Аз-ът, ер малък и безгласната буква

Тъжно е да бъдеш безгласна буква (макар, че и безгласието понякога е право на глас), но хиляди пъти по-окаяно е да ти се падне амплоато на ер малък.
Хем те има, хем, обаче, те няма, и нито една дума не започва с теб.
Абсолютен малшанс.

Двадесет и осмата буква от азбуката, както се знае, няма звуково съответствие. А през време оно с нея се обозначавал свръхкратък гласен звук. И дотук. И толкова.
Дори събратът му по произход – Ъ-то – не е толкова натикан в ъгъла и гордо застава начело на едноименната думичка и всички нейни производни – ъглен, ъгловат, ъглополовяща, ъгломер. А да не говорим за екзотичните чуждици и собствени имена – Ървин (Шоу и сие), Ърнест (Хемингуей и прочие), също така Ърнст енд Янг, ъндърграунд, че и Ъпсурт (вече запазена музикална марка).

Всеки може да бъде “аз”, но пЪк Аз-Ът звучи по-солидно и академично. Някак си хегелианско-кантианско, тук-таме със СартЪрски нюанси и акценти.

Тъжно е на нищо да не съответстваш, и нищо да не ти съответства, и да не ти е писано да водиш бащината дружина, и в речника да не ти е посветен отделен раздел, па било и с една-единствена думичка.

И все пак: благословен да е ер малък, на който му е отредено да е в златната среда на думите, и да дарява с мекота съгласните. Онази мекота, която е способна да изглади всяка рЪбестост, Ъгловатост и акутност. И да внесе една нотка галЬовност. И щипка ефектно актЬорско присъствие.

Вълшебно е да умееш да променяш същността на нещата, и на значенията.
Без да съответстваш на каквото и да било. Без да си забележим.
И хем да те няма,
но все пак – да те има.