Двайсети век

“Учението на Маркс е всесилно, защото е вярно”
Ленин

В началото на втората половина на ХХ век бе изстрелян “Къзълкум 3” – първият космически кораб с човек на борда (“Къзълкум 1” и “Къзълкум 2” бяха съответно с кучетата Дуся и Настя). Корабът направи една пълна обиколка на земята, след което успешно се приземи в пустинята Каракум, а първият космонавт на планетата междувременно катапултира и падна с парашут във водите на Амударя. С този полет бе поставено началото на космическата ера за земята, а летецът-космонавт бе удостоен с най-високото отличие – Герой на Съединените евразийски републики.

Седем години по-късно, първият космонавт на планетата загина при тренировъчен полет. Обстоятелствата около неговата смърт останаха забулени в тайна. Официалната версия, приета от властите, бе, че е забравил капака на самолета отворен, което е причинило катастрофата, а злите езици говореха, че пилотът се качил пиян на самолета. Тялото не бе открито сред останките и случаят бе засекретен и потулен.

В началото на новия век Северносибирският държавен архив разсекрети писмо, оставено от първия космонавт, с щемпел “Да се отвори след 50 години”, съдържащо разказа на самия “Герой на СЕАР” за първия околоземен полет с “Къзълкум 3” и изтъкващо причините летецът да предприеме самоубийствената акция, довела до неговото загадъчно изчезване. Поместваме писмото изцяло, без съкращения и редакторска намеса.

* * *

Казвам се Сергей Алексеевич Бушменко. Сега, когато пиша тези редове, вече съм полковник Бушменко, Герой на Съединените евразийски републики, летец-космонавт на СЕАР, носител на отличията “Златна звезда”, “Червена петолъчка” и още куп престижни ордени и медали. Възпитан съм от ортодоксалния ленинизъм да не лъжа и понеже не мога да оповестя истината около първия космически полет, описвам всичко, което преживях, в това писмо, което завещавам да се отвори 50 години след мисията “Къзълкум 3”.

Роден съм в Средна Азия в семейство на колхозници. Завърших селското училище с отличие, кандидатствах и бях приет във Военноавиционното училище, което също завърших с отличен успех. В армията като отличник по военната подготовка бях издигнат до ранг “летец-изпитател”. Когато се обяви космическата програма, кандидатствах за включване в групата на космонавтите и след поредица най-строги тестове и медицински прегледи бях измежду двайсетимата приети щастливци. На следващата година групата бе редуцирана до шест души, а четири месеца преди планирания полет, окончателно бях определен аз за първи космонавт.

 Няма да описвам всенародните тържества и цялото стълпотворение в Каракалпакстан и тържественият парад до аеродрума в Кулкудук. Всички партийни, държавни и религиозни лидери от двата континента бяха събрани в центъра на пустинята. То бяха речи, тържествени слова, фойерверки... Накрая настъпи тържественият час. Качих се в капсулата, затворих капака, настаних се, казах по радиостанцията “Поехали” и започна предстартовото броене. Когато металическият глас стигна до нула и оповести “Старт!”, чудовищен тътен разтърси земята и “Къзълкум 3” със страшна сила ме понесе към открития космос.

Десетина минути по-късно корабът премина на втори режим на полет, ужасният натиск изчезна и изведнъж се почувствах леко, леко – като перце. Бях щастлив! Първият човек, който вижда земята от космоса – синя, красива! Ясно се виждаха и луната, и планетите, и слънцето, и звездите... Горд от себе си предадох на наземния контрол в Бухара че полетът е успешен и всичко е по план. Нищо друго не се изискваше от мен, корабът бе напълно автоматизиран, контролираше се изцяло от земята, така че ми оставаше единствено в следващите близо два часа да наблюдавам и да трупам впечатления, които после да разказвам пред стотици хиляди любопитни граждани, селяни, ученици, студенти, колхозници и работници.

Следващият час всичко бе спокойно, даже бих казал – пусто. И изведнъж пред кораба – о, ужас! – поне стотина обекта – по всичко приличаха на гигантски космически кораби, или изкуствени спътници, или бог знае какво, но определено бяха строени от човешка ръка. “Къзълкум 3” летеше право към един от тях, най-големият както ми се стори, и аз нищо не можех да направя, за да предотвратя сблъсъка. Извиках по радиото всички позивни по всички честоти, но уви – връзката със земята бе прекъсната. Секунди до сблъсъка. Опитах се едновременно да кажа “Отче наш” и да се простя с всички мои близки, и мислено да им поискам прошка. Още секунда! Притворих очи. Прониза ме блясък, сияние, след това – тъмнина и... нищо.

Отворих очи. Намирах се в бяла стая. Направих опит да се огледам. Абсолютно всичко бяло – и стени, и таван, и леглото, и апаратурата – такава не бях виждал досега и... хората. Да, хора! В първия момент не успях да ги забележа. Облечени в плътно прилепнало облекло от някаква блестяща материя, вторачени в някакъв екран. Бяха трима – двама мъже и една жена. Говореха помежду си на някакъв руски диалект, от който почти нищо не разбирах. Единият от тях забеляза, че съм с отворени очи, изправи се тържествено, доближи до мен и на лошия си, архаичен руски каза:

– Успокойте се, страшното мина. Първо да се запознаем: аз съм полковник Фьодоров, това е капитан Римбаев, а чаровната дама, която се грижи за вашето здраве, е Лена.

– Къде се намирам? Кои сте вие? – в съзнанието ми напираха въпроси, на които напразно търсех логичен отговор.

– Спокойно, капитан Бушменко – прекъсна ме Фьодоров. – И дотам ще стигнем. Сега имате нужда от храна и малко почивка, а после ще поговорим. Оставям ви на грижите на Лена – и двамата с капитан Римбаев излязоха през отворила се в нищото врата, която също така внезапно се затвори след тях.

Лена приближи до мен.

– Кои сте вие? – зададох отново въпроса си.

– Европейци – с усмивка отвърна Лена. – Полковник Фьодоров е командир на Втори европейски космически флот, а капитан Римбаев е командир на кораба. Внимавайте с него.

– Европейци? Кораб? Никога не съм чувал за европейски космически флот.

– Подкрепете се. Храната е питателна, въпреки че е малко странна на вид за вашите представи. Оставям ви сам, ако имате нужда от нещо, натиснете ето този бутон – и излезе.

Погледнах с отвращение поднесения ми буламач и оставих чинията. Отпих единствено от чашата вода и... отново потънах в небитието.

Събуди ме гневен глас:

– С какъв акъл някой ще праща в космоса човек с такава абсолютно неуправляема и неконтролируема капсула! Върнахме им живи кучетата, защо не мирясаха!

– Сдържай си емоциите, Римбаев. Нашият човек се събуди. Господин Бушменко – обърна се към мен полковник Фьодоров – виждам, че вече сте малко по-спокоен. Ще ви обясним всичко. Искаме първо, обаче, вие да ни разкажете за вас и за вашата мисия.

Започнах. Отначало плахо, после гордо и патетично изтъкнах величието на нашия подвиг и първия полет в околоземна орбита. И тримата слушаха мълчаливо и внимателно. Когато свърших с разказа, капитан Римбаев каза:

– Всичко това го знаем. От четири години сме на околоземна орбита и следим всичките ви радиочестоти. Кажете нещо ново.

– Интересува ни – подхвана кротко Фьодоров – “студената война” между двете суперсили на планетата – Съюзът на съветските американски щати и Съединените евразийски републики – надпреварата във въоръжаването и пламването на евентуална световна война. Има ли начин да се избегне подобен бъдещ конфликт, който назрява с всеки изминал ден?

При тези думи, не успях да се въздържа и отговорих рязко:

– Невъзможно е даже и да се мисли за помирение между ССАЩ и СЕАР. Американският диктатор Йошуа потъпка всичко свято, отрече религията, разруши църквите, трупа цял арсенал от ядрени оръжия... Няма да се откажем, докато не унищожим и последното им зародишче от сините им тоталитарни идеи!

– И все пак – вметна Фьодоров – позволявам си да отбележа, че точно вие бомбардирахте с ядрено оръжие два милионни града...

Очевидно тези хора не бяха наясно с международните отношения и трябваше да им се обясни. Запазих самообладание и започнах от самото начало на конфликта. Както всеки добре знае – създател и творец на видимия и невидимия свят е единният истински бог Маркус, сътворил човека по свой образ и подобие. Той, Маркус, толкова възлюбил света, че изпратил своя единствен, първороден, единороден и единосъщен с отца Син – товарищ Ленинус – да изкупи със своята саможертва спасението на нашите души. Товарищ Ленинус бил предаден на есерите от един от неговите ученици – апостол Енгелус, измъчван и разпнат на петолъчка (главата, ръцете и краката на всеки един от петте лъча). Оттогава символът на ленинизма е червената петолъчка (обагрена с кръвта на нашия спасител – Ленинус), а всяко учение, противоречащо на правата вяра, е наречено ерес (от омразните есери, убили нашия господ). Тъй е било две хилядолетия, докато омразните сини завзеха властта в ССАЩ чрез въоръжен преврат, събориха всички петолъчни храмове и чрез кървав терор завладяха цяла Северна Америка. Вярно, че и ленинистите избиха милиони хора, но това е в името на правата вяра, защото апостол Стоманин е казал: “Есть человек, есть проблема!”. И сега Евразийските републики и Американските щати са в дълбок социален, морален и военен конфликт, а овладяването на космоса ще допринесе на нашите петолъчни армии да смажат окончателно американския йошуански тоталитаризъм, който се разраства непрекъснато като вирусна инфекция.

– Борбата ще продължи до окончателната победа на ленинизма! – завърших словото си аз.

Моите събеседници слушаха със затаен дъх. След последното ми изречение те се спогледаха и капитан Римбаев сухо каза:

– Май ще трябва да обясним ситуацията на нашия гост.

– Да – отвърна Фьодоров. Обърна се към мен и ми разказа една история – толкова невероятна, колкото и ужасяваща.

Оказа се, че преди две хилядолетия на земята е било точно обратното: в Източна Европа и Северна Азия (тогава са били два континента) е властвала диктатура, наречена комунистическа, а главният диктатор е бил товарищ Ленинус, когото ние сега славим като бог. Червената петолъчка е била не религиозен кръст, а символ на тяхната диктатура. Демократичната държава е била Северна Америка, където главната религия е била култ към някакъв кръст, а не петолъчка. Дълбоко уважаваният от нас апостол Стоманин пък е бил наследникът на Ленинус, затвърдил диктатурата и през време на Световната война (втора поред) избил над 30 милиона от своите сънародници. Години след втората голяма война, в резултат на задълбочилата се криза, избухнала ужасяваща Трета световна война – с мощни ядрени оръжия и човечеството било почти изличено от земята. Малцината останали живи се укрили в южноазиатските пещери и с времето създали нова цивилизация – по образ и подобие на предишната. А част от хората, с наличните тогава космически совалки, се преселили на втория спътник на Юпитер – Европа, където успели да се пригодят към тамошните условия и да създадат своя цивилизация. И сега, двадесет века след самоунищожителния апокалипсис, те наблюдават с особено внимание земната цивилизация, с опасенията, че цялата история ще се повтори отново.

– Трудно ми е да повярвам – започнах аз. – А ако всичко, което ми разказвате, е измислица?

– Ще ти дадем доказателства – каза Римбаев. – Сега ще те върнем обратно в твоята капсула, която ще продължи своята околоземна обиколка. За земните хора ще са минали само пет минути – ще отчетат временната загуба на комуникации като магнитна аномалия. Ще приключиш мисията успешно и ще станеш герой – първият космонавт на планетата. И никой няма да знае, че не си първият. Още преди две хилядолетия, в годините на началото на вашето летоброене, когато на власт са били диктаторите Ленинус и Стоманин, цивилизацията е била развита до ниво, подобно на вашето сега. През тогавашния век, който също е бил двайсети век, само че по друго летоброене, е изпратена подобна капсула с човек, признат за първия космонавт в света. Няколко години по-късно е изпратен човек до Луната, а по-късно и до Марс. Космосът е бил на път да бъде овладян, и ако не е била фаталната Трета световна война, може би това е щяло да стане. Но, за съжаление, войната унищожила всичко и земната цивилизация започнала своето развитие от самото начало.

– Всичко това са приказки – прекъснах го. – Споменахте нещо за доказателства.

– Да – намеси се полковник Фьодоров. – Когато се върнеш на земята, ти препоръчваме да посетиш едно затънтено място в Казахстан, на изток от Аралско море, на десния бряг на река Сърдаря. Сега там е пустош, но някога, преди две хиляди години, е било космодрум, в близост е имало и град, на име Байконур. Там ще намериш доказателствата. И внимавай – истината е по-страшна, отколкото може да изглежда. Успех! А когато си готов да приемеш истината, ние ще се свържем с теб.

Не успях даже да им поблагодаря. Отново всичко пред мен изчезна и се осъзнах в космическия кораб “Къзълкум 3”. Полетът мина успешно. Е, силно казано успешно – не бях сигурен, че ще оцелея при приземяването и на хиляда метра от земята катапултирах. Спасителната група ме откри във водите на Амударя – на границата между Узбекистан и Туркменистан.

Бях герой! Последваха славни години, получих всевъзможни ордени и отличия – бях първият космонавт на планетата. Странната случка по време на полета, която приемах като сън, продължаваше да не ми дава мира – всичко бе толкова реално.

На шестата година след полета, реших да посетя мястото, описано ми така подробно от моите странни събеседници. Взех си отпуск и заминах за Казахстан. Наех водачи измежду тамошните татари. Намерих местността – на външен вид нормална пустиня, детекторите ми отчетоха огромни количества метал под пясъците. След три дни успяхме да изровим подземен вход. Вмъкнахме се в тунелите, които ни заведоха в една модерно оборудвана зала. Имаше компютри, акумулаторни батерии, генератори, които учудващо за годините си функционираха – но дали наистина бяха по на две хиляди години?!

Прекарах две седмици в проучване архивите, закопани в тази зала. И най-накрая прозрях истината. Човечеството се развива по на цикли от две хиляди години – достига до степен да изпраща околоземни спътници, развива ядрен арсенал и краят на този двадесетвековен цикъл е – самоунищожителна световна война. Нашият цикъл е седмият поред, според намерените архиви, оставени от спасените, заселени на луните на Юпитер хора. И винаги едно и също – религиозни вражди, повсеместни войни, водещи до неминуемият край на цивилизацията и начало на нова, започваща от пещерите. А всичко, което сме учили в учебниците по история, за времената “преди новата ера”, са измислици, за да затвърдят религиозните заблуждения. О, всемогъщи Маркус! О, Господи! И самият Маркус е една от поредните илюзии! Сега сме в поредния двайсети век! И отново ще последва краят на цивилизацията! Възможно ли е нещо да се направи, за да се промени хода на историята?

 Завърнах се. Търсех връзка с моите космически събеседници. Не е възможно без причина да са ме информирали. На един от изпитателните полети, на височина над двайсет хиляди метра, получих съобщение от тях. Съдържаше датата на полета и мястото, от което щяха да ме вземат.

Решението ми бе окончателно – отивам и ще направя всичко, за спасението на земята. Оставям това писмо с препоръка да се отвори след петдесет години. Ако не успеем да променим хода на човечеството, то тогава просто няма да има кой да прочете това писмо. Ако след половин век има кой да го прочете – значи не всичко е изгубено. Сбогом!

* * *

Така завършва писмото на Сергей Бушменко, подписано с дата една седмица преди катастрофата, довела до неговото загадъчно изчезване.