Духът на Трифон Кунев – сред сенките на миналата слава

Духът на Трифон Кунев – сред сенките на миналата слава
(стихосбирките му „Песни”, „Хризантеми” и „Зарници”)

Изкуството е отражение на света, живота и човека през призмата на емоционално-психологическото и мирогледното възприятие на отделния художник – бил той поет, музикант или жрец на багрите и четката. И колкото по-самобитно е едно произведение, толкова по-голяма е неговата стойност като индивидуално, лично откритие за смисъла на онова, което се оглежда в душата на твореца. Много често обаче той остава неразбран от онези, с които иска да поведе диалог чрез своите произведения. Защото изкуството е диалог. Диалог между автора и реципиентите на неговите творби. Такъв е и поетът Трифон Кунев, който в стихотворната си „Автобиография” изповядва: „Духът ми в свойте горести напразно със въпроси / обсипва сенките на миналата слава; / в пустинята без отзив прозвучава / гласът ми...” Такава е съдбата на различния! Трифон Кунев е сред малцината български поети модернисти, които не се стремят по някакъв начин да се доближат или да копират поетическата стилистика на придобилите широка популярност в Европа поети символисти Шарл Бодлер, Стефан Маларме, Морис Метерлинг, Пол Верлен, нито пък на руските модернисти Константин Балмонт, Андрей Бели, Валери Брюсов, Александър Блок, вече добре познати в българското културно пространство чрез редица преводи на техни произведения. Вместо към тях, той насочва погледа си към българската народна песен и извлича от нейните недра скъпоценните камъни на всички познати за символизма теми, мотиви, образи, емоционални нагласи и лирически сюжети, за да ги впише и интерпретира в своето творчество по нов, нехарактерен за българския фолклор начин, в някои случаи дори противопоставяйки се на традицията, за да създаде своя, с български привкус, модерна поезия.

Роден през 1880 г. в Ъглен, Ловешко, село с опазени стари народни традиции, жив фолклор и патриархален начин на живот, той му остава верен както в живота, така и в творчеството си. Завършва Априловската гимназия в Габрово, а след това – право в Софийския университет. В столицата се движи в литературните среди и поддържа приятелски връзки с Яворов, Кирил Христов, Елин Пелин, Симеон Радев, Александър Божинов, Тодор Влайков, Димитър Бояджиев, Илия Бешков, сътрудничи на списанията „Мисъл”, „Демократичен преглед”, „Наш живот”, „Българан”, „Българска независимост”, „Съвременна илюстрация” и др. През периода 1905 – 1926 г. издава трите си, и единствени, стихосбирки „Песни” (1905), „Хризантеми” (1907) и „Зарници” (1926), с които влиза в историята на българския символизъм.

Първата му стихосбирка – „Песни” (изд. „П. М. Бъзайтов”, С., 1905 г.) – съдържа 45 творби, които представят един нов, модернистичен вариант на българската народна песен. Стихотворенията му обаче нямат нищо общо с т. н. обработка на автентичния фолклор. Те са изцяло авторски със своя емоционална атмосфера, език и пресъздаване на познати от фолклора теми, образи и мотиви, но представящи индивида и неговия собствен свят, а не колективния дух и народопсихология. В тях той подхожда като творец със своя гледна точка и свое структуриране на песенните сюжети, в които умело вписва характерните за българския символизъм теми за любовта, самотата и смъртта, напомняйки ни Яворовите „Калиопа”, „Павлета делия и Павлетица млада”, „Хайдушки песни”. Онова, което сродява стихотворенията на Трифон Кунев от книгата му „Песни” с фолклора, е честата употреба на повторения („кажи ми, чедо, кажи ми”, „виш вишила” – „Сестра”; „девойче с род се прощава, / девойче дума девери” – „10”; „Галице, твоите свидни погледи..., Галице, твоите думи медени”); широкото използване на отрицателни сравнения („Виш вишила тънка трепетлика...не е била плаха трепетлика” – „Сестра”; „свил се вихър низ росно ливаде... не е вихър – момко сено коси” – „Косач”); специфичната за фолклора лексика и граматика – диалектни и остарели думи, падежни форми на съществителни и местоимения, характерното за народните говори бъдеще време – „рипна-ще”, „трепна-ще”, „плака-ще”. Във всички случаи обаче в песните на Трифон Кунев изживяната болка, радост или моментно щастие, както и музиката на кавала, детайлите от природата, образите на нощта и на смъртта, са гласове на душата на самия поет, на неговия индивидуален дух с цялата му сложност на човек, който е надрасъл интелектуално и духовно средата, от която е произлязъл:

ОБЛОГ

Облог чинат момко и девойка
У ливади сам-сами да спават;
Дивно чудо сакат да се сказва –
Сън да спават, да се не задяват.

Моме такса сребърни гердане,
Луд гидия – пушка огнебойка;
Спали миром дор до полунощи –
Нестърпя се палава девойка:

„Пушка ли ти толко домиляла,
Бог убил те, черноок делия?
Обърни се, утро недочакал –
Я не жаля ни гердан, ни шия...”

„Ей девойко, преспанска ягуля,
Харно беше, миром да би спала:
Теб милеех, пушка и не смислях –
Ти нехаеш, я ли да те жала?”
(Правописът и пунктуацията във всички цитати са съобразени с оригинала.)

Стихосбирката „Хризантеми” (изд. „П. М. Бъзайтов”, 1907 г.) съдържа 60 номерирани лирически фрагмента, от които само два имат свой собствен паратекст – 22-рият, озаглавен „Писмо”, и последният – „Моите песни”. Този подход на структуриране разделя лирическото съдържание на три относително самостоятелни подтеми (въвеждаща, същинска и заключително-обобщаваща), обединени от образа на Любовта. Всъщност цялата стихосбирка представлява разгърната реминисценция на едно изключително силно чувство, което по своему осмисля живот на лирическия човек на Трифон Кунев. Реминисценцията е психологическо явление, свързано с човешката памет и способността ѝ да възпроизвежда информация за случка, емоционално преживяване, образ, песен, стих, след известен период от време. Обикновено т. н. „внезапна памет” при реминисценцията възстановява стари възприятия под влияние на някаква алюзия, външен намек, който провокира ответна вътрешна реакция. Според Борис Минчев („Обща психология”, изд. „Сиела”, 2008 г.) състоянието реминисценция активизира проявата на трите свята на човека (материално-битов, индивидуално-психически и светът на нематериалните предмети и познания – идеи, принципи, символи, теории, езикови вариации), като чрез различни системи за кодиране на опита (образна, ефективно-емоционална, словесна, абстрактна, символна) ги репрезентира в преживявания, които допълнително аксиологизират както състоянието, така и обекта, който го е предизвикал.

Съдържанието на цялата стихосбирка е обвързано с образа на една призрачна любов от среднощните видения на поета, акцентуваща умората му от живота под тежестта на съзнанието за обречеността на човешкото щастие и неговата трагична предопределеност още от мига на зачеването и раждането на тази любов. Миньорната тоналност зазвучава още в първия фрагмент:

1.
Хризантеми:

На любовните ми песни закъснелите слова,
Тиха вечер със венец от хризантеми на глава;

Звукове, които ще заспиват,
И мечти, които си отиват...

Хризантеми:

На любовните ми песни закъснелий звън –
Тиха вечер и сърце мечтаещо за сън;

Сладък дъх от свехнали мимози
И прочетени отдавна некролози...

В „тихата вечер” словата на любовните песни са „закъснели” и поради това вместо събуждане на желание и горене на чувството, сърцето мечтае за сън, дори самите хризантеми (слънчев символ на дълголетие и безсмъртие, на пълнота и съвършенство, на наслада за окото) са се превърнали в умиращи „свехнали мимози”, които не предизвикват някакво действие за възкресяването им, а напротив – асоциират представа за смъртта и забравата, те са „прочетени отдавна некролози”. Така, още в първия фрагмент, редом застават образите на Любовта и Смъртта, които са взаимно обвързани до края на цялата книга. В поетичния свят на Трифон Кунев липсва драстичното болезнено драматизиране на тази обвързаност, характерна за поезията на Яворов и Дебелянов. От „поломените крила” на любовта, изпод „мъртвите листа”, покриващи „замръзналите въздишки”, струи тихо примирение пред волята на съдбата – сърцето, „заспало тежък сън” под шепота на тъмната приказка за заглъхналата под бурените на гроба умряла любов, само за миг се сепва, преди да запи „под златните крила за есен закъсняла”. При Трифон Кунев всичко е „закъсняло” – и есента, и любовта, и песента за нея. Словесната четка на поета масирано полага черния цвят над заобикалящия го свят („тъмна нощ”, „тъмен взор”, „тъмни речи”, „мълчание и мрак”, „тъмен лес попарен”, „самота и мрак”, „угаснали лучи”, „тъмен блян”), даже и денят е престанал да бъде ден, защото в съзнанието на поета той е придобил вида на „белий ангел на Морана”:

13.

Приижда ден: печално ще застане
Пред мен заплакан белий ангел на Морана;
Любов моя, закапаха листата:
Въздишките, въздишките на Есен ранна...

Приижда ден да тръгна безутешен
На тъмен свят към скръбните полета;
Любов моя, печален край на тиха песен –
Причупена внезапно –
Печалний край на песен недопята...

Морана е славянски символ на зимата и смъртта, вещица, която изпива силата на човека докато спи, за да начертае пред него единствения спасителен път – пътят към смъртта. Фрагментът, озаглавен „Писмо”, представя преломен момент в бавната и мъчителна агония по време на това пътуване към нея: „Смъртта дохожда, двойно свилоока, / Смъртта дохожда печална и прекрасна / с разперени крила”. Образът ѝ е естетизиран, очовечен, красив в своето съпричастие към болката на поета и в реакцията си спрямо неговото скръбно примирено мълчание пред нейната воля:

Тя чакаше. Мълчание и скръб.
И тихо прозвуча във мрака арфа:
Душата ми за тебе възрида.
Смъртта разбра и трепна:
Повдигна взори тя, въздъхна, и безшумно
Във мрака се изгуби...

Следващите фрагменти ретроспективно връщат назад времето и населяват нощните видения на поета със сладкия аромат на забравените в тетрадката цветя и спомени. Те възкресяват „сенките на минали надежди”, шептят слова, които са чули „други път: Мисли за мен!” Над повехналия венец на младостта отронените листа събуждат миража на една отдавна погребана любов, която вместо болка, (както това е при Димитър Бояджиев, Яворов, Любомир Весов и Дебелянов), поражда зов, „печално сладък” от красота, която отдавна се е превърнала в „тъмен ек от погребана любов” („Сладък аромат...”,24). Оксиморонно звучащите „печално сладък” и „повехналий венец на младостта” се сливат с песента на планинските мъгли и носят едно особено примирение и със зимното слънце, и с призрачната красота на Смъртта, и с озлобената нощ, „безжизнено-студена”, в която умират всички надежди и „ръка в ръка, с притиснати лица” влюбените чакат „тъмний край на свойта епопея” („Дете, подай...”,25).

В писмото на любовта, писано и дописвано многократно в безкрайно дългите „безпрогледни нощи”, винаги остава място за послепис. Под „ситния дъжд” от „мъгливите небосклони” на живота поетът чува песента на нейната арфа, той вижда лицето ѝ „в кротко упоение” сред градина, обсипана с умиращи хризантеми, и усеща техния дъх, който „разказва сребърни поеми”. Стихотворенията на Трифон Кунев от стихосбирката му „Хризантеми” неволно ме връщат към романа на Колийн Маккълоу „Птиците умират сами” и онази стара келтска легенда за птичката, чиято най-прекрасна песен може да бъде чута единствено в момента на нейната смърт – притиснала гръд към най-острия и най-дълъг трън на храста, агонизирайки, тя надпява чучулигата и славея със своята възхитителна песен за красотата на живота и любовта. Според гръцката митология красива, неистово извисена е и песента на лебеда, преди да умре. Такъв предсмъртен вопъл вписва и Трифон Кунев във финалното стихотворение на „Хризантеми”:

МОИТЕ ПЕСНИ

Зарници във тъмна нощ; неясни очертания;
Тишина; и дух на горко отчаяние
Над поля, които чакат безнадеждно;

Зарници във тъмна нощ; последните цветя
От поля, където всичко прецъфтя –
От поля, които чакат безнадеждно;

Зарници във тъмна нощ; заробени царици;
Лебеди – печален ред избити птици;
Лебеди – пропели пред смъртта си нежно;

Зарници във тъмна нощ; далечносребърен звън;
Бели гълъби, разбудени от сън...

Третата (и последна!) стихосбирка на Трифон Кунев излиза след един особено драматичен период на лични изпитания за поета. Участвал като офицер в трите войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна, дълбоко разтърсен от двете национални катастрофи, той става член на БЗНС и му остава верен до края на живота си. Два пъти, на 9 юни, 1923 г., и през април, 1925 г., е арестуван заедно с хиляди други земеделци и като по чудо оцелява, след като в Обществена безопасност е лежал в една и съща килия с Гео Милев, Сергей Румянцев и Йосиф Хербс. След освобождаването му е интерниран за две години в родното му село Ъглен, Ловешко. Именно в този наситен с лични изпитания период излиза стихосбирката му „Зарници” – през 1926 г. в „Придворна печатница”, София. Книгата съдържа 28 стихотворения, а първото от тях – „Автобиография”, звучи като поплак над случващото се с него и с живота му:

АВТОБИОГРАФИЯ

Притома, суета и горко неведение: цветове –
Единствени – във скръбните долини на живота;
Вървя в сърцето си с неясен ек от други светове,
Подгонен сам от жажда и подмамен с призрачни миражи;
И ето, низ пустинята ще найда своята Голгота
По тайнствения път на горкото си неведение.
....................
Духът ми в свойте горести напразно със въпроси
Обсипва сенките на миналата слава;
В пустинята без отзив прозвучава
Гласа ми. А из тъмнините глух се тътен носи
От страшните вълни на някоя река:
То, времето, нестройно се прелива и отлива –
Притома, суета и горко неведение.

Стихотворението дава една точна и стряскаща характеристика на времето, в което живее поетът – „притома, суета и горко неведение” като тежка мъгла са легнали над „скръбните долини на живота”. В сърцето на лирическия човек на Трифон Кунев се носи „неясен ек от други светове” и той самотен броди из тях „подгонен от жажда и подмамен от призрачни миражи”. Мисля, че неслучайно авторът поставя това стихотворение като програмно за цялата си стихосбирка. Сякаш духът му стои на границата между старото, с неговите скръбни долини на живота, и новото, което го залъгва с някакви „призрачни миражи”, из които той търси своето възкресение – „низ пустинята ще найда своята Голгота”. По подобие на Дебеляновия лирически човек от „Миг”, и героят на Трифон Кунев напразно очаква отговор на своите питания, и той се разминава с „великия миг на великото чудо” на някакъв „бог умилен” (Дебелянов), и остава зазидан сред „страшните вълни” на реката на живота, която „прелива и отлива – притома, суета и горко неведение”. Злото е пуснало отровните си корени навсякъде: „пазви невинно разгръщат жадни полета за грях” („Дъжд”), сивите мъгли на дните самотно плачат пред „заключения храм”, напомнящ „жертвеник от черен мрамор” („Раздяла”), конят на самотния странник напразно търси път напред, защото „път отодавна зарит” („Странник”), сърцето му безуспешно зове „Галатея, Галатея!”, защото девойката (като и в легендата!) е влюбена в друг и сърцето ѝ не може да откликне на неговото чувство. Лирическият човек на Трифон Кунев се чувства самотен и в общественото, и в личното пространство на живота си. А толкова голяма жажда за обич носи в сърцето си и с такъв копнеж очаква някой и нещо да разкъса тъмния плащ над битието му:

AMOR SACRA

Обичам те.
Така и тъмният пустинник
С любов посреща някоя самотна птица,
Прифръкнала случайно в тихий кът на скръбното му отчуждение.
Обичам те със сладкото трептене
На арфата, която пее за любов.
Обичам те, о Лотус, който плава над заспалите води,
О, Лотус, който чака утрото на своя ден!
Обичам те; и ето че душата ми желае
Притома, смут и вик на ново приклонение
Във стъпките на мраморната Афродита.

Обичам те, о сребърна луча,
Която любовта със нежност вплита
Във тъмний плащ на мойто битие.

За съжаление „пролетната омая” внезапно се стопява под дъха на „зима, изненада снежна”, и разочарованият и наскърбен лирически човек на Трифон Кунев, по подобие на Дебелянов в „Пловдив”, не иска нищо да си спомня от миналото, защото то е болезнено раняващо, защото повече не може да понася „морните очи със тъмно отражение на гибел” върху себе си – „аз искам да забравя...”, „аз искам да не помня” („Далечини”). В помръкналата гора на живота му слънцето отдавна е умряло, отвсякъде към него „навалят облаци”, които носят „зловещи призраци на мъртви божества”, душата му вече копнее за покой, за „усмивките на вечния здрач”, той усеща приближаването на „дванайсетия час” и сред тъмния смут на вечерта дочува „родна реч из тъмнините”, която ражда жаждата за „майчини милувки” („Крайният предел”, „Помръкнала гора”, „Гибел”). Във финалното стихотворение на книгата – „Над звездите”, като в Яворовата поема „Нощ”, вселената се е превърнала в тъмна хищна камина, която поглъща и неговия дух, и представата му за родина:

НАД ЗВЕЗДИТЕ

Мракове.

Замаян моят дух се взира:
Вихрено минават огнени звезди;
Моят дух замаян пита, отговори не намира:
Чер вуал прикрива всичките бразди.

Родина!

Сърцето ми очаква и мечтае:
Свят след свят – минават огнени звезди.

Родина!

Сърцето ми очаква и не знае;
Чер вуал прикрива всичките следи...

След излизането на тази стихосбирка лирата на поета символист Трифон Кунев замлъква завинаги. Може би сам е преценил, че повече няма какво да каже, защото новото време изисква и нова стилистика, и нови жанрове. А и животът го завърта в своето безпощадно виенско колело по други пътища, сред други вселени. След изборната победа на Народния блок през 1931 г. става народен представител, а след 9 септември, 1944 г., е председател на Съюза на българските писатели (1944 – 1945) и директор на Народния театър. Перото му обаче никога повече не се вдъхновява от ефирната магия на поетичното слово. Сега то е остро, саркастично раняващо и жигосва всичко пошло и грозно в заобикалящата го действителност, без да се съобразява с недоволството на политическата власт, давайки своята оценка за новото време във фейлетона си „Имало е и по-тежки времена, но по-подли никога”, а с рубриката си „Ситни, дребни като камилчета” в официоза на БЗНС „Народно земеделско знаме” печели сърцата на всички отрудени хора, жадни за истината. На 8 юни, 1946 г. Трифон Кунев е жестоко пребит в редакцията на „Народно знаме” и затворен в Централния софийски затвор. За кратко време е освободен като избран за народен представител от опозицията в Народното събрание, но през 1947 г. делото отново е подновено – осъждат го на 5 години затвор. Умира на 2 февруари, 1954 година. И е истина, че „никой друг български писател не е лежал толкова често в затвора и никой не е минавал толкова често за комита по перо” (Иван Вълов, „От бомбето на Яворов до „Ситни дребни... като камилчета”, в. „Словото днес”, бр. 12, април, 2004 г.).