Луната срещу хиляди звезди

Луната срещу хиляди звезди

В мрака тя не гасне,
блести като звезда,
но седи си там сама.
Виждаме я всички, да.
Само плачейки се крие през деня.
Може би боли я,
че единствена е,
а може би страда,
че не може да обикне
никоя звезда.

Нов ден дойде,
а нашата Луна отново плаче,
пак проклина своята самота.
Но Слънцето се появи
и няма вече време за сълзи.
Обеща й, че ще я обича,
закле се с лъчите свои
вечно да напича.

Тъмно стана и Слънцето угасна.
“Но къде изчезна,
нали ми обеща,
защо отново ме остави
в този мрак сама?”-
пак започна тя да плаче,
но никой не я чу.

Когато дойде пак денят,
срещнаха се тъмнина
и светлина.
“Звездите трябваше да ти предадат,
че и аз звезда съм,
но не мога да живея през нощта,
че дори тогава светя,
но чрез теб.
Че обичам те и винаги
ще съм до теб.”
Луната вече бе обикнала една звезда
и въпреки това повече не я видя.