Глад – II

Глад – II

Човек не е роден единствено стомаха си са тъпче;
но тук душата само трябва да изпитва ненаситен глад.
От възпаления венец на планината се подава млечно зъбче –
да ми напомни, че животът винаги ще бъде млад.

Друг изход нямам аз – да чакам сгърчен като Лазар:
и с нечий залък тялото си да свестя,
и да будувам някой луд да не разреже с лазер
луната – хляб за всички влюбени в света.

Светът е свикнал с болестите, с кървите, с теглата. Но какво ще
поникне утре (не, не искам сития ви обед да щадя!)
по земните полета, наторени от самите нас с ураний?

Тополите са скелети на риби, глозгани все още
от сребърните мравки на дъжда...
Но вече няма ги ония две-три риби: цял народ да се нахрани.