Човекът – зърно пшенично, семка, отвеяна нейде далече от Земята Едемска

Човекът – зърно пшенично, семка, отвеяна нейде далече от Земята Едемска
(Ангелина Бакалова – „Далече от Едем“)

В последните няколко десетилетия в българското пространство се наблюдава едно интензивно връщане назад към традициите на християнството и неговата философия като фактор в живота на човека. Създава се впечатление за възстановяване на прекъснат процес, свързан с търсенето и откриването на отговори за важни екзистенциални въпроси: има ли Бог, или той е създадена от човека красива илюзия без убедителни доказателства; човекът само подобие на Бога ли е, или притежава и свои собствени творчески способности, с които може да усъвършенства и света, и себе си; има ли живот след смъртта и, ако има, къде се осъществява – на Земята или някъде в Космоса… Всички помним популярната фраза на Волтер от неговата философска новела „Кандид или оптимизмът“ (1759 г.), в която, въпреки че не е атеист, той заявява: „Ако Бог не съществуваше, трябваше да го измислим“. Образът на Кандид съчетава в себе си противоречията на Просвещението и борбата срещу религиозния фанатизъм, но голяма част от неговите питания и твърдения звучат актуално и в нашето време: „Ако това е най-добрият от всички светове, какви са другите?“; „Християнството е най-скандалното суеверие, което някога е противопоставяло хората и опустошавало земята“; „Ако Бог ни направи по свой образ, ние сме му го върнали.“; „Трябва да обработваме нашата градина.“ Мисля, че това особено съчетаване на противоречащи си становища за света, Бог и човека по един особен начин кореспондира с поетичната книга на Ангелина Бакалова „Далече от Едем“. По подобие на Волтер и на Уйлям Блейк („Всички религии са едно“, 1787 – 1788 г.) тя има своя позиция, която издига в култ не толкова нашия християнски бог, въплътен в Троицата – Бог, Син, Свети Дух, колкото онзи висш Демиург, който е създал света, Земята и човека. Като образован и интелектуално богат човек, поетесата е наясно, че човешкото познание е огромно и колкото и да се стреми да го овладее в неговата пълнота, за отделната личност то все ще си остава „дълбоко море без бряг“. Като Уйлям Блейк, живял във времето на почти узаконени религии, чиито догми в определен момент все пак се „пропукват“ от някакво ново откритие, и Ангелина Бакалова подлага на преоценка стари, познати до болка твърдения. Затова с особена категоричност в послеписа си на вътрешната страна на корицата на своята книга тя заявява: „Вярвам в безсмъртието на човешката душа, изваяна от Твореца. Слизайки тук, на земята, тя е свободна да създава собствения си живот, като търси пътя на истината, изстрадва закона на любовта и опитва от плодовете на мъдростта.“ Този фрагмент от послеписа разкрива знакови позиции в мирогледа на авторката, които извикаха у мен сравнението с Волтер и Уйлям Блейк. Ангелина Бакалова използва думата „Творец“, а не конкретен представител на някаква религия – бил той Буда, Христос, Мохамед и т. н. Впечатлява и една друга категорична позиция – човешката душа „тук, на земята, е свободна да създава собствения си живот…“ Това придава важен съдържателен подтекст на познатата ни от Библията легенда за изгонването на Адам и Ева от Рая – явно там те не са се чувствали свободни и тъкмо забраните и ограниченията, които са им били наложени, ги принуждават да извършат своя „грях“. При Ангелина Бакалова напускането на Едем от Адам и Ева дори придобива някакъв нюанс на героизъм, защото те са готови да тръгнат по пътя на Истината с цената на множество страдания, вярвайки, че ще постигнат точното, автентичното познание за света, земята и човека. И съвсем не е случайно заглавието на нейната книга, взето от паратекста на едно от последните стихотворения в първия ѝ цикъл – „Далече от Едем“. Чрез него поетесата ни предупреждава, че стихосбирката ѝ интерпретира пътя на човека „сред хаоса вечен / на тази планета“, където няма „лято безкрайно“, „ябълка сочна и нежна утеха“, където „зъл вятър“ развява неговата дреха и го люшка между изгрева и залеза, където парче по парче трябва да събира пръснатия си живот „в соления вир на сълзите“, чиито водовъртежи ще родят и онази мечта за спасение от земния хаос, вложена в образа на слънчевата стълба към небето.

Книгата на Ангелина Бакалова „Далече от Едем“ бих определила като една вълнуваща с драматизма си лирическа приказка за живота на Адам и Ева след изгонването им от Рая. Стихотворенията са разпределени в четири цикъла, като всеки един от тях има знаков, говорещ паратекст. Първият – „ По шевовете на времето“ – представя творби, които акцентуват началото на пътя на човека тук, на земята, когато вече го няма закрилящия Бог, който „разказва вълшебни приказки“. Удължената пауза в първата строфа на първото стихотворение („Изгубен рай“), създадена чрез многоточието, подготвя психологически читателя за разпадането на визията за стария познат свят („времето по шевовете пукаше“) и за възприемане на новия – с опърлените крила на безгласната Радост, с посърналото небе, под което „росата чиста“ се е превърнала в пепел, с дървото, което „плаче с листа объркани“. От вида на новия свят Вярата припада, ранена в сърцето, Любовта се чувства безсилна, а мечтите – мъртво родени. Навсякъде жужат „огнени пчели“, които предат „хитро нишката на Края“. В този нов свят всичко е различно от Едем – цветята са с „отрязани глави“, в тлеещите дни щурците са „безгласни“, светулките – „помръкнали“ и кал залива Дървото на живота. Някаква всеобща агония е белязала всичко, човекът се чувства безпомощен и сам. Разрухата в помръкналия подсъзнателен спомен за бленуван свят е предадена с експресионистична Гео-Милевска стилистика („Ад“):

Отрязан днес е чинарът,
градината вълшебна
превърната е в кръчма.
Ръмжи пиянска песен.
Развързани, сандалите умират.
Косите дишат прах! И
п
а
д
а

е
с
е
н.

Подсъзнателният спомен на Душата от този свят се сблъсква с груба и грозна реалност. Откроената алитерация на „рз“ и „рж“, в съчетание с представата за ронещи се като камъни от висока скала звуци, подчертава идването на сезона на мъглите, влагата и студа, на времето на загубите, когато денят е угаснал „в ухото на далечно ехо“, когато „простреляна, усмивката умира“, когато Душата стене „над бездната надвесена“ и с „едно око, обърнато на изток“ изпуска нишката на земния си път. Изходът от тази печална ситуация може да бъде единствено чрез „онази слънчева стълба“, която ще спаси човека „от хаоса вечен / на тази планета“ и под звуците на „ангелски квартет“ ще отвори отново за него небесните двери.

Първият цикъл от стихотворения е най-обемен, в него са напластени всички излъгани надежди, разочарования и болки на лирическата героиня, въплътена в обобщения образ на човека, както и на най-важното житейско откритие – човекът е временно на тази земя, Душата му е вечен пътник между небето („Изгубен рай“) и илюзорната мечта за красотата на „градината на птичето ни детство“ („В градината“). Не знам дали при създаването на книгата си Ангелина Бакалова е търсила умишлено подобна аналогия, но грамотният български читател интуитивно би сравнил този цикъл стихотворения с Волтеровия „Кандид“ и повдигнатите от него въпроси в тази своеобразна философска алегорично-сатирична приказка, въвеждаща тези и антитези за оптимизма на човека и неговата „слепота“ за истината за доброто и злото в природата и в човека; за утопията на споделената справедливост; за свободата, правата и равенството. Но дори на словесно ниво можем да открием общото в образа на градината. В „Адам в градината“ поетесата представя лутащия се човек между „грозни полуистини“, нозете му са „изгубили пътеката“, а върху съблазън на змия искрят „сребърни монети“. В „Р.S. на лятото“ градината е загубила своята свежест под студа на „есенните дъждове“, смокинята е тъжна, „ябълката бавно гасне сред сухи листа“ и постепенно „пристига зимата – / необратимо властна“. Необходима е човешката намеса, за да бъдат възстановени загубите. В „Кандид“ старият турчин дава един алегорично звучащ съвет на Кандид – „Трябва да обработваме градината си“, в който е вложена идеята за потребността от плодотворен труд за промяна и преобразяване както на съществуващата действителност, така и на обществения ред в публичното пространство. Мисля, че тезата и на двамата творци намира своето продължение в следващите три цикъла от стихотворения в книгата на Ангелина Бакалова – „Хвърчила“, „Сто цигулки за Икар“ и „Към Горната земя“. Прави впечатление, че паратекстът и на трите не само съдържа в себе си мотива за летенето, но и акцентува обвързаността на човека с него.

Хвърчилото е знак за неспокойствие, за търсене на нещо, което все още няма конкретни контури в душата на човека. То е символ на полет и надежда, на жажда за волност и свобода, на амбициозни планове и мечти. В културата на народите от Азия хвърчилото се възприема като дар от бога, който може да върши чудеса. То е символ на победа, на връзка между земята и небето, на философско-психологическа сублимация, с помощта на която се трансформира и променя не само формата, но и съдържанието на нещата и процесите, като отрицателната енергия се превръща в положителна градивна сила. Именно такъв заряд носят стихотворенията от цикъла „Хвърчила“:

Да се надбягваш
цял живот със себе си –
на суетата си да сложиш крак,
капан на завистта си да заложиш,
в любов гнева си да удавиш,
в смирение да носиш гордостта.
Над болката да сипеш мъдър смях
и в мрачните си дни
като звезда да светиш.

С кървящи пръсти
да рисуваш хвърчила…
(„Надбягване“)

Този емоционално-поривен период от живота обикновено свързваме с детството и младостта, когато човекът е изпълнен с вярата, че може и от „копривата мед да извади“, когато „в душата е празник – / звезда сърцето прегръща“, когато земята и небето са „магия“, защото всеки може „по своя път“ да върви, „цвете да отгледа, дърво да засади, / да преследва мечтата си, / на собствена струна да свири.“ Тогава всичко е възможно – дори срещата с някой друг живот в друга Вселена („Дързост“, „В друга вселена“, „Благословена“). Душата е сандал, който можеш да обуваш и събуваш, той е своеобразно средство за движение между двата свята, символ на мистично издигане, инструмент на безсмъртието. С него може да препускаш „по небесни ливади“ (стих. „Сандалите“), но и да го събуеш, когато край теб неусетно се изниже животът:

Смирено стъпвам
в края на октомври,
сандалите събувам
и в златна мида скривам
отломка нежност.
(„Смирена“)

Както във Волтеровия „Кандид“, така и в книгата на Ангелина Бакалова „Далече от Едем“ пътят към земния рай се оказва труден път. Но ако за разочарования от философията на оптимизма Кандид основният въпрос какво е светът, какво е човекът и какво е мястото на човека в света остава нерешен, въпреки алегоричното съдържание на финалната реплика „Трябва да обработваме градината“, то Ангелина Бакалова поднася удовлетворяващ читателя отговор в последните два цикъла на стихосбирката си – „Сто цигулки за Икар“ и „Към Горната земя“.

Изгонен от Едем, останал сам сред огромния враждебен свят, човекът получава възможност за себеосъществяване чрез своята творческа енергия. И нищо, че той може като Икар „по безкрайния път на истината“ да изстрада своето зрънце живот, нищо, че понякога „огън разкъсва гърдите“, „топят се нежни крилата, умират“ и той може да изгуби своето зрънце живот… Важното е, че е могъл да усети колко е „волно и приказно в знойната люлка на Слънцето“, че се е насладил на онова летене, в което „Душата празнува“ – макар и с разкъсани платна и изгубено небе в летежа надолу към своята Итака („Падането за Икар“, „Завръщане в Итака“). Важното е, че е успял да чуе онези „сто цигулки страстни“ на Словото, които отново го издигат към небето за среща със звездите – „ненаписани сонети“, че е могъл да види сред неспирните дъждове на времето как „в стъпките му есенни / цъфтят метафори“. Човекът е придобил нещо божествено, станал е творец, поет, „Душа и Дух“, „синьо тържество“, утринна песен „на прага на небето“. Той възприема себе си като жител на Космоса и ту пътува към Долната земя, където още „вилнеят сухи ветри“, ту като онази пчела, родена от сълзите на египетския бог на слънцето Ра, отново се издига към небето:

Денят въздъхва над полето
и смъква потната си риза.
Кръжи над мрачната ливада
пеперуда тежка –
в тъга топи крилете.
На къса струна щурец държи
надежда тънка за душата.
Изтича слънцето в ръкава
на кладенец бездънен –
припада дива глухота.

А в мрака сънен над телата
пчела изписва пътя
за Горната земя.
(„На Долната земя“)

Човекът е като живата вода – той е придобил способността да избликва дори „вдън гори Тилилейски, / в утробата на топлия камък, / в зелената пазва на птичия хор“, защото сам и свободен е открил „изгрева ясен на мъдрите дни“. Той има силата и способността „да чертае тежки кръгове в ума на времето“, да събира светулки от невинните дни – в битка последна“, защото носи съзнанието, че е създаден от Твореца за най-важната мисия – да бъде „семка на живота“ и сред бесните ветрове на космическата бездна да пее своята лебедова песен.

А на въпроса „Има ли Бог?“, аз бих отговорила като Волтер: „Ако Бог не съществуваше, трябваше да го измислим.“

-------------
Ангелина Бакалова, „Далече от Едем“, В., 2017.
-------------