“Дози любов” за мрачните дебри на сърцето и дъждовните следобеди

“Дози любов” за мрачните дебри на сърцето и дъждовните следобеди
Из “Любов с главно В”

* * *

Хубавото на разбиващите се сърца е, че само ти си чуваш трясъка от падащите им стъкла.

* * *

Но интересно нещо е любовта, тя може да ти избоде очите и да я пропуснеш, хващайки се за детайлите.

* * *

Хората са прави като казват, че когато силно желаеш нещо и го получиш, после спираш да го искаш. Случвало ли Ви се е? Чувството е като да пазите кошмарна диета заради роклята, която сте увесили в гардероба с надеждата да Ви стане отново и точно когато смъкнете онези завидни 8кг с адски мъки и лишения и закопчеете проклетия цип, да не се харесате или да си кажете, че прасковеното вече не е Вашия цвят. И по дяволите всички тези вечери в изтезание и надежди. Колко по-задушаващо усещане е, когато това се случи с... мъж!

Вместо това, продължавахме да оковаваме сърцата си в бодлива тел и да си мислим, че това е любов. Мислех кръпките за ново начало, а мълчанието на безмилостните ми въпроси за неутолима надежда. Стояхме един до друг, а всъщност толкова далечни. На хиляди километри, сърцата ни едно без друго се учеха, как да оцелеят... разбити на парченца вяра. Кой щеше да почисти след нас? И да ги измете и събере в едно? Кой щеше да има смелостта да ни доближи до толкова, че същностите ни отново да се прелеят в едно? А, всички наши парчета да се слепят в перфектното цяло от миналото, без да зейват огромните пукнатини на пропуснатите шансове във времето. Някои душевни реставрации са невъзможни...

* * *

Връщайки се назад във времето, мисля си, че една връзка е като наниз от грешки. В един момент, макар и красива, изпъстрена с различни мъниста от спомени, огърлицата натежава и просто се къса. Казват, че любовта е като опънат ластик между двама души и болката отива в този, който е държал ластика до последно. Винаги съм харесвала това сравнение, но то така и не ми даваше отговор през годините, защо този човек решава да пусне ластика. Както и защо аз не можех.

Може би ме беше страх колко силна болка щях да причиня на Джеймс и това беше по-силно от моето вътрешно щастие...

Не знаех от кое боли повече, от спомените с форма на щастие или от грозния удар, последвал след тях. Кое е това, което ни убива повече в такива моменти? Това, което сме изживели или чувството за това, което никога няма да успеем?

Виктор беше като шепа стъкълца в ръцете ми. Остри, бодящи, но нереално бляскави и красиви. Най-доброто, което можех да направя, беше просто да ги пусна там, в локвата на спирката и да ги гледам как се разпръсват в нея и стават на кал.

Но вместо това упорито продължавах да ги стискам и да наблюдавам как кръвта ми се разтича навсякъде. Впиваше се все по-дълбоко в дланите ми и също като парченце стъкло, не можех да разбера къде е, за да го извадя, само усещах болезненото му присъствие. Не зная дали това беше любов, като тази в представите на хората около мен. Но беше любов с главно “В”, където краят идваше преди началото, заедно с главния си герой...

* * *

Разговорът беше грозен, обиден, циничен, отчаян и вонящ. Вонящ на любов, премесена с чиста болка и омраза. Любов с главно “В” – когато краят идва преди началото, когато главният щрих излезе извън платното на картината и остави грозна, деформирана точка за финал, вместо двоеточие.

Погледнах през прозореца – дъждът се изливаше запъхтяно навън и правеше всичко на кал. Искаше ми се да се разлея като него и да удавя всичко в себе си, да се превърна в една огромна локва кал, която да цапа и оставя диря върху всеки, който я докосне. Исках сълзите ми да могат да пречистват и да се излеят под формата на водопад от тъга. Исках да бъда отново момичето от вчера. Никога нямаше да бъда. Някои неща те осакатяват емоционално за цял живот. Идват, помитат те и после никога повече не си същият. Случвало ли ви се е? След такова бедствие с години не можеш да откриеш липсващите парчета от себе си. С времето се научаваш, може би, да си изобретяваш нови, за да запълниш празнините си, но те никога не пасват и болката от тези остри непасващи ръбове става само още по-силна, а раните още по-широки.

* * *

Сълзите ми не спираха, понякога се чудех колко от тях е способна да изплаче една душа по друга? Имаше ли такъв неписан закон, като във физиката. Някаква зависимост и предел, който след като достигнеш всичко свършва и си изцелен. Защо и любовта не беше точна наука, където, знаейки теоремите, винаги знаеш какво те очаква и си наясно с резултата.

Бях тотално преуморена от целия този фарс. Бях изцедена психически, беше ми омръзнало от роли на дребно и заучени фрази. Лицето ми се беше схванало от изкуствени усмивки и вежливи речи, пълни с уважение. За първи път в живота ми ми идваше да размахам средния си пръст във въздуха и да изругая срещу тази “семейна идилия” само на приказки. Имах нуждата да бъда отново жива и да строша проклетата рамка, в която сама се бях оковала като жертвеник. Имах нуждата вече да бъда себе си, а не представата на Джеймс за перфектната приятелка, на която не отговарях на нито една точка.

Не зная какво ме спираше да го направя. Май отново поставях нечия друга радост и интереси пред своите, а тези хора не спираха да ми лепят етикета “ЕГОИСТ”. “Егоист”, който вече три години обричаше собственото си щастие и му слагаше отложен старт във времето, в името на това някой друг да не бъде наранен. Не ви ли се струва иронично?

Не зная дали болеше повече от его или от любов.

----------------
Из “Любов с главно В”
----------------