Избирам да обичам

Днес, устните от жажда за признание,
пресъхнали, присвити потреперват,
отровена от своето мълчание,
със сълзи любовта към теб измервам...

Тя остави молива, ръцете й трепереха. Сълзите замъгляваха очите й, парещи, извиращи директно от сърцето й, което гореше като кратер на действащ вулкан. Думите не стигаха, не успяваше да опише чувствата си. Мислите вилнееха в нея като вихрушка, блъскаха се, преплитаха се, утихваха само за миг и се завихряха отново...

Тежка въздишка изпълни стаята, когато очите й пресъхнаха. Мълчание... Мълчание, което в своята привидна празнота беше въплътило в себе си изгарящата болка, разкъсваща сърцето на една безумно влюбена жена.

Да, тя беше влюбена. Признаваше го поне пред себе си.

Ах, колко наивна бе тя доскоро! Бе убедена, че добре познава чувствата: обич, привличане, страст... Бе уверена, че знае какво е любов. Мислеше, че никой не може да я изненада с нищо.

Но когато той й разкри чувствата си, дъхът й спря... Не казваше нищо, не знаеше какво да каже... Този, когото тя познаваше отдавна, когото ценеше и уважаваше, на когото дори тайно се възхищаваше понякога. Но никога, дори в сънищата си не бе си представяла, че той ще предизвика романтични чувства в нея.

Но се случи – непредвидимо, дори немислимо, в един вълшебен миг, когато той неочаквано я целуна. Внезапна, кратка целувка, събрала цялата нежност на магията, наречена любов. Целувка, която я накара да се почувства в безтегловност, която изпълни с трепет тялото й сетивата й.

Вълшебен миг... Миг, който превзе цялата й същност със своята откровена истинност, миг, след който тя вече не бе същата...

Но, беше само миг. Последван от магична тишина, която сякаш озвучаваше тяхното мълчание.

„За последно...“ – бе прошепнал той, преди да докосне устните й... Бе я целувал в мечтите си толкова много пъти, че за него сякаш се бе случвало и преди.

А в реалността тази целувка беше първа и последна. Беше признание и сбогуване... Случи се секунди преди той да се качи на влака. Заминаваше. Задълго...

Изведнъж тя се оказа сама, объркана и безсилна да промени случилото се. Принудена да се бори с внезапно превзелата я емоция. „Какво се случва с мен?“ – запита се тя почти на глас. В отговор железопътните релси закънтяха още по-силно под тежестта на колелата на влака, в ритъм с ударите на нейното сърце.

Тя не искаше тази любов, не беше я търсила, не беше я очаквала. Но сега разбра, че истинската любов те връхлита и пленява в миг, без да задава въпроси, без да чака отговор...

Предоставя само избор – да се бориш за нея или със себе си...

За теб изписах тежки редове,
очите си за теб без жал изплаках,
кръстосвах нереални светове
и в центъра им с трепет те очаквах.

Обикнах те. Наивно ли звучи?
И аз не знам, но още те обичам.
Старая се пред теб да не личи,
едва се сдържам да не го изричам...

Тя дори не усети как изписа последните редове. Пръстите й се впиваха в молива, сякаш искаха да прехвърлят в него болката от неизживяната любов.

Не, тя нямаше да му признае чувствата си. Не и сега, когато той беше далеч.

Тя се отпусна. Беше толкова уморена...

Внезапно странна топлина обгърна душата й. Сякаш огън гореше до нозете й и малки искрици я сгряваха с парещ блясък. Тя изпита благодарност. Не гняв, не безсилие, не отчаяние. Благодарност, че е в плен на тази завладяваща любов, за която дори не бе мечтала, защото не вярваше, че съществува.

Сега вярваше... Сега чувстваше... Дали тази любов беше подарък от съдбата или изпитание за нея, тя се осмели да я приеме.

Отдаде се на чувствата си, на непреодолимия копнеж по неговите устни, на сладката болка от липсата му до нея...

Залезът безмълвно се скри в очите й.

Нежна усмивка пропълзя по устните й и ги обагри в розово.

Защото любовта сама по себе си е красива. Безумно красива...