Една средностатистическа сутрин на един средностатистически тийнейджър

Една средностатистическа сутрин на един средностатистически тийнейджър

Вече два часа пиша празни думи
в търсачката на своя телефон,
вече два часа в тъчскрийна срещу ми
се взирам, а в главата ми балон
с халюцинации и мисли замъглени
лети далече от реалността,
все повече привличан към забвението
на социални медии и ютуб видеа.

Защо все телефонът е замесен?
Е, предполагам, че предлага избавление
от скуката, обвила като плесен
“вечно разсеяното” младо поколение,
нуждаещо се от изкуствен блясък –
екран, телепортиращ във утопия,
далеч от дневния объркващ безпорядък –
сглобена в пиксели вселена на еуфория...

Тъй всеки ден, от навик ли, не зная
изпадам във такова състояние –
за два часа изчезвам във безкрая,
опитвам да измина разстояние
несъществуващо, да стигна по-далече
отколкото през вчерашния ден
по пътя виртуален към забвение –
и да избягам от самата мен.

Есенен транспорт и сезонни размисли
Пътувам в автобуса и се взирам
във сменящите се навън лица
на странници, които се размиват
под падащите шарени листа,
покриващи света като завеса,
декори златни на реалността,
превръщайки я в приказна пиеса
със главен изпълнител есента.

Отнесено разглеждам през стъклото,
минавайки познатите места,
все същата картина, но платното
залято е със свеж сезон боя.
А хората вървят през цветовете,
всеки затворен в своята глава,
твърде зает да чуе ветровете
как се променят заедно със света.
И чудя се на тази “надпревара”
на времето с човешката душа:
дали ще осъзнае тя накрая,
че всъщност състезава се сама...

Достигам спирката на свойте разсъждения.
Градът кънти, унесен в своя ход,
редуващ образи, листа и откровения –
фрагменти от спектакъла живот.