но и лекаря... Има неща, които не се казват и на най-близкия човек. И без това рискуваме достатъчно, аз доброволно, но лекарят – не.

Само доброто ни старо приятелство и неговата отзивчивост ме спасиха от ненужния затвор на белите стени... От отварянето на гнездото на рака.

За онколог като него всичко стана ясно от снимките. Биопсията беше дори излишна. Потърсих го, защото знаех, че ще ме разбере. Благодарен му бях за откровеността, която иначе нямаше да получа: диагнози като моята е забранено да се казват на пациента! Забранено! Лекарствата, които ми предписа, все още притъпяват болката, но скоро и те ще бъдат безполезни. Тогава ще е нужен морфин, а това значи край. Дори и да останех в болницата, дори и да ме бяха оперирали, положението ми с нищо не се променяше. Туморът щеше да се разсее и на други места. Рано или късно щях да заприличам на измършавял чироз с изцъклени очи, та ако ще да се тъпча по цял ден с калории. Хубаво е, когато можеш сам да прецениш кога е дошъл краят. Макар често това да е невъзможно. При мен просто няма какво да се преценя. Скоро ракът ще ме повали и тогава двадесет таблетки ще бъдат достатъчни и за мен, и за него. Не знам само те дали ще ме разберат?

Тези няколко месеца са най-важни в моя живот. Защото главното още не съм го казал. Мисля си, че имам още какво да кажа. Искам другите да го научат.

... В тези часове болките ми се увеличаваха необичайно бързо. Избягвах да се движа излишно. Повечето време пишех, но напредвах бавно. Всичко, което исках да кажа, напираше в мен. Мислите ми бяха в пълен хаос. Поправките ми отнемаха доста време. Излизах, когато свършвах храната. Изхвърлях празните опаковки и се запасявах отново. Внимавах да не ме забележат от администрацията. Щяха да ме изгонят от хотела, без друго ставаха все по-подозрителни към мен. Опитвах се да се усмихвам, когато минавах край рецепцията. Вечер спях само час, всъщност лежах. Сънят бягаше от очите ми. Толкова по-добре за мен, имах повече време за писане.

* * *

Днес събирам всичко в стаята – рецепти, флакони, ампули, така е по-добре за лекаря. Слагам ги в джобовете си и излизам. Навън духа студен вятър. Небето е тъмно и намръщено. Дърветата – голи и премръзнали. Мъртъв сезон. По улиците почти няма хора. Освобождавам се от съдържанието на джобовете си. Отивам до най-близкия телефон и набирам домашния номер на лекаря. Щом чува гласа ми, иска да му кажа къде съм в момента. Отказвам, няма никакъв смисъл. Надявам се, че ще ме разбере и сега. Звъня, защото искам да му благодаря за всичко, но напразно търся думите. Просто си остава добрият приятел, който ми вярва и на който мога да разчитам винаги. А само случайно е лекар, моят лекар...

Това е страшно, много! Силите ми ще се изчерпят, ако не тръгна веднага. Има опасност дори да остана в кабината. Болката ме зашеметява... Усещам как мисълта ми прекъсва. Случаен минувач ме гледа недоумяващо: „Защо още не си в болницата?“ Силите ми няма да стигнат до хотела. Спирам пред таксиметровата колонка. Когато шофьорът отваря вратата, ме поглежда така, сякаш току-що съм избягал от лудницата заедно с кожените ремъци. Пита само: „До болницата ли?“ Поклащам глава и казвам името на хотела. Добре че не задава излишни въпроси. Говоренето ме изтощава съвсем. Пред хотела едва отварям вратата на колата.

Излизам, вижда ми се непоносимо тежко. Администраторката ме поглежда неодобрително. Казвам ѝ телефонния номер на дъщеря ми и помолвам да я извика. Докато дойде, ще напиша едно кратко писмо. Снимането на филма си остава за мен само една мечта. Но колко ли мечти са останали неосъществени? Важното е, че сценарият е готов напълно. Донякъде мога да съм доволен от себе си. Мислех, че ще напиша писмото по-лесно, отколкото стана. Премислям всяка дума, искам да разберат причината за моето бягство – ако това въобще може да бъде бягство. Просто искам да ме разберат. Накрая с два реда обяснявам на дъщеря ми как да постъпи със сценария. По-точно на кого да го предаде. Поставям върху масата първо сценария, а върху него писмото.

Всичко друго премествам оттам. Обзема ме страх. Да не би да не ги забележи? Чувствам, че енергията ми се е изчерпала. Със сетни сили наливам чаша вода. За миг поглеждам огледалото, видът ми е неописуем. Дотътрям се до леглото и поставям чашата върху нощното шкафче. Изваждам таблетките и бавно ги преброявам. Двадесет. Достатъчни за мен и ненаситното раче, което хубавичко се е понаяло с плътта ми. Гълтам ги по две. Горчиви са. След всяка двойка отпивам по малко вода. Свършиха – ето.

Въздъхвам облекчено и лягам. Болките някъде се спотаяват. Облива ме постепенно растяща топлина. Потъвам в приятен унес, очите ми се затварят. Може би завинаги, може би до утре, защото все може да се започне отначало...