Шехерезада
Царят заспива на приказката в средата.
Натежава главата му върху гръдта ми,
сякаш е от сребро и злато лята.
Но аз не смея да се помръдна.
Може би тъкмо сега минава над бездна
и въжето му се прокъсва...
Може би глутница вълци го гонят
и сърцето му бие до пръсване...
Може би единствената, за която копнее,
го докосва в съня с къносани пръсти –
както аз не умея...
Спи, любими.
И стражите вън са заспали.
Аз не спя, аз измислям новата приказка...
Ако млъкна, никой няма да ме пожали –
от най-високата кула ще ме хвърлят в зори...
Само думите ме спасяват,
заради тях в постелята ми лежиш...
Дума след дума, още и още...
Колко му е, ще издържа –
остават ми само хиляда нощи...