Жизнената драма на Димчо Дебелянов през погледа на Гео Милев

След Освобождението ни от Османско владичество младата българска интелигенция, в търсенето на нови възможности за своето образование, пренасочва погледа си от Изток към Запад. Стремежът за европеизиране на българската литература отваря широко вратите за новите модерни естетически възгледи, чието влияние се проявява най-напред в дейността и творчеството на представителите на литературния кръг „Мисъл“, а по-късно на „Стрелец“ и „Звено“ – Пенчо Славейков става изразител на индивидуализма, а Пейо Яворов полага началото на българския символизъм. За известен период от време и Дебелянов, и Гео Милев битуват в потока на символистичната естетика, акцентувайки трагичната самотност на Аза в условията на онова всесилно зло, което е обхванало цялото обществено пространство на Европа, част от което вече е и България. Теодор Траянов с неговото стихотворение „Нов ден“, „Песен на песента ми“ на Пейо Яворов, статиите на Иван Радославов и „Модерната поезия“ на Гео Милев обединяват около своите обществени и естетически тези представителите на онези литературни кръгове, които се оттласкват от колектива, като обект на изкуството, и извеждат на преден план съдбата на отделния индивид и универсалността на неговите проблеми в новия социум. Възприемайки човека като висша самостойна ценност, чрез творчеството си те се стремят да навлязат в неговата психологическа същност и да отразят причините за самотата му, чувството му за бездомност в новия свят, песимизма и безприютността му, вътрешния му конфликт и раздвоение като резултат от едно битие, завладяно от новите сили на злото.

Въпреки възрастовата разлика (Д. Дебелянов е с осем години по-голям от Гео Милев), двамата поети усещат родството си в сферата на поезията, споделят еднакви представи както за задачите на изкуството, така и за социума, в който битуват – и двамата са активни поети и преводачи, поддържат връзка помежду си, разменят си писма, книги или отделни преводи (свои или чужди) на творби от европейските модернисти. В писмо на Д. Дебелянов до Гео Милев от 6 март, 1915 г., например, четем: „Страшно ме интересува какво ти е писал Верхарн и какво си му писал ти пак. Ще бъдеш ли добър да ми кажеш?... Какво правя? – Аз не живея – аз горя, аз се пържа в тази малка и зла София.“ Съдбата и на двамата отрежда да влязат в огнената жарава на Първата световна война, като единият намира смъртта си в нея, а другият е ранен в главата и загубва завинаги дясното си око. Затова не ни изненадва съдържанието на драматично оцветеното слово на Гео Милев в „IN MEMORIAM Димчо Дебелянов“, писано по повод 3-годишнината от смъртта му и отпечатано в сп. „Везни“, г. 1, кн. 2 от 30 септември, 1919 г. Разделено на 6 експресионистични фрагмента, словото му акцентува онези стойностни периоди и творби от биографията на Дебелянов, които остават завинаги в историята на българската литературна класика.

1.

„Далече на юг – в онази тиха есенна вечер, сред пустинното бранно поле от безлюдие и безчувствени скали, – когато в душата ми проникна мразният трепет на вестта, че Димчо Дебелянов е мъртъв – пред мене се разтвори едно кърваво и ужасено око с хладното безумие на един голям въпрос. Там долу, из помръкващите вечерни долини, дойде у мене траурният спомен за покойния поет, по една стръмна пътека, от камък и червени тръне, която отвеждаше – бавно и страшно – към едно мъртво минало.
Димчо Дебелянов бе посечен в жертва на една голяма и страшна Химера. Безсмислената Химера Отечество.“
Гео Милев, „IN MEMORIAM Димчо Дебелянов“ (1. и 2. фрагмент)

Последното изречение от възпоменателния лист на Гео Милев интуитивно връща паметта ни към онзи драматичен въпрос, който няколко години след това той отривисто ще зададе в поемата си „Септември“: „Отечеството / е в опасност!“ / Прекрасно: / но – що е отечество? –“ . Светостта на представата за Отечеството, характерна за времето на Възраждането, вече е минало. Някога синовете български са се клели пред него с готовността за саможертва в името на свободата му. Сега самото отечество се превръща в палач на своите синове. Безсмислието на войната като средство за разрешаване на конфликтите между държавите прозира във всички стихотворения на Дебелянов, писани на фронта. Между страниците на старо евангелие, намерено след смъртта му заедно с писмата до Димчо в неговото походно сандъче, на един малък лист поетът е номерирал 13 заглавия на стихотворения, писани на фронта. За съжаление, до нас са достигнали само 6 от тях, но и те достатъчно силно илюстрират представата му за войната с нейното „кърваво и ужасено око“, което умъртвява старата представа за отечество. Сред грохота на сражението човекът губи своята идентичност, превръща се в невидима част от „разлените вълни на взбунено море, пияно от несдръжната си мощ“; той е безимен сред безименни, лишен от своя воля и само чака „примирено празника на кървавия смях“, когато и над неговия някогашен и сегашен свят „съдбата мрак ще протръби“ („Прииждат, връщат се“). Няма спасение от воя на тази тръба! Затова почитателят на творчеството на френския поет Франсис Жам поставя като мото на своето стихотворение цитат от негов текст: „Кажи ми, кажи ми къде ще се излекувам от това, което е в сърцето ми…“ („Dis-moi, dis-moi guerrirai-je / De ce qui est dans mon Coeur…”). Няма нито място, нито лек за такава болест в новото време. Старият свят на тяхното битие се е превърнал в един отдавна изоставен бивак, в лоно на „разломна война“, а неговите някогашни стоплящи хижи вече са обезлюдени. Сега Съдбата е прехвърлила лирическия човек на Дебелянов на другия бряг на живота, където „жадните за радост тиха, / в дни на много кръв и много смърт, / мирен сън и мирни скърби пиха…“ („Старият бивак“). Новото битие „сродява малък и велик“, но не под знамето на добротата и съпричастността, а чрез „жъртвения знак“ на смъртта, начертан върху „хиляди чела“ („Тиха победа“). Войната е безмилостна, неуправляема по традициите на мирния ден стихия, тя си има свои неумолими закони, които умъртвяват човешкото у човека, превръщат обикновените хора в зверове, изправят един срещу друг стари приятели. Гео Милев много добре познава нейното нечовешко лице. Самият той през септември, 1916 г., е мобилизиран и изпратен на фронта при Дойран. В експресионистичната си лирична проза „При Дойранското езеро“ отбелязва:

„Едно странно и тайнствено чувство те обхваща, когато си под булото на нощта и свиренето на гранатите се приближава към бойната линия. Не страх – нещо по-дълбоко от страха. Чувстваш как някакво си безсилие стиска и задавя в прегръдките си твоето съзнание и душата ти. То е един момент, който трае дълго. Ти чувстваш, че си сам, че си откъснат, че не можеш и не трябва да си спомняш нищо; нито старите твои мисли, нито някогашните усмивки на отдалечени жени, нито книгите, които си чел… Ти си във властта на тази огряна от горящи железа нощ. (…) Ти забравяш ония, които вървят заедно с тебе. Ти си един. Много мистичен и много чужд на самия себе си.“
„При Дойранското езеро“, в. „Литературен глас“, бр. 506 от 12 март, 1941 г.

Срещата със смъртта е неизбежна реалност и във фронтовата поезия на Димчо Дебелянов. Същата тоналност на изживяванията, същото необичайно психологическо състояние в неговите дни и нощи, същото отдалечаване от някогашния „слънчев кът“ на мирновременния живот завладява съзнанието и на Дебеляновия лирически човек:

(Помня, че през тази нощ на юг
странна скръб вещаеше луната
и при всеки стон и всеки звук
звънка бе и плаха тишината.)

Бурен в знойните лъки расте
и в безименна забрава чезне
споменът за оня слънчев кът,
дето жадните за радост тиха
в дни на много кръв и много смърт
мирен сън и мирни скърби пиха…
„Старият бивак“

Войната зачерква Христовата теза за братството между човеците, превръща ги във врагове, умъртвява у тях способността за съпричастност и съчувствие към себеподобните, изправя ги един срещу друг като обезумели зверове. Унищожава възможността дори за естествената радост от евентуална победа, защото след нея отново ще дойдат дни на напрегнато очакване на последната присъда – Божията. Безпощадната истина за унищожената човешка същност прозира в безразличието към онези „плахи и ненужни“ вече никому „с кръв опръскани писма“ от близките на мъртвия:

Смешна жал, нелепа жал
в грохотно, жестоко време!
Не живот ли да отнеме
той живота свой е дал?

И нима за вражи стяг
готвил е за нас пощада?
Не, той взе, що му се пада,
мъртвият не ни е враг.
„Един убит“

Гео Милев много добре разбира причините за психологическото състояние на Дебеляновия лирически човек, защото знае, че същата тази война е превърнала във врагове него и стария му познайник и приятел от Лондон, белгийския поет Емил Верхарн. В навечерието на включването на България в Първата световна война на страната на Германия, в своето последно писмо до Верхарн от 15 септември, 1915 г., Гео Милев с горчивина споделя, че двамата поети остават в два враждуващи един срещу друг военни лагера. Когато научава за смъртта на Верхарн, той усеща как в гърдите му започва да бие едно друго сърце. Потресено от самоубийството на човечеството, то зове за мир, за труд и творчество, въпреки че тази война е превърнала и неговата глава в „кървав фенер с разтрошени стъкла, / загубен през вятър и дъжд, и мъгла…“ Макар и да не умира от куршум или бомба на фронта, а прегазен от колелетата на току-що тръгналия влак, на който не успява да се качи, в смъртта на Емил Верхарн на 26 ноември, 1916 г., в разгара на Първата световна война, сякаш историята поставя своя символика – влакът на времето прегазва и него, без да му позволи да се себеосъществи докрай.

Поетическата стилистика на Дебелянов в неговата фронтова лирика е различна от тази на другите поети. Неслучайно в своите „Фрагменти“ Атанас Далчев отбелязва, че българската поезия за войната „съществува в два вида“ – едната се пише в тила и е в известен смисъл пасивно-патриотична, докато другата се ражда „под огъня и пред лицето на смъртта“, затова тя е „лична и човешка“. Дебелянов принадлежи към втория вид поети.

2.

„Димчо Дебелянов беше пленник на голямата проблема Изкуство. И остана недовършен. Той не достигна онова, което дири.
И все пак: неговите скръбни строфи са ярки петна сред пространното безцветие на българската поезия. Димчо Дебелянов беше достатъчно силен, за да отрече традицията и да подири един нов път; свой път (той беше най-самобитният между младите български поети). Но този път остана недовършен.“
Гео Милев, „IN MEMORIAN Димчо Дебелянов“, фрагмент 3.

Още в първото изречение на този фрагмент Гео Милев поставя фундаментален въпрос – защо Димчо Дебелянов се оказва „пленник на голямата проблема Изкуство“? В параметрите на жизненото време на Дебелянов се извършват генерални промени в естетическата концепция на българската литература. Доктор Кръстев и Пенчо Славейков очертават новите хоризонти пред нея след Освобождението, извеждайки образа на отделния човек от общността на колектива, като остойностяват неговото лично битие и психология. Бих казала, че като своеобразен революционен бунт прозвучават критическите студии на д-р Кръстев в „Млади и стари“, където авторът им вижда мястото на Иван Вазов, автора на „Под игото“ и „Епопея на забравените“, само в пространството на миналото на българската литература, на Възраждането. Писателите от литературния кръг „Мисъл“ се стремят да утвърдят една нова естетика и концепция за същността и задачите на изкуството в новото време, като категорично се оттласкват от стария модел на българската литература и полагат решително границата между „преди“ и „сега“. Гео Милев прави нова крачка напред в тази посока, безапелационно заявявайки, че „модерната поезия не е рожба на една тясна съвременност, а рожба на една пространна исторична универсалност, която изисква своя психология, а не социоложки анализ. (…) Първата и съществена основа на модерната поезия е душата, модерната душа.“ (Гео Милев, „Модерната поезия“). Бих казала, че на Дебелянов е съдено да се роди, да живее и да твори точно в това междинно време, когато старото безвъзвратно си отива, а новото още не е заявило съвсем ясно своите визии. Така го възприема и Атанас Далчев:

„Има винаги едно звено между старите и младите. Това звено са символистите и новата ни поезия беше Димчо Дебелянов. (…) Дебелянов откри света в мига, когато трябваше да го напусне. С тия пет – шест стихотворения, писани на фронта малко преди смъртта, той постави началото на най-новата ни поезия. Всичко, което днес критиката отбелязва у младото поколение поети, като реализъм и предметен стил, е вече дадено в тях. Новите поети могат да кажат без преувеличение, че те не биха създали своята поезия, ако нямаха пред себе си примера на „Нощ към Солун“, „Старият бивак“ и „Един убит“.“
Атанас Далчев, „Фрагменти“

В поезията на Дебелянов, писана на фронта, липсва характерния за Вазов патетичен героически ореол, с който той увенчава челата на победителите. В нея на преден план е изведена човешката душа с нейната покруса и драма, породена от необичайните условия на военния бит и взаимоотношения, както и от болезненото предчувствие за близостта на смъртта. Елегичността тук е съчетана с едно специфично примирение пред волята на Съдбата, откроено с особена сила в стихотворения като „Тиха победа“ и „Сиротна песен“. В тях лирическият човек е поставен на границата между живота и смъртта, смирено очакващ своето единение с вечността, която превръща всичко видяно и изживяно до този момент в „ненужен спомен“.

Избистрянето на този нов стил и ново предназначение на поезията като изкуство Дебелянов аргументира две години по-рано в статията си „Под гърма на победите“ от Иван Вазов“, отпечатана в кн. 2 на сп. „Звено“ през 1914 година. В рецензията си Дебелянов е безкомпромисно ясен:

„Езикът, на който е написана книгата, е стар и слаб за наше време. Стихът не носи нищо ново дори за самия автор. Изплитането и сплитането на отделните размерни редове не поразява дори и със своята естественост, защото не се съчетава с изящество. За сизелировка на фразата и за елементарна дори музикалност и дума не може да става. Фигурите са бледни, защото са вети, а някои от тях с грубостта си биха уязвили вкуса дори на четец със средна култура. От цитатите, посвещенията и бележките, които придружават много от стихотворенията, лъха старомодност и наивност. (…) Едни ще видят достойнството на господин Вазовата книга само в това, че в много от стихотворенията са регистрирани доста живи събития, силно преживени на времето от цял народ. (…) Други след прочита на същата книга ще решат, че тя в наши дни не е дело на писател, който твори висши духовни стойности.“

Откъсът от тази статия на Димчо Дебелянов достатъчно убедително аргументира истината, изразена от Гео Милев: „Дебелянов беше пленник на голямата проблема Изкуство.“ Отричайки чрез Вазов традицията, Дебелянов търси нов път в поезията, свой си път, който намира точната посока във фронтовата му поезия. За съжаление този път остава недоизвървян от него, защото на 2 октомври, 1916 г., един куршум на бойното поле край Демир-Хисар слага крайната точка на битието на „запасен подпоручик Дебелянов Динчо, командир на пета рота“ (Владимир Русалиев, „Бездомник в нощта“).

3.

„Димчо Дебелянов беше пленник на страшната проблема Живот. Неговата невероятна съвест разбиваше живота на хиляди въпроси, които се сплитаха около душата му в нажежени и безизходни пръстени. Животът беше за него страдание, а страданието – неговата поезия.
Димчо живееше един страшен живот на съвестта – в онази хлъзгава пътека, дето кракът се бои да стъпи – между волята и безумието.“
Гео Милев, „IN MEMORIAM Димчо Дебелянов“ (4. Фрагмент)

Думите „пленник“ и „съвест“ са водещи в оценката на Гео Милев за живота на Димчо Дебелянов. При това думата „съвест“ е повторена, но с различни характеристики – в първия вариант тя е невероятна (т. е. много силно изразена), а във втория – тя предопределя същността както на неговото живеене, така и на творчеството му чрез страданието, като слива представите за човека и поета Дебелянов. Съвестта се осъзнава като чувство за психологически дискомфорт вследствие на нарушени лични и етични норми. Тя е онзи вътрешен глас, който не ни позволява да правим зло, който ни кара да оценяваме своите действия от гледна точка на морала, определящ ги като добри или лоши, за да направим своя избор между тях. Съвестният човек, в стремежа си да се усъвършенства, обикновено си поставя високи изисквания в отношението към околния свят, към себеподобните и към себе си. Тези изисквания обаче влизат в рязък сблъсък с пространството на неговото себеосъществяване и раждат раздвоението на душата, която не може да открие своя дом в реалната действителност, а и в небесния дом, защото той още е много далече:

Аз умирам и светло се раждам –
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.
…………………………..
На безстрастното време е неспира
гасне мълком живот неживян
и плачът ми за пристан умира,
низ велика пустиня развян.
„Черна песен“

Светът е огромна, задушаваща и умъртвяваща пустиня, защото Съдбата не е позволила на Дебеляновия лирически човек да открие тайните на битието. В резултат на това той загубва своите екзистенциални опори, а плачът му става знак на безсилния копнеж за пристан, който може да бъде намерен само в пространството на трансцедентното. Именно поради това реалният свят, въплътен в символните значения на града, е видян като затвор, в който е заключена душата му:

„Ах, не проблясвайте в моя затвор,
жалби далечни и спомени лишни –
аз съм заключеник в мрачен затвор…“
„Помниш ли…“

„Живях в заключени простори,
в неумолима пустота…“
„Под сюрдинка“, IV

„Трепнали край черните стени,
стъпките размерени кънтят
и след мен невидимо вървят
жалби по отминалите дни…“
„Спи градът“

„Неведа черна заслони
бездънното небе над мойто Време
и то ми праща днес нощи и дни,
които само Тя ще ми отнеме…“
„Слънчогледи“

Заключена в затвора на земното си съществуване, подобно на онези слънчогледи „слънце не видели“, пленената душа на Дебеляновия лирически човек скърби по отнетото и непостигнатото заради забраните, предупрежденията и отказите на Съдбата да откликне на неговия зов за светлина и простор. Само грижата неизменно го следва в дните и нощите му, обричайки всеки подем на падение, всяка победа – на разгром, всеки възторг – на горчилки („Грижа“). Затова за Димчо Дебелянов, и според Валери Стефанов, „страданието придобива формата на онтологично пленничество“, на празнота от несбъдването в цялостното жизнено време на поета:

„В града на скръбта мислите тежат като спомени. В града на скръбта фигурата на бродника изчезва, загубва се в „пустошта“ на едно несъстояло се присъствие. Самотникът не може да каже „Елате ни вижте!“ – да си пожелае видимостта като участ и съпричастието като компенсация. Той, спотаеният в сълзите, знае, че е влязъл в нов режим на мрака и светлината, на зримото и незримото. Знае, че спотаената сълза е символичният океан, където новият Одисей е изгубен и изоставен. Без надежда, че ще намери пътя към дома. Без надежда, че ще бъде подкрепен от милостта на някой бог. Без надежда да бъде видян.“
Валери Стефанов, „Българската литература – ХХ век в двадесет сюжета“

Дебеляновата лирика създава един свой модел за човека и света, в който лирическият герой поет, поради загубените екзистенциални опори на земното си съществуване, търси евентуалния дом на душата си в сакралното пространство на архетипния образ на дома в трансцедентното. И ако образът на пътя в неговата лирика се възприема като синоним на бездомността му тук, на земята, в интимно-изповедната си лирика той търси единството на иманентното и трансцедентното, на индивидуалното и универсалното. Може би именно поради това Тончо Жечев възприема Димчо Дебелянов като „нашият най-християнски поет“, като вижда причините за вътрешната му драма в „неговата сурова и непрощаваща съвест“, съчетана с безгранично чувство за отговорност и универсална, надлична вина. (Тончо Жечев, „Въведение в новата българска литература“).

Лирическият човек на Димчо Дебелянов търси единение с Бога, очаквайки Той да го спаси от огрешения и позорен свят, да го насочва и подкрепя по пътя му, за да открие онази „звездица“, която „в тъмний мрак сияй“ („На таз, която…“), но така си остава незабелязан и нечут както от Бога, така и от хората около себе си:

„Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона…“
„Скрити вопли“

„И с поглед, стъмен от предсмъртна омая,
аз плахо превих колена прималняли,
помислих, че някакъв глас ще вещае
незнаен съвет из незнайни скрижали,
че някакъв бог умилен ще разкрие,
след толкова дни на безумства метежни:
защо е тъй горд и надвластен, а ние –
тъй слаби, тъй горестни, тъй безнадеждни…“
„Миг“

„На злото в безшумния бързей,
пронизан от ледна мъгла,
удавих аз свойте възторзи
и морно отпуснах весла…“
„На злото…“

Изградените представи за живота като битие-небитие в „Черна песен“, „Скрити вопли“, „Помниш ли…“, „На злото“, „Миг“ са онази „хлъзгава пътека, дето кракът се бои да стъпи“ (Гео Милев), защото интуитивно предчувства новото разочарование и постепенното превръщане на родния дом в дом на смъртта, извикал трагичното прозрение за невъзможното завръщане на блудния син. Въпреки желанието и стремежа си да отхвърли греховността на земното битие и да се приобщи към светостта на вечността, Дебеляновият лирически човек се оказва отхвърлен както от своя немилостив Бог („невъзпламнал угасна / великият миг на великото чудо“), така и от безмилостния социум („Пиян е, безумен е!“ – някой пошушна…).

Така, точно наличието на онази „невероятна съвест“ (Гео Милев) на Дебелянов, предопределя същността на неговия живот и го превръща в мъченик. До онзи фатален (а може би спасителен!) миг на смъртта от тези „нажежени и безизходни пръстени“ на хилядите въпроси, които поставя пред него Съдбата, без да го насочи към отговорите за избавлението от неговите „горести несподелени“.

4.

„Душата на Димчо Дебелянов – това е неговата „разблудна царкиня“, която се люшка между чудовищни подеми и падения в пищните зали и тъмните подземия на някакъв старинен дворец, забравен над брега на пустинното море, което, след толкова безумни нощи, бездушно мълчи:
– Мълчи, а светлий бряг застила черна тиня.
Назрели за греха, кънтят греховни бездни,
витае трета нощ над водната пустиня
и блудна мрачина гаси венците звездни.
В „Легенда за разблудната царкиня“ е отразена чрез символи една философия на литературната бохема, син на която беше сам Димчо Дебелянов – и онези, на които той прилича: Бодлер, Верлен.
Но Димчо Дебелянов не беше избистрен като „символически“ поет, какъвто можеше и обещаваше да бъде; той нямаше пред себе си един определен художествен идеал, какъвто можеше и трябваше да има. Защото остана докрай стегнат в задушната черупка на тази тъмна страна, която убива своите поети; която отведе Димчо Дебелянов далеч от Струма, за да запечата в сърцата ни скръбното число 3 октомври, 1916.“
Гео Милев, „IN MEMORIAM Димчо Дебелянов“, 5. и 6. фрагмент.

„Легенда за разблудната царкиня“ не е легенда в същинския смисъл на жанра, сюжетът ѝ е създаден от самия Дебелянов, а „легендарността“ му е обусловена от съзнанието на автора за изконността на конфликта между Доброто и Злото в душата на човека, който конфликт неизменно завършва със смърт. За Дебелянов обаче по-страшна от физическата е нравствената, духовната смърт, защото тя е базирана на убеждението за неспособността на човешкия дух да надмогне собствената си ограниченост, заложена в него още в момента на сътворяването на човека. Мотото „Душата ми е инфанта…“ („Mon ame est une infante…”), заимствано от френския поет символист Албърт Самайн, чрез образа на душата в него, още на паратекстово ниво залага тази теза, която след това убедително е аргументирана чрез поредица от библейски мотиви – за сътворението, за библейската блудница, за християнския религиозен код грях – невинност, в който дуалитет невинността по презумпция е обречена на падение.

Когато пише своята „Легенда за разблудната царкиня“ (отпечатана за първи път в кн. 1 на сп. „Звено“ през 1914 г.), Дебелянов вече е спрял да очаква някаква фундаментална промяна в своето битие, за което говорят прозренията му в сатирата „Поет“ („От там, де целий свят отива, / той, рано стигнал, се завръща…“, 1910 г., сп. „Оса“); той вече е осъзнал, че неговите мечти „кихат“ („Кихавици“, 1910 г. в „Шантаклер“), и е съвсем наясно какво бъдеще очаква един такъв жрец на словото като него:

ЕЛЕГИЯ НА ЛИТЕРАТОРА

Душа, душа, осъждана на честа карантина,
на пирове посрещана със присмех и трохи.
Ти чиста бе кат росния и светъл дъх на крина,
но щедро те попръскаха рой псета и мухи.
И днес в една бакалница стоиш ти смъртно плаха –
откъснат лист от книгата на гордата печал –
и чакаш ред до мазните теглилки на тезгяха
да свият в теб…вмирисан кашкавал!
В „Смях“, 13 ноември, 1911 г.

Дебелянов отдавна знае, че живее в „тъмна страна, която убива своите поети“ (Гео Милев). През 1912 година е мобилизиран и като обикновен редник участва в Балканската война. Четири години по-късно, през 1916 г., по време на Първата световна война, той сам настоява да бъде изпратен на фронта, въпреки че живее с предчувствието, че няма да се върне от там. За това му предчувствие, споделено с мнозина негови близки, говори и Владимир Русалиев в книгата си „Бездомник в нощта“. Мисля, че Димчо е носел в душата си убеждението за непроменимостта на този свят, обладан изцяло от силите на злото, и повече не е искал да живее в него. Той е осъзнавал, че онова, което е могъл да даде от себе си на света, вече го е дал, и затова е време да си отиде от него.

И още – самият Гео Милев, който е убеден, че живее в страна, „която убива своите поети“, допуска да бъде „отведен“ в дирекцията на полицията, за да не се върне никога вече при своите близки. Един и същ финал на жизненото им време, въпреки съществената разлика в предшестващото смъртта им съдържание на това време.

Димчо Дебелянов и Гео Милев създават две поеми с изключително въздействащо съдържание, които нямат и няма да имат свои равностойни поетични реплики в българската литература. Едната („Легенда за разблудната царкиня“) представя изконната битка между Доброто и Злото в индивидуалната човешка душа, а другата („Септември“) разкрива същата битка, но изведена в общественото пространство извън индивида, и поради това, предопределяща неговата жизнена драма и фатален изход.