Душата – II

Душата – II

По голия разкалян хълм една смалена къща
върви. Нанякъде отива или се завръща?
Самотно старо същество с душа от тъмнина и хлад.

Но стряхата и тая зима оцеляла –
от юг червена, а от север бяла –
пак с мартеница кичи пробудения свят.

По клоните листа и тая пролет ще покарат;
жужи животът, тържествува – и няма край като че ли!
Но вечно жълто, все по-голо дърво над нас е календарът –
и е горчив медът, от който натежават мислите-пчели.

Най-страшно е, когато в един такъв прекрасен ден
човек разбира истината за света: устата свита
разтваря се без страх... Но от години в плен –
душата думите разблъсква и първа тя излита.