Среща с нереалността

Среща с нереалността
Научнофантастичен разказ

Чаша уиски, цигари, приятен събеседник – какво повече е необходимо на уеснафилия се съвременник, за да се чувства ако не щастлив, то поне доволен от прекрасния завършек на още един изминал ден. А ако първите две предпоставки за хубаво настроение са от най-добро качество и главно в изобилие, както са в случая пред мен, много от ценителите на красивото и търсачите на смисъла на жалкото си съществуване в ефектните вечерни завършеци са склонни да пренебрегнат третия – най-смисловия аргумент от теорията на нощните пиршества.

Аз обаче съм на друго мнение по този въпрос. Ценното в алкохола и тютюневия дим е не вкусовото усещане, а създаването на съответната задушевна, според случая, обстановка, т.е. ролята им на свързващ елемент, без чието въздействие членовете на току-що създалото се дружество за поредно напиване мълчаливо пият под тежестта на скуката, която в такива моменти достига своя апогей.

– Е, Сакин – обади се домакинът Андрей Славов, откъсвайки ме от мислите, – струва ми се, че няма да е зле “да му ударим още едно”.

Аз, както трябва да се предполага, съм на същото мнение и под звука на бълбукащото питие успявам да хвърля довършителния поглед, доколкото това ми се отдава през полуплътната димна завеса. Изключително! Блестящи мебели от махагон, вероятно специална изработка за моя приятел, малка полирана масичка, която ако съдя по усилващите елементи на поставката, вероятно конкурира по тегло дивана, облечен с кожи от сто добитъка от петте континента и като се прибави за фон мекият персийски килим, плътните плюшени завеси и фините гипсови орнаменти, окичени с щедра ръка и залепени с удивително умение върху бетонните стени и тавана, човек изведнъж придобива настроение и се чувства едва ли не като в дворец и то обграден от изумителна задушевна обстановка. Разбира се за подходящото настроение спомага и самият домакин със своята сръчност и досетливост по отношение на нивото от всевъзможна жидкост в чашите и затрогващите преживявания, останали в миналото му, с които, благодарение на разказваческото си умение е в състояние да държи в напрежения всякаква аудитория и то с неограничена продължителност от време.

В нашия случай, обаче, предполагаемата аудитория вече се е разотишла и с право, тъй като стрелките на стенния старинен часовник с кукувичка сочат вече третия от малките часове. Тези жалки подробности, разбира се, не могат да попречат на двама стари приятели да видят дъното на поредната бутилка марково уиски и под димилника на друга сладка отрова да дадат възможност на единия от двамата приятели, в случая аз, да се наслаждава на словесните откровения на своя събеседник.

– Всъщност, Сакин – подхвана своя разказ Андрей Славов, настанен удобно с цигара в ръка, – това, което ми се случи през последните месеци, надхвърли всичките ми предвиждания като за индивид, комуто никак не върви. Този път съдбата ми погоди такъв номер, че вече окончателно се отказвам от реализацията на своите фикс-идеи.

Всичко започна, след като се завърнах от Алжир, след краха на алкохолната ни афера. Още оттогава бях замислил проекта си за силов стимулатор. Идеята ми бе да направя машина, облъчваща с лъчи от спектъра на гама-мезоните. Случайно открих, че организъм, облъчен с гама-мезони, не чувства умора даже и при максимално продължителни натоварвания, издържа без сън неограничено време, стимулира тонуса на сърцето, с което увеличава продължителността на живота и въобще – не можеш да си представиш каква революция в медицината щеше да стане, ако не беше тази моя фатална грешка и моята алчност, която ме погуби, но за това после.

Значи, заех се аз упорито с реализацията на идеята. Два месеца денонощен отчаян труд – схеми, чертежи, изчисления, работа – докато накрая всичко бе готово. Не можех да се нарадвам на своята машина “Сиси” – така я бях кръстил като съкращение от “силов стимулатор”. Машината, облъчващия окуляр, легло за облъчвания индивид – всичко изпипано, изящество!

Освен това, посредством система от обратни вериги и интеграли бях вложил допълнителна рационализация. Сиси имаше и обратния ефект – един вид “изсмукване” на гама-мезонните съставки от организма и причиняване на умора – до сънно състояние. Представяш ли си колко хора щеше да се избавят от страданията на безсънието без помощта на наркотичните таблетки?!

Най-после настъпи часът на изпробването на качествата на моята Сиси. Поставих моята домашна котка и дръпнах ръчката на отрицателно въздействие, в очакване да видя как тя ще заспи – нали не мога да използвам допълнителния стимул върху нея! И какво мислиш се получи? Няколко секунди след задействането на машината, котката изчезна, сякаш се стопи във въздуха. Бях изумен. По всяка вероятност имаше някаква грешка в дължината на спектъра на облъчващите вълни. Първото, което ми хрумна бе, че котката е станала невидима. Запратих по предполагаемото място на котката първия ми попаднал предмет – едни стари клещи, и... хиляди дяволи, клещите изчезнаха без да се чуе звук от удара им в леглото! Вече започнах да се отчайвам и се уплаших да не би да изчезне и диванът, така че единственото, което ми оставаше да направя, бе да върна ръчката на машината в първоначалния вариант. Отново удар! Котката и клещите се завърнаха обратно, само че доста се пооблещих, като видях в устата й единия от домашните ми пантофи. Как ли се е озовал там? Погледнах към краката си – всичко бе нормално, пантофите са си на място. Ами третият?! Приближих се и го изтръгнах от устата на животното. След най-щателен оглед идентификацията бе извършена – чехълът е от моите.

Изведнъж в главата ми просветна! Ами да, положението е ясно. Грешката е в дължината на спектъра на лъчите и вместо гама-мезоните вероятно съм улучил някоя хармонична на тахионите, облъчването с чиито частици осъществява придвижването във времето.

Машина на времето! Това звучи гордо!

Веднага главата ми се изпълни с най-разнообразни планове за най-оптимално използване на качествата на машината, преди да я патентовам. Моментално се заех да я преработя, за да осигуря с точност до минута движението в четвъртото измерение. След един месец сложни изчисления, от които едва не ми гръмна главата, усъвършенстването на машината бе приключено. Сиси можеше да ме закара в който ден и в който час си пожелаех.

Тогава се захванах с осъществяването на новата си фикс-идея – идея с чисто еснафски замисъл: да отида в неделята, в 18.00 часа, когато по телевизията се излъчва тегленето на тиража на Тото-2 – 6 от 49 – и след като запиша числата, да се върна обратно в същия ден през седмицата, да речем в петък, да пусна два фиша – и съответно две шестици – от първо и от второ теглене.

Денят наистина беше петък (коварен ден), когато аз пристъпих към действия. Моментът беше, бих казал, сюблимен, и аз с треперещи ръце приготвих един лист и химикалка върху масичката в хола точно пред телевизора, за да не губя време и излишни нерви в неделята, след това включих машината, настроих я за неделя в 18 часа и се прострях в очакване пред облъчващия обектив. За миг усетих, че нещо ме пронизва в гърдите, след това очертанията на мебелите в стаята започнаха да помътняват и да се разплуват като постепенно изчезнаха и пред очите ми се мяркаха само ярки тонове от всички цветове на дъгата. Това продължи, според моите усещания за време, около минута, след което образите отново се проявиха и избистриха. Първото, което ми дойде на ума, бе, че вероятно вече съм пристигнал на местоназначението. Погледнах ръчния си часовник – никаква промяна, т.е. не бяха изминали и пет минути. “Нищо не можа да стане” – помислих си аз и тъкмо да изругая гласно по неопределен адрес, когато ме сепна камбанката на стенния часовник. Погледнах го – шест часа. По дяволите! Забравих, че ръчният ми часовник също пътува във времето заедно с мен. Значи, трябва да побързам, ако не искам да изпусна тиража на тотото. Включих телевизора, седнах до масичката и... отново изругах. Листът и химикалката ги нямаше. Ами, разбира се – те бяха останали в миналото. Изругах повторно, тъй като тиражът вече започна и рискът да не запиша числата се увеличаваше, извадих джобното си ножче и под непреставащи ругатни по адрес на цялата ни обществено-икономическа формация издълбах числата на стената – точно под ей този часовник с кукувичката, след което все още разярен дръпнах ръчката на машината обратно и след същите необичайни преживявания се озовах отново там, откъдето бях дошъл, с малко пооправено настроение. Всъщност настроението ми отново се развали, след като видях на масата белия празен лист с химикалката, а върху стената нямаше и помен от издраскано. Този път буквално ми притъмня пред очите и, не можеш да си представиш какви усилия ми струваше да обуздая яростта си и да запазя самообладание, за да обмисля отново трезво проекта си.

След продължителни размисли се спрях на следния вариант – вместо да отивам в неделята и да се връщам обратно, по-добре да изчакам въпросната неделя да дойде сама и тогава да се върна в миналото, след като предварително съм запомнил числата – в края на краищата две по шест числа са, колко му е да ги наизустя.

Нямаш представа колко бавно минаха за мен тези два дни. Сториха ми се цял век. И на всичко отгоре в неделя около пет и половина загубих съзнание – припаднах. Свестих се чак в 18.30 часа. Нямах сили да се ядосвам, но като влязох в хола и видях под часовника изписани числата направо върху стената, малко се поободрих. Този път ще постигна целта си! Петнайсет минути ми бяха напълно достатъчни, за да запаметя числата, като за всеки случай ги преписах на едно листче и го мушнах в джоба си. След това дръпнах ръчката за миналото напосоки – не ме интересуваше точната дата и час, важното бе да е в миналото, и залегнах пред обектива. Отново сияния, ярки видения пред очите ми и тъкмо всичко взе да се прояснява, когато някакъв адски трясък ме изтръгна от виденията. Погледнах малко по-трезво на нещата и с ужас забелязах, че моята безценна Сиси се е запалила и гори с темпото на бензинов факел. Грабнах гарафата с вода и я излях върху огъня. Не помогна. Тогава сграбчих две-три одеяла и ги хвърлих върху машината, за да задуша огъня. Най-накрая с неимоверни усилия успях да угася огъня, но след беглата проверка констатирах, че машината е вече негодна за употреба. Знаех си аз, че надали има на света някой друг с такъв кучешки късмет като мен!

На това място Андрей Славов тежко въздъхна, отпи глътка от чашата и се зае със запалването на поредната цигара.

– Наистина, много неприятна история – опитах се да дам и аз израз на своите чувства.

– Напротив, Сакин! – възрази моят приятел, след като бе вдъхнал дълбоко от ароматната отрова и обогатяваше интериора с малки синкави колелца. – Неприятностите започнаха след това. Аз също не можех да си представя колко фатална ще бъде една засечка от страна на машината. Отпърво си мислех – какво пък, щом машината не може да ме върне обратно в неделята, нищо не ми пречи да я почакам два-три дни. Тук обаче се оказа, че не съм прав, тъй като законите на четвъртото измерение са толкова сурови и неумолими, че чисто и просто си безсилен да се съпротивляваш.

Каква беше повредата на машината все още не мога да разбера, обаче се оказа, че съм се върнал не три, а девет дни назад, и всеки път, когато стигна до сюблимната неделя, някаква необяснима сила ме връща отново с девет дни назад. На всичко отгоре срещнах и моя двойник. Първоначално реших да го убия, за да си бъда сам, но ме достраша да не би да се затрия и аз, тъй като убивам себе си в миналото. Когато обаче неделята дойде пак и ние с моя двойник се върнахме обратно, отново заварихме нов двойник – бяхме станали трима. Тази перспектива да станем в скоро време цял футболен отбор все двойници никак не ме зарадва. Накрая реших. Ако ще и аз да изчезна, но ще ги убия и двамата – да се свърши с цялата тази история. И когато дойде отново коварната неделя ги причаках и двамата с един нож и набързо им видях сметката. По някакви необясними закони обаче аз останах жив и съответно се върнах отново девет дни назад... при моя двойник.

Омръзна ми вече, омръзна ми този коварен живот! Не мога да се захвана с нищо, тъй като щом стигна неделята се връщам обратно, а предметът на моята дейност остава там. Трябва да възстановя машината на времето, за да се избавя от този омагьосан кръг, а за девет дни това не ми е по силите. Освен това всяка неделя убивам “себе си”, за да не станем цяла тълпа двойници. Сакин, дай някоя идея как да се избавя от това положение! Ето на – утре отново ще се върна с девет дни назад и отново същото – ще се побъркам от това непрестанно движение напред-назад във времето!

Андрей Славов напълни чашата си, погълна съдържанието й като нафора на божие причастие, напълни отново, този път и двете чаши, въздъхна дълбоко, вероятно по своята окаяна съдба и едва тогава се зае с разпечатването на следващата кутия цигари.

Аз, отпивайки от огненото питие, потънах в размисли. Действително историята на моя приятел е много затрогваща. Но въпреки желанието ми, не мога да му помогна по никакъв начин. Ето, утре е неделя и той ще се върне обратно в миналото, а аз ще продължа да живея с жалката си илюзия, че пътувам в бъдещето, в един свят на мечти, който вярваме че ще бъде реалност ако не за нас, то поне за нашето поколение. Един свят на човечност, където човек за човека ще бъде брат, където алчността, омразата и всички вълчи нрави ще бъдат само спомен от миналото. Мечти, нали!

Но... всеки по своя път. Моят приятел не вярваше в бъдещето, единствено ламтеше за пари и слава и съвсем заслужено остана в своето настояще – наше минало. Остана с надеждата, че някой ден ще намери начин да избяга оттам, защото едно ограничено настояще без надежда за бъдеще, добро или зло, без планове и идеи, без трудности и борба, без мечти, е по-страшно и от смъртта. А какво всъщност е страхът от смъртта – не страх от самата смърт, която не познаваме като определено понятие, а страх от неизвестното. Единствено този вроден рефлекс е най-страшното в нашия кратък живот и без надеждата за добро бъдеще, без мечтите, че един ден всичко гнило от противното настояще ще бъде изчистено – едва ли би имало смисъл да живеем. Една борба на противоположностите, която алчността на моя приятел потъпква и заменя с някакъв съмнителен стремеж за богатство и охолство, с еснафските проблеми за материално благополучие, което погубва всичко човешко и в душите ни би останал само маймунският инстинкт на питекантропоса, съчетан с техническия гений на нашия век, със студенината на мъртвото желязо.

Дрезгавото покашляне на моя приятел от студентските години отново ме откъсна от мислите. Андрей Славов запали нова цигара, вдъхна дълбоко и подхвана отново същия рефрен:

– Омръзна ми, Сакин, целият ми живот ми опротивя вече. Тази моя алчност, тя ме погуби! Понякога се мъча да сложа край на живота си, но това се оказа по-трудно от изобретяването на машината на времето. Ах, този мизерен куп желязо! Напълно излишен. Миналото си е минало – в него не бива да се рови, а бъдещето – то само си идва. А ето че аз изгубих и тази си способност – да живея в очакване на бъдещето. И освен това правя всяка седмица по едно убийство на нереален субект – парадокс на времето, нали?! Ето, Сакин, чуваш ли стъпките? Идва! Ще го заколя и него!

В ръцете на Андрей Славов блесна стоманеното острие на един доста внушителен нож. В този момент вратата се отвори и в стаята влезе... Андрей Славов! Абсолютно същият, без никаква разлика, даже в ръцете си държеше същия нож. Андрей Славов от масата изрева злорадо и се хвърли яростно към своя двойник. Същият рев се чу откъм вратата и двамата се счепкаха.

Изкрещях от ужас и неистово побягнах. Не усетих как съм излязъл навън. Бягах до изнемога накъдето ме носеха краката, само и само по-далече от този ужасен дом.

Това всъщност беше последната ми среща с Андрей Славов, даже бих казал – среща с нереалността.

Повече не го видях.