Сгъстена тишина

Сгъстена тишина

* * *
Сама съм,
ничие присъствие
не е оставило следа
във паметта ми.
Зова те с мисъл
и те обгръщам
с цялата си същност.
Думите ми
не те нараняват,
шепотът ти не ме плаши,
твоята ръка от моята
не се измъква леко,
сухата целувка
не плъзва по стъкло...
Тогава ти признавам онова,
което никога не бих изрекла:

Ти, живия човек без име,
когото назовавам
с всички имена.

* * *
Недей разкрива себе си,
недей оголва от тайнственост
случайната ни среща,
не ме разпитвай
що съм и какво съм.
Обременил ме е живота с факти,
тежат ми спомени
с трагични дати,
ранена съм
от срещи и раздели,
от знания,
изчерпващи до дъно.

Подай ръка,
но извън времето,
извън възможното,
да се осъществим
в едно небитие
с такава мъка за земя,
в която бихме изгорели...

* * *
Не се обаждай,
нека да остане
твоят глас
във цялата природа:
в лек полъх
на затихнал вятър,
облял лицето ми с милувка,
в гласа на славей,
когато ме зове
да гледам залеза със него,
в шепота приспивен
на нощта,
когато ме превръща
на дете.

Не се обаждай!

* * *
Недей се приближава,
бъди изображение
върху стъклата
на старинна катедрала,
високо и недосегаемо,
за да остане
вечният копнеж
в опразненото ми от теб
сърце,
притихнало от бдение...

Недей се приближава!

* * *
Не ме докосвай,
ръката ти ще се опари
от огън недоизгорял,
от топлина недораздадена,
от нажежената
сгъстена тишина,
в която дреме притаена
една надежда,
човешка и детинска:
за ново раждане,
за нова среща...

Не ме докосвай!

* * *
Недей очите ми отваря,
нека продължи в илюзии
живота ми,
в една вселена,
в която нашата земя
нетърпеливо чака
да е оплодена.

Не казвай, че е
моят свят лъжлив!
Нали съм те пренесла
в него!
Какво би бил
без тебе той?

Недей.

* * *
Не ме осъждай,
че крия нещо,
нещо само мое,
неназовано дори
от мен самата.
То ме изтръгва понякога
от теб
и ме заключва в самота,
сковава ми ръцете,
но ми развързва мисълта.
И тя ме носи
с усета на птица,
с нейния летеж.
– Къде?
– В безкрая...
– Защо?
– Не зная...

Не ме осъждай!

* * *
Не говори,
че не докосвам с песен
грубата ръка
на твоите усилия.
Не говори така.
Аз имам думи,
родени от труда ти,
и песни, бликащи
от ритъма
на твойте стъпки.
Ела,
запей със мен
и ще ме разбереш!
Не говори!

* * *
Не казвай: вечно с теб
до нашия последен ден!
Нима е толкоз тесен
този свят:
от теб до мен!?

А моят е широк, далечен,
до върха
на последната ми мисъл,
до сетната ми стъпка,
до края на света!

Кой би могъл
да ми запречи пътя
да го мина цял?
Нали е затова създаден
тоя свят,
нали!?

* * *
Избягах.
От теб избягах
заедно със мъката
по теб.
Сгуших се във себе си
като настръхнало врабче
върху перваза
на прозореца.
А може би
от себе си избягах?!
Може би...

* * *
Нито една минута,
незапълнена с раздяла,
нито една минута,
празна от вълнение.
Нито една –
през цял живот!
Нито една!...

1973