Дози от рози с аромат на безкрайности

Дози от рози с аромат на безкрайности
Из “Дилър на рози”

* * *

Този мъж беше интуиция, наказание, безкрайност.

Имаше дарбата да чете мислите в главата ми. Надушваше самотата ми през толкова много километри... И точно в моментите, когато най-много ми липсваше, се появяваше само за да ми напомни за болезненото си отсъствие – властно, непроницаемо, с едно изречение, написано изцяло в негов стил.

Вместо инициали за финал, разписано с още няколко акорда болка!

* * *

 “Сякаш бродираше по сърцето ми пътища без изход... шевици, криволичещи между хиляди емоции, чиито конци се сплитаха в задънени тунели.”

– Аз също! – сряза ме Виктор и ме изгледа с отвратителен поглед. Секунди по-късно се изсмя – знаеш ли, Мелани... ние с теб сме... как да кажа... фатален нещастен случай, всеки край е някак предпоследен, всяко наше “сбогом” трае до второ нареждане...

Силата на думите беше по-брутална от тази на юмруците. Посинено лице се лекуваше за дни, посинено сърце – цяла една вечност.

* * *

Тази любов беше като пожар. Гореше сърцата до пепел – мигновено, безмилостно и безвъзвратно. После отломките оставаха студени след огненото му присъствие... да напомнят на всеки следващ за разрушителната му мощ над мен.

А аз стоях на прага на собствения си катаклизъм и го наблюдавах с пресъхнали от сълзи очи... вече нямаше останала вода зад зениците ми, способна да загаси всички огньове от отминали безкрайности.

* * *

Бях си обещала отдавна да сложа ново начало. Колко къса се оказва паметта, стане ли дума за любов.

* * *

Дълбоко в сърцето ми всичко си беше подредено по същия начин. Не смеех да разместя нищо. Вярвах, че когато истински обичаш някого, стоиш и чакаш неговото завръщане, колкото и време да отмине. Ти си там за него. Понякога в мислите си се оприличавах на мрачен, женски силует застанал под проливния дъжд на спирката на живота. Стоях подгизнала до кости от невъзможни обещания и наблюдавах с празния си поглед наближаващите тролеи. Безлични тела слизаха от тях, сетне отминаваха, но не намирах моя смисъл между тях. Знаех кого чакам, но не разбирах защо така се бавеше. Въпреки всичко намятах раменете си с още един кат надежда и се опитвах да се стопля под порочните й обещания. Така ли постъпваха всички обичащи?

* * *

В очите ми плуваше неговия силует. Всеки друг, който погледнех виждаше него, а аз заради него не виждах друг!

----------------
Из “Дилър на рози”
----------------