Димитър Бояджиев – “Роб съм на неволи черни”

Димитър Бояджиев – „Роб съм на неволи черни“

Изкуството е особен вид човешка дейност, чиито произведения са резултат от съчетаването на човешка мисъл, чувство и въображение, насочено към отразяването на нашия човешки свят. Върху начина на интерпретиране на този свят обаче голямо влияние оказва изборът на средствата, чрез които той ще бъде пресъздаден, както и личният мироглед на автора, през призмата на който ще бъдат изградени картините от общественото битие, взаимовръзката, взаимопроникването или оттласкването на човека от това битие. Това важи и за поезията на символизма. Димитър Бояджиев е име на поет, почти непознат в съвременното българско културно пространство, въпреки философско-психологическата проблематика на неговата лирика, която (според Кръстьо Генов, „Стъпки към художественото майсторство“) оказва влияние върху Яворов и неговите поеми „Нощ“ и „Песен на песента ми“. През 1901 г. в кн. 9 на сп. „Общо дело“ Димитър Бояджиев дебютира с четири стихотворения, едно от които носи заглавието „Уморен“:

УМОРЕН

Уморен низ беззрачна и зловеща тъмнина се скитам,
посред беди, от хиляди терзания сломен,
и често със тревога и тъга в гърди се питам:
дали ще се усмихне нявга щастие и мен?

Аз виждам: татък из простора тъмни пламък буен свети
и в кървав зар облени, тамо се борци тълпят,
но ах, напразно в изстъпление простирам си ръцете,
аз роб съм на неволи черни – друг е моят път...

Поетът е на 21 години и именно поради това както заглавието, така и съдържанието на стихотворението предизвикват много питания сред тогавашните литературни среди. Вероятно някои са го възприели като артистична поза за предизвикване на интерес към себе си или като част от мъглявите визии на символистите за света, живота и човека. Само най-близките приятели на Димитър Бояджиев са били наясно, че зад привидния неясен изказ стои една болезнена човешка драма, която десет години по-късно ще го накара – на 12 юли, 1911 г. – да дръпне спусъка на оръжието и да напусне по свое желание този свят само на 31 години, без да е издал приживе нито една собствена стихосбирка.

Роден е на 18 май, 1880 г. в Пазарджик като първо от общо осемте деца на Иван Ивчов и Екатерина Ненкова. Бащата – самоук, първоначално овчар в близките села, се мести в Пазарджик и отваря малка бояджийска работилничка, откъдето идва по-късно и фамилията Бояджиеви. Димитър е само на 13 години, когато баща му умира, а той трябва да напусне училище и да го замести в работилницата, за да помага за изхранването на голямото семейство. По-късно, като писар в градската община, се самообразова, изучава френски и руски език и дори прави преводи на подбрани от него поети, представители на руската и френската литература. И съвсем не е случайно, че проявява подсилен интерес към поезията на руския поет Семьон Надсон, също като него честен, интелигентен, но не намиращ своето място в живота творец, приключил земния си път на 24 години:

* * *

Като каторжник клет вериги влача с яд,
така душата ми мъченья грозни влачи...
Пред бъдещето тя трепери и бледней,
за миналото пък със горки сълзи плаче...
Понякога, злочест, презирам се аз сам,
дотолкоз съм безпомощен! Страдая,
че нямам мъжество, та с собствена ръка
на свойте клети дни да туря скоро края...
..........
Семьон Надсон, превод на Димитър Бояджиев,
отпечатан в кн. 1 на сп. „Ново време, 1899 г.

Затова съвсем не ни изненадва, че две години по-късно младият български поет ще напише своето стихотворение „Уморен“. И за него, като на руския му събрат по съдба, миналото е „низ беззрачна и зловеща тъмнина“, в която той скита „посред беди, от хиляди терзания сломен“, „роб на неволи черни“. И неговият поглед, отправен към бъдещето, не вижда себе си сред кървавите зари на кръгозора и тълпата от борци, защото вярата му, че „ще дойде тоя ден“, когато ще възтържествуват „на правда и на благост божествата“ („Ще дойде ден“), се оказва илюзорна.

В следващите си стихотворения той все повече натрупва представи за разочарования и болки, за безсилие пред волята на неумолимата жестока съдба и започва да чувства себе си раздвоен като андрогин - светлата му, копнееща за щастие част от душата непрекъснато се сблъсква със студено отчаяние и безсилие пред пустинята на живота, която тоналност сродява творчеството му с поетите символисти Пейо Яворов, Теодор Траянов, Николай Лилиев и Димчо Дебелянов:

СИЛУЕТ

Налегнат ли го скърби, теготи –
той твърд е и кат смърт студен;
случайна радост ли го посети –
глава оборва натъжен.

Незнайна тма пленила е духът –
отраден лъч тя няма там да пусне –
и той унил ще мине по светът,
без сълзи на очи, без смях на устни.

Стихотворението „Силует“ е публикувано в кн.4 на сп. „Летописи“ през 1901 година, като времето на отпечатването му съвпада с популяризираните фрагменти от цикъла на Яворов „Есенни мотиви“. То изпреварва с четири и с шест години неговите „Дни в нощта“ (1905) и „Две души“ (1907), а девет години по-късно Димчо Дебелянов ще напише своята „Черна песен“ (1910). Темата за раздвоението, за чувството на обреченост и тъмна предопределеност на съдбата, образът на лирическия човек като философия и психология – това са все заявки за бъдещо развитие, което ще нареди Димитър Бояджиев сред новите големи имена на българския символизъм.

В следващите творби гласът на Димитър Бояджиев започва да звучи все по-болезнено и тягостно – вместо „ведри небеса“ и „златни лъчи“ на удовлетворението от живота, той продължава да броди в своята мрачна нощ „изнурен, / със злоба в душата“ към всички и „към всичко на земята“. Сред глупавата глъчка на духовно ограничените и срамната суета на големия град лирическият му човек се чувства „преследван от зловеща проклетия“, иска му се да се зарови в черния гроб на „метежните скърби“, за да накара най-после съдбата да се смили над него и да прати милостиво мир „на жив мъртвец в душата“ („Молба“, „В самотия“). В мрака на дрипавите мъгли, по пътя на неговото битие, стърчат зловещо оголени клони, вятър „писка и скимти, киска се със присмех“, тържествената и свята песен на любовта „трепти и гасне“, душата му е „изнурена“ от зли терзания, а животът сред тях „се топи като снежинка“ („Покой“). И той, като Яворов, носи в душата си „демон зловещи“, който засява в нея червея на съмнението и копае гроб на радостта („Октави“). И той, като Яворов, е разкъсван от онези страшни въпроси, които „никой век не разреши“, и той, като него, има съдбата на „слепец пробуден, сляп от века и навек“ (Яворов – „Песента на човека“). Осъзнаването на тази истина е болезнено и драматично, то предизвиква у лирическия му човек онзи „сподавен вик“, който толкова много ни напомня Яворовата „Ледена стена“:

СПОДАВЕН ВИК

Тъмница – денят,
провала – нощта.
Сред пътя без път,
и Крез – в нищета.

Аз много души
прозрях и разбрах –
и днес ме души
не мъдрост, а страх...

Животът – кошмар
нелеп и велик.
Еднички му чар –
сподавени вик...

През 1902 г., със съдействието на Константин Величков и Велчо Велчев, най-после е назначен на подходяща работа – в отдела за печата в Министерството на външните работи, където става и уредник на сп. „Летописи“, а преводът му на „Декемврийското въстание“ от Плеханов излиза в самостоятелна книжка. От 1908 до 1910 е изпратен в Марсилия като изпълняващ длъжността секретар в Българското генерално консулство. Тук той търси и чете в оригинал произведенията на поетите от ХIХ век, представители на романтизма и символизма – Алфред дьо Мюсе, Шарл Бодлер, Пол Верлен, Артюр Рембо, Стефан Маларме, все творци, които влизат в конфликт със съществуващата действителност, стремят се към уединение и се опитват да намерят света в себе си. Вероятно поради новата среда и многото задължения не му остава време за лично творчество и поетът у него замлъква за известно време. Чак през април и май на 1909 г. във в. „Слънчогледи“ се появяват сонетите му „Нощем“, „Боязън“ и „Измяна“, които литературната критика у нас определя като ново начало в творческия му път:

НОЩЕМ

Очите ми са много уморени
от ужаса на моя скъден ден.
Тежат ми на душата, вкаменени,
миражите на блян осуетен.

Като листата, в есенната нощ развени,
блуждаят мислите ми. Съкрушен,
с помръзнал стон на устни вледенени,
не чакам слънце да изгрей над мен.

О, знам – ще мине мрачна нощ! Студени,
недраги дни, в просъница живени,
ще мъкна пак, спокойно ужасен.

И милите надежди отмилени,
ще шъпнат на душата ми ранени:
„Напразно горд! Напразно окрилен!“

Овладяната ритмика на словото, мелодията на римните варианти, детайлите от есенния пейзаж, в синхрон с предчувствието за приближаваща зима, оксиморонът „спокойно ужасен“, антонимната двойка „милите – отмилени, редуването на сравнения и емоционално оцветени епитети наистина бележат добре овладяна техника на поетическата стилистика, с която поетът открехва завесата към най-драматичните чувства, завладели душата му. Интерпретацията на темата за неживения живот дотолкова е допаднала на Димчо Дебелянов, че, според свидетелството на Николай Лилиев, той не се уморявал да повтаря заключителния акорд на сонета: „Напразно горд! Напразно окрилен!“.

За живота по време на двегодишния престой на Димитър Бояджиев в Марсилия липсва информация, поради което можем да съдим за него единствено по стихотворението му „Марсилия“, открито в архивите на поета и публикувано единайсет години след смъртта му в „Български поети. Антология“, издание на Министерството на българското просвещение през 1922 г. В шест осмостишни строфи поетът представя Марсилия и пространството на големия град като средище на порока, на социалните и материалните контрасти, на обидното, унизително и обезличаващо съществуване на човека:

МАРСИЛИЯ

Безрадостно залутан, слисан в уличния шум,
в загадки скръбни потопен, безсилен и отчаян,
на тоя страшен град – на всичките пороци друм –
гърмежът и миазмите аз наблюдавах смаян.
Сред тая върволица не разбирах аз що диря!
Като вълна нахлуваше във моята душа
огромна скръб – и мислех – звяр да ме сподиря
на всяка стъпка, без да знам с какво да се теша.
..........
Голтаци мрачни някъде подемат песен зла –
набат на смъртно отчаяние със звуци медни.
Доволници тук весели и тъпи, там – тегла,
сърца свирепи, а пък там две лезбианки бледни,
притиснати любовно, милосърдье и утеха
една от друга просят... И подобно на кошмар,
жестоки, гневни мисли върху мене връхлетяха:
тъй равни бяха него ден и роб, и господар!
..........

Голяма част от изследователите на живота и творчеството на Димитър Бояджиев свързват самоубийството му с несподелена любов. Вероятно защото сред запазените му 30-ина стихотворения, пръснати в различни издания на тогавашния периодичен печат, с особено силен поетически изказ се открояват неговите интимни сонети, лирически изповеди и стихотворения с фолклорна стилистика. Както споделят мнозина от съвременниците на Димитър Бояджиев, той е бил изключително красив млад мъж, желан от много жени, затова и в интимната му лирика образът на любимата е назоваван по различен начин – Люсиен, Беатриче или просто жена, а стихотворението му „Забрава“ има посвещение „На госпожица М. А-ва“. За неговия външен вид говорят почти всички, но мен най-силно ме впечатли описанието, дадено за поета от неговия дългогодишен приятел Петър Денев:

(В София, 1902 г.)
„Намерих Бояджиев в квартирата му. Това беше красив, нежен младеж с буйна кестенява коса на едри вълни, със също така кестенява брада, не познала още действията на бръснача, с небрежно спуснати мустаци над устната му, с уста, напомняща устата на млада хубавица, и с поглед, какъвто не съм в състояние да опиша и да охарактеризирам. Погледът – това бе огледало на душата на поета Димитър Бояджиев.
Димитър Бояджиев имаше много интересно лице – това бе лице на светец. И сега, ако отидете в църквата на с. Стрелча, Пазарджишки окръг, и се изправите пред иконостаса (ако той не е пострадал), мисля, че ще видите много художествено изработен и неземно красив св. Йоан Кръстител. Това е истински портрет на Димитър Бояджиев, нарисуван от художника Никола Балтов, родом от същото село, който току-що бе завършил Рисувалното училище или беше в последния курс на следването си.“

Когато чета това описание на поета, разбирам защо той, със своята чиста като на светец душа, не успява да се впише в социума на тогавашна България. В стилистиката на интимната му лирика нежното, чисто и възвишено чувство, свързано с образа на жената като финес и вдъхновение, като спасителка и лечителка на неговата ранена душа, често се преплита с еротични визии, заредени с голяма и истинска мъжка страст, а любовта му постепенно придобива измеренията на жизнена драма. В някои от стихотворенията му по детски чистото благоговение се преплита с трезвия поглед за живота, а чувството му за самотност изгаря всички мостове между влюбените, зачерква надеждата за лично щастие и обрича душата му на бавна и мъчителна смърт:

САМОТНОСТ

В скръбта на леката дрезгавина вечерна
ний дирим милосърдие един към друг.
Пред наший праг замира смътният отзвук
на улицата празношумна и мизерна.

Аз мисля, че русалка някаква почива
в коприната на твоя розов пеньоар.
Приведен, слушам те – и като нежен чар
дъхът на твойто сладко тяло ме опива.

Преданно скрий ме във прегръдките си топли,
о, моя скръбна, възхитителна жена:
така сърдечно приласкан, с прикрити вопли,

аз тихо ще ти шъпна нейде как умира
в самотност непобедена и в злочестина
една душа съзвучно-тъжна като лира...

Изцяло завладян от една силна, завладяваща и покоряваща го страст, поетът чистосърдечно признава: „Обичам те! И нивга веч / не ще те крия от душа си – / при теб ли съм, или далеч.“; „И нивга ти не щеш узна – / а пък и кой ли друг ще знай? – / каква неземна светлина / от твойто същество сияй“; „ излизам от малката стая, / вей сняг и ми смразява лицето, / но тае във сънна омая / и в пламък топи се сърцето“; „с дълбока нежност стискам ти ръцете, / целувам пръстите ти – и не знам / дали е диган на земята храм, / където тъй да любят боговете – / тъй както аз те любя, о жена, / спасение от мойта тъмнина“ („Прошка“, „Сонет“, „Целувки“, „С дълбока нежност“). Постепенно върху сиянието на това чисто и силно чувство започват да хвърлят сянката си съмнения, разочарования, усещане за измяна и предателство. Наранената му душа поражда вътрешни психологически драми, сърцето кърви и нищо не може, дори споменът за щастливите дни, да го излекува („Измяна“, „Писмо“, „Елегия“, „Утеха“). Тези стихотворения са своеобразно предупреждение за трагиката на бъдещето, те подготвят онази страшна изповед, вложена в стихотворението „Вечерен трепет“:

ВЕЧЕРЕН ТРЕПЕТ

Вечерта линее
бавно над стрехите,
бледна и прозрачна.
Страшна мисъл зрее
нейде в глъбините
на душата мрачна.

Из града, що тътне,
свят нелеп блуждае
като в пропаст душна.
В улиците смътни
шумната тълпа е
чужда и бездушна.

И когато стигне
в моя час уречен
гневната разплата,
кой ръка ще дигне
близък и сърдечен,
да ми спре ръката?

Мнозина от близкия кръг приятели на Димитър Бояджиев свързват решението за този краен, непоправим с нищо „трепет“ на ръката на поета с болезненото разочарование от любимата, с измяна и предателство към светлото чувство, което му е давало сили да живее. По-склонна съм обаче да приема това решение като резултат от комплексни причини, изразени от Борис Делчев в студията му „Димитър Бояджиев“:

„... Димитър Бояджиев избра смъртта не поради духовно опустошение, причинено от нелепа любов, а поради много по-дълбоки и по-трайни причини, социални по същина, които в продължение на години поддържаха у него състояние на гнет, обезверяваха го и потушаваха жаждата му за съществуване. Както показват последните му стихотворения, неговата съдба беше решена, преди още да посегне на живота си. Необходим беше само един последен тласък, за да настъпи трагичната развръзка. И този тласък дойде: това беше любовта към една жена – една жена, която обстоятелствата правеха недостъпна. При съществуващата отчужденост тази любов беше за поета последната възможна радост, последната утеха и последното оправдание да се живее, затова когато разбра, че тя беше непостижима, той намери в нея и последния довод в полза на смъртта. Обаче нищо не ни дава право да твърдим, че тя е причина за върховното трагично решение...“

Заглавието на стихотворението „Вечерен трепет“ (публикувано в кн. 1 на сп. „Съвременна мисъл“, 1911 г.), съдържа два образа, заредени с многопосочни асоциации. Символът не е обикновен знак, той е образ на някаква комплексна идея, свързана с универсалната истина. Вечерта е гранично пространство между деня и нощта, между светлината и мрака, между живота и смъртта. Тя носи в себе си представи за еднопосочно, категорично и безвъзвратно движение – от светлината на живота към мрака на смъртта. „Трепетът“, според Валери Стефанов („Българска литература, ХХ век, дванадесет сюжета“), е „треперене, болезненост, състояние на смут и страх от изпитваните негативни чувства – самота, несбъдната любов и пр. (...) Да бъдеш „трепетен“ означава да участваш в едно търсене – търсене на реч, която да ни направи чувствителни към енигматичния потенциал на душевното.“

Първата строфа изпълнява ролята на психологическа подготовка за финала на живота, неназован директно, а вписан имплицитно като някакво категорично бъдещо решение. Затова и вечерта е такава – болна, линееща бавно, разядена сякаш от тайнствена болест. Изтичането на нейните жизнени енергии, освен с глагола „линее“, е подсказано с епитетите „бледна и прозрачна“. Описаните външни белези на вечерта се „оглеждат“ и намират своите еквиваленти в душата на лирическия човек – „зреенето“ тук не е обвързано с представи за растеж, а е знак за агония в глъбините на душата, то е предчувствие за близостта на смъртта, затова и мисълта за него е „страшна мисъл“, свързана със символиката на мрака, на приближаването към нощта, която е знак за загубено ясно познание, за рухнала психологическа екзистенциална опора. Вечерта при Димитър Бояджиев е лишена от видението на Новалис като победа над времето („Химни на нощта“). Рисунъкът на града съответства на представата за вечерта и подтекстово изяснява причината за взетото решение от поета. Градът не е изпълнен с радостни и възторжени звуци на удовлетворението от живеенето, а „тътне“ заплашително, защото е обладан от „свят нелеп“, който не живее, а „блуждае“ в някакво неясно, бих казала, абстинентно състояние на пропадане в „пропаст душна“, което пречи на погледа на душата да види ясно неговите очертания – „шумната тълпа е чужда и бездушна“. Лирическият говорител на поета се чувства изолиран, самотен, чужд на тази „тълпа“, която заличава индивидуалните разлики между хората, лишава човека от неговата идентичност, сляпа е за неговите болки, радости и стремежи. Именно тази тотално разрушена връзка град – човек, тълпа (като вид общност) – човек, подтиква и аргументира решението на лирическия говорител сам да сложи край на своето съществуване. Този акт е видян и като „гневна разплата“ с безразличието и студенината на света към битието на малкия човек. Финалната строфа е оформена като риторичен въпрос към читателя, към града, към бездушната тълпа, към живота въобще, такъв, какъвто се е сложил в битието на лирическия говорител:

И когато стигне
в моя час уречен
гневната разплата,
кой ръка ще дигне,
близък и сърдечен,
да ми спре ръката?

Интересно е, че в текста на тази трагична последна изповед не са вписани някакви трансцедентни очаквания, както това е например в „Тиха победа“ на Димчо Дебелянов. Смъртта е тотален край и в този си смисъл тя се превръща в най-жестокото наказание за „близък и сърдечен“, за тътнещия град и за шумната тълпа, завладяла неговото пространство. Лирическият човек на Димитър Бояджиев, подобно на Далчевия герой от „Дяволско“, се дистанцира от суетата и цинизма на тълпата, тя му е чужда, той не може и не иска повече да живее с нея и с жалката й пристрастеност към пороците на своето време. Затова и никой не може да спре „трепета“ на ръката, която ще дръпне спусъка на смъртта, оказала се последна и най-вярна любима на поета.

Поетът Димитър Бояджиев не доживява радостта да види своя стихосбирка , издадена приживе. Чак през 1927 г., 16 години след смъртта му, Владимир Василев я издава в „Книгоиздателство Т. Ф. Чипев“ с предговор от най-близкия негов приятел – писателят Елин Пелин:

„Тия малки, пълни със живот съзвучия, които са събрани в тая малка книжка, се намираха пръснати из страниците на списания отпреди 20 години, особено в „Летописи“ и „Българска сбирка“, подписани под инициали Д. И. Б. , Д. Б. , с псевдоним Димитър Ивчов, а някои даже и неподписани. Тоя млад поет, чието деликатно чувство и тъжен вкус личат във всеки ред на тия малки стихотворения, е Димитър Бояджиев. Неговите стихове – мечтателни, тъжни и вдъхновени – са малки перли в нашата млада литература. Съвършени по форма, изящни по израз, в тяхната звучност плаче и ликува една душа самотна, скрита, поетично страдаща. Погребахме го през една лятна юнска привечер. Когато го спускаха в гроба, отнякъде през облак ли, през клоните на някое дърво ли, върху хубавото му светло чело, точно на средата, падна един лъч и за секунда се застоя. Това бе последната целувка върху това чело, под което завинаги бяха угаснали толкова хубави мисли и чувства, толкова възвишени поетически въжделения.“