Доброто съществува. Независимо от това, че подобен род констатации може би звучат наивно и нефелно.
В модерния свят е модерно да бъдещ циничен, скептичен, хулещ и присмиващ се.
И интелектуално – да намираш грозното и малоумното във всяко нещо, изпречило се пред погледа ти.
Добротата няма остри зъби, отровно жило, рога, копита, зурла, грабливи нокти – все неща толкова необходими за една джунгла, гора, ферма, кочина.
Места, реално съществуващи и разбира се – нужни като елементи в общата картина на Мирозданието.
В него нищо не е излишно и всяко място по своему е красиво и добро.
В неговата понякога абстрактна и сюрреалистична сюжетна линия има място както за Малкия Принц, така и Лорн Малво.
Място за Екзюпери, Куелю, но също така и за Буковски и Рот.
Защото Доброто е толерантно към всяка себеизява и никога не лепи етикети и определения.
Доброто няма корист и не познава никакви страхове.
Защото няма какво да губи, има само какво да дарява.
Доброто не тъне в сиропираното блато на илюзиите, но и не живурка в зловонната клоака на омерзението.
Доброто е онзи мост, който понякога е солидно стоманено-бетонно съоръжение, а друг път е съвсем тънка летва и хлъзгаво въже над Бездната.
Но най-доброто на Доброто е, че то винаги е съществувало, наистина съществува, и ще пребъде Во Веки Веков.
Или така ни се иска да вярваме.