Жена, слово, космос в цикъла “Сгъстена тишина” от Дора Габе

В параметрите на българската и европейската литература от ХХ век творчеството на Дора Габе представлява крупно естетическо явление. Може би затова ме изненадва фактът, че независимо от почти едновременната поява на двете столетнички – Дора Габе и Елисавета Багряна – литературната критика проявява по-голям интерес към творчеството на Багряна. Нейното име стои редом с творци от ранга на Атанас Далчев и Никола Вапцаров, сравнявана е с Гео Милев и Никола Фурнаджиев, дори в учебниците по литература е един от матуритетните автори. Вярно – и за Дора Габе са писали изявени представители на литературната критика като Иван Сарандев и Стефан Коларов, в българския и в европейския периодичен печат се появяват множество статии за отделни нейни книги или по-общи творчески портрети, издадени са няколко животописа и сборници със спомени, сред които се откроява „Докосване до Дора Габе” на Снежина Кралева, и все пак считам, че това е крайно недостатъчно за измеренията на нейния талант. Според мен българският читател тепърва ще открива свои светове в творчеството на тази чаровна дама (която според Вътьо Раковски запазва магнетичната си женственост до края на своя живот), защото поезията й звучи изключително съвременно и тъкмо това я изважда от „сянката” на Елисавета Багряна, придавайки й една неповторима индивидуалност. Поезията от последните десетилетия на нейния живот (поемата „Лунатичка”, циклите със стихове „Съвремие” и „Устрем”, стихосбирките „Глъбини”, „Почакай слънце”, ”Невидими очи” и „Светът е тайна”) открива едно ново поетическо лице на Дора Габе – тя е не само жена с изключителна чувственост, но и с много широк кръгозор, жена, която възприема себе си като жител на Всемира, чистосърдечно споделяйки в последното свое интервю пред Виолета Кънева онова, което носи в душата си: „Слънцето ме „бие” и ме вика при себе си... Не ми стига земята вече, а светът, светът... А аз все не спирам, не спирам – трябва да пиша...” Това не са просто бълнувания на старица, която предусеща близостта на края си, а натрупана житейска мъдрост и съзнание на творец, който се чувства длъжен да намери сили в себе си и да я предаде чрез семето на словото на онези, които ще дойдат след нея. Сякаш е открила врата към нови, непознати за нея до сега пространства, излизащи извън границите на Земята, и се опитва да намери връзката между Жената в себе си и Космоса. Десет години преди смъртта си, през 1973 г., Дора Габе написва и публикува един изумителен цикъл от стихове, който ни дава правото спокойно да я наредим до нейния първоучител в поезията – Пейо Яворов. Това е цикълът „Сгъстена тишина”, в който лирическата й героиня е не само интелигентен човек с болезнено чувствителна душевност, но и с умение да навлиза в сложните, понякога неразрешими дилеми на човешкото битие и с една по мъжки изострена мисловност да анализира живота, човека и времето в техните космически измерения, припомняйки ни със средствата на своята поезия идеята на Йоханес Фокелт за индивидуалния нравствен закон и верността към себе си.

Понятието „цикъл” означава поредица от произведения, свързани с общ признак – жанр, тема, общи герои или сродни чувства. Цикълът „Сгъстена тишина” е изграден от 11 лирически миниатюри, представящи грандиозния сблъсък между мисъл и чувство, за да наложат представата за монолитното единство на битие и инобитие, на Земя и Космос като единство на противоположностите в общата представа за света и човешката амбивалентност. По своята поетическа стилистика цикълът се родее със спецификата на експресионизма, като всеки един от фрагментите представя виждането на мъжа и жената за мястото на човека във Вселената, за неудовлетворения човешки дух в търсенето на истината за човешката екзистенция, за енигматичната сила на любовта, за корелативната връзка между мъжа и жената в стремежа да се открие онова, което остойностява живота. Читателят е този, който трябва да подреди отделните детайли в пъзела на общата картина за представата на Дора Габе за света и човека, за истинските ценности в човешкото съществуване. По този начин поетесата имплицитно налага извода, че цикълът е един своеобразен диалог не само между лирическата героиня (резоньор на авторката) и нейния фикционален събеседник, но и диалог с един ерудиран читател, който не се ограничава в рамките на удовлетворяването на първичните си потребности за физическо съществуване, а се опитва да открие тайните на различните ипостаси на битието.

Паратекстът – „Сгъстена тишина” – психологически подготвя читателя за възприемане на максимално синтезираното съдържание на време, пространство и човешка екзистенция, положено върху широкото платно на битие и инобитие. Тишината е прелюдия към откровението, тя отваря прохода към велики събития и преобразования, свързани с идеята за сътворението, тя е онзи необходим отрязък от време, в който се конструират основите на новото или мисловното откритие за него. „Сгъстяването” на тишината говори за някаква пределност в битието на лирическата героиня, за назряването на онова вътрешно напрежение, което неминуемо ще доведе до взрива на прозрението за нещо от изключителна важност за настоящето и бъдещето. Още в сборника „Невидими очи” (1970 г.) поетесата изкачва онези стъпала в своето духовно развитие, които естествено я довеждат до нови екзистенциални открития:

Косите ми са побелели вече
а ти, сърце,
ти вечно зеленееш!
(„Признание”)

... една усмивка стига,
за да е цялата вселена в мен.
(„Усмивката”)

През цял живот
съм дирила човека
и съм се разминавала
със него, без да знам.
Оставям го на теб,
творец от бъдни дни,
ако не го намериш,
сътвори го сам.
(„Завещание”)

Оказва се обаче, че само три години след това послание, в цикъла „Сгъстена тишина”, поетесата намира сили в себе си сама да сътвори човека, с когото доскоро се е разминавала. Още първата миниатюра въвежда неговия образ, превръщайки го във фикционален събеседник, за да може в хода на един задочен диалог с него да вдигне завесата, скриваща света и неговата неразгадана до сега същност. Текстът на въвеждащия фрагмент напомня Яворовия възглас от „Есенни мотиви”:

Духът страдае притеснен,
умът блуждае осланен...
О,боже, дай една звездица
и глас, макар на нощна птица.

Лирическата героиня на Дора Габе обаче по един особен начин съчетава индивидуалистичното с колективистичното начало, виждайки в себе си частица от човешката общност. Тя има самочувствието на личност, която отстоява собствените си представи и смисли за света, за времевите и пространствените измерения на битието и за онова, което придава стойност на съществуването на индивида. В същото време тя не се дистанцира и самозатваря в тези свои представи, а търси живото човешко съпричастие от себеподобните, за да се съизмери с тях. Една особена амбивалентност е наложена в представата за нейното душевно състояние. Ако първите 6 стиха извеждат на преден план някаква непреодолима отдалеченост между лирическата героиня и нейния събеседник („Сама съм,/ ничие присъствие/ не е оставило следа/ във паметта ми./ Зова те с мисъл/ и те обгръщам с цялата си същност”), то в следващите стихове става ясно, че всъщност двамата са сплели здраво ръцете си и тя не би позволила неговата да се „измъкне” от нейната. Създава се усещането, че фикционално и реално са се слели в едно. Миражността на тази сюрреалистична представа се допълва от една нова картина, напомняща ни онзи театър зад бялата завеса на Яворовото стихотворение „Сенки”, чиито „актьори” са белязани от знака на трагичната невъзможност да реализират копнежа си за единение и физически, и духовно. И при Дора Габе нито думите на героинята „нараняват” събеседника й, нито „шепотът” му може да я уплаши. Въпреки че образът на жената е изграден предимно в индивидуалистичен план, финалът на фрагмента неочаквано придава на събеседника й обобщаващо значение – той е „живия човек без име”. Именно той, Човекът, който обитава вселената на нейната душа и чиято суха целувка „не плъзва по стъкло”, а по жива човешка плът, е удостоен с правото да чуе нейната изповед – за енигматичната същност на битието, за жигосващия огън на любовта, за „вечния копнеж” и болката от самотата, за човешките илюзии, на които се крепи животът:

Тогава ти признавам онова,
което никога не бих изрекла:
Ти, живия човек без име,
когото назовавам с всички имена.

Откритията на лирическата героиня за постижимото и непостижимото в живота са изповядани в следващите 8 фрагмента, които са откроени от останалите части на цикъла чрез императивната си форма и прозвучават като изискване към човека, ако той има желанието и силата за себепостигане. Не е случаен и броят на тези полемично-императивни фрагменти – числото 8 е знак за космическо равновесие, но също и за човешката цялостност, съчетаваща структурата на тялото с механизмите на собственото възпроизводство, за да се превърне човекът в микрообраз на макрокосмоса. От семантична гледна точка тази част от цикъла може условно да бъде разделена на две микротеми – чувство и мисъл –, които са равнопоставени, тъй като на всяка от тях са отделени по 4 фрагмента. Така поетесата налага своята теза, че за човека са еднакво важни както емоционалното, така и интелектуалното начало, и въпреки тяхната различна природа и прояви в битието, без единството на тези две противоположности не би могъл да бъде разбран човешкият универсум.

Първият фрагмент от императивната част на цикъла поставя акцент върху енигматичната същност на любовта. Раждането на чувството между мъжа и жената и съхраняването на устойчивостта му във времето, според лирическата героиня, е възможно само тогава, когато всеки един от тях съумее да опази тайните на собственото си битие и да поддържа в хода на времето интереса към тях:

Недей разкрива себе си,
недей оголва от тайнственост
случайната ни среща,
не ме разпитвай
що съм и какво съм.

Познанието за живота на другия ще унищожи романтиката, възможността да видиш в него или нея миражния образ на мечтата си, ще лиши от тайнствена мистичност красотата, въплътена в човешки образ. Не са важни нито трагичните дати, нито раните от срещи и раздели в миналото – човекът живее днес. Именно в сегашността той трябва да намери сили в себе си да подаде ръка на другия, макар и с поглед към някакъв имагинерен свят от бъдещето – дори и ако той се окаже инобитиен. Влюбеният човек обитава реалното и априорното пространство:

Подай ръка,
но извън времето,
извън възможното,
да се осъществим
в едно небитие
с такава мъка по земя,
в която бихме изгорели...

Следващият императивен фрагмент извежда на преден план образа на гласа, но не като човешки глас, а като представа за онзи първичен звук, положил началото на Космоса: „Не се обаждай/ нека да остане/ твоят глас/ във цялата природа...”. Уловила вибрациите на този глас със сърцето си, тя непрекъснато ще преоткрива любимия в милувката на вятъра, във влюбения зов на славея, в шепота на нощта, която ще я връща в красивия свят на детството. Експресивно-повелителният стих във финала на фрагмента – „Не се обаждай!” – повтаря началния, но вече в самостоятелна отривиста фраза и превръща вписаното в създадената композиционна рамка съдържание в неотменимо изискване към събеседника, от когото зависи съхраняването на мелодията на чувството, съизмерима само с необята на природата. Натрупването на императиви продължава и в следващите два фрагмента на микротемата, като създава възходяща градационна линия в емоционалния свят на лирическата героиня. Обвързвайки съдържанието на тази част от цикъла с факти от личната биография на поетесата, читателят интуитивно се връща назад към първия фрагмент – „Ти, човек без име/ когото назовавам/ с всички имена” – и се опитва да открие реалните му черти. Може би това е онзи Яворов, който отваря пред младата Дора Габе вселенските порти към поезията, оставяйки на всеки успешен завой в творческия й път букетче от дъхави теменуги. Може би това е Боян Пенев, онзи мъж, носещ в себе си необхватни духовни светове, научил я да открива „тъгата в адажиото/ и радостта от скерцото”, за когото в прощалното си писмо Дора написва: „Целувам те, скъпи, скъпи, скъпи, едничък на целия божи свят, до края на дните ми!” А може би той носи чертите на чешкия поет Витезслав Незвал, с когото споделя творческите си идеи и който й предлага не само най-подходящото заглавие за една нейна поема – „Лунатичка”, но и влюбеното си сърце. Нали точно на него тя признава: „Имам чувството, че губя контакт с живота, като не те виждам... Пиши ми, за да не мисля, че съм те видяла насън.” Вероятно в съзнанието на лирическата й героиня чертите на всеки един от тях допълват представата за другия и оформят един фикционален образ на любимия, идеализиран до крайна степен, почти обожествен и поради това – непознаваем. Той не бива да се приближава до нея, защото близостта би унищожила ореола му:

Недей се приближава,
бъди изображение
върху старинна катедрала,
високо и недосегаемо...

Само така тя би могла да съхрани „вечния копнеж” по него в опразненото си сърце. В четвъртия фрагмент, последен за микротемата, натрупаното чувство кулминира и буквално избухва в едно изключително експресивно слово. Докосването до имагинерния образ на любимия би унищожило най-важното в нейната екзистенция и тя с невероятна категоричност заповядва:

Не ме докосвай,
ръката ти ще се опари
от огън недоизгорял,
от топлина недораздадена,
от нажежената
сгъстена тишина,
в която дреме притаена
една надежда,
човешка и детинска,
за ново раждане,
за нова среща...
Не ме докосвай!

Целият фрагмент сякаш е изречен на един дъх (оформен е в едно изречение), и не само носи трескаво задъхания пулс на натрупаните чувства, но и обяснението за причините, които я карат да се откаже от възможността за единение с любимия – физическото докосване ще й даде нещо хубаво, но нетрайно, временно, и би унищожило надеждата „за ново раждане, / за нова среща...”. Апосиопезата, създадена в края на изречението чрез многоточие, зарежда текста с представи за бъдещето, което би било много по-красиво от онова, което е носила в паметта си от миналото и затова умишлено зачеркнала. Надеждата за постигане на това бъдеще е опората на живота й в сегашността – ако я унищожи, тя би загубила смисъла на своето съществуване. Идеята за прераждането разширява границите на земното, за да го слее с космичното. И ако библейските текстове налагат тезата, че Бог е Любов, то Дора Габе в тези четири фрагмента убедително доказва, че Човек е Любов – пълнокръвна, изгаряща, жертвена. Именно поради това този кулминационен фрагмент се превръща в център, в определяща смислова ос на целия цикъл. Неслучайно точно тук е вплетено словосъчетанието „сгъстена тишина”, записано като заглавие на цялата творба. Апосиопезите в края на поетичните фрази от последните два фрагмента обаче имат и друга задача – те не само дават време на читателя да осмисли значимостта на чувството в живота на лирическата героиня, но и психологически да се подготви за възприемането на още две важни условия за пълноценното съществуване на човешката личност – отношението към света и към човечеството като част от макрокосмоса, които са представени в следващите четири императивни фрагмента.

Всяка една от миниатюрите в новия смислов период изгражда различно семантично „лице” на човешката същност – съчетаване на илюзия и реалност в стремежа да открие красотата в света около себе си; полет на мисълта, за която не съществуват времеви и пространствени граници; използване на словото като част от демиургичната сила и способност на човека; дързост да пренебрегне важни стойности от битовото, за да се докосне до неограничените пространства на битийното и света като Космос. Според лирическата героиня онова, което остойностява нашето трудно и кратколетно съществуване е вярата, че „нашата земя/ търпеливо чака/ да е оплодена” и само той, човекът, най-висшето нейно творение, би могъл да го стори. Това не би могло да е „илюзия” или някакъв „лъжовен свят”, защото тя е имала волята и силата на чувството да пренесе дори любимия си в този свят и ако събеседникът й продължава да твърди, че той е илюзорен, т. е. несъществуващ, това би означавало, че и любимият мъж е някаква илюзия, а не реалност. Човешкият свят, като отражение на Космоса, е сложен и трудно познаваем. Има необясними все още неща не само извън нас, но и в собствените ни реакции, поведение и чувства, до които нашето познание не е достигнало – „нещо само мое,/ неназовано дори/ и от мен самата”. Понякога то ни заключва в самота, оковава ръцете ни, но по-важното е, че „развързва мисълта”, която „с усета на птица” ни понася над света и ни кара да усетим чудото на безкрая. В такива моменти човешката душа запява онази „песен”, в която пулсира магията на сътворението. Не стих, а песен, съчетание от музика – езика на Космоса, с помощта на който човекът се приобщава към неговия порядък, и слово – носител на зародиша на сътворението, знак за мъдрост и безсмъртие :

Имам думи,
родени от труда ти,
и песни, бликащи
от ритъма на твойте стъпки.

Образът на любимия тук е издигнат до пиедестала на върховния творец и се е слял с него, създадена е една нова свещена Троица – Космос, Песен, Човек. Песента е посредник между Човека и Космоса. За да се случи чудото на сътворението обаче, е необходим той, любимият, който трябва да запее заедно с лирическата героиня песента на неспокойния, вечно търсещ човешки дух. Само тогава съществуването от вегетиране ще се превърне в живот. Текстът неусетно връща читателя към една друга, до болка позната страстна молба – Ботевата – към любимата девойка от „До моето първо либе”. И героинята на Дора Габе, изпълнена с очакваща съпричастност, страстно призовава:

Ела,
запей със мен
и ще ме разбереш!

Животът е чудо. Светът е чудо. Той е „широк”, далече е върхът на последната мисъл и последната стъпка. И никой, и нищо не е в състояние да попречи на лирическата героиня да премине през него: „Нали е затова създаден/ този свят,/ нали!?” Съвкупността и редът на поставените два препинателни знака (!?, а не ?!), превръща реторичността на зададения въпрос в безусловен, нетърпящ възражения отговор. Именно в тази част на текста на творбата става грандиозният сблъсък между правото на любов и правото на познание. При Дора Габе разрешаването на проблема е обвързано с представата за свободата на личния избор, който не зависи от исторически, социални или религиозни обстоятелства. Някога Петьофи категорично заявява:

Две неща ми трябват на земята –
те са любовта и свободата.
Жертвал бих живота безвъзвратно за любов,
любовта да дам за свободата съм готов.

В своето решение лирическата героиня слива в едно позициите на унгареца Шандор Петьофи и българина Христо Ботев. Изпълнена с изгарящо чувство и желание за съпричастност в любовта, тя се опитва да приобщи любимия към своята кауза за човека и неговата мисия, защото светът не би могъл да бъде „затворен” в тясното пространство „от теб до мен”. Но когато страстният й призив „Ела, запей със мен...” се удря в стената на мълчанието, тя намира сили да чака зимата на чувството „като настръхнало врабче/ върху перваза на прозореца”, без да измени на себе си.

Финалните два фрагмента представят резултата от този драматичен сблъсък и по своята същност са извод-обобщение и самооценка на лирическата героиня за живота й. През 1982 г. (една година преди смъртта на Дора Габе), в стихотворението си „Не знам и знам”, понесена от прииждащата „девета вълна” на живота си, Багряна заявява:

... няма да е кротък
и няма да е скучен
и споменът за мен.

Девет години преди нея (в 1973 г.) същата оценка за своя живот, но изказана с други думи и с друг, много по-философски подтекст, дава и Дора Габе:

Нито една минута,
неизпълнена с раздяла,
нито една минута,
празна от вълнение.
Нито една –
през цял живот.
Нито една!...

Напластеното отрицание „нито една” подчертава категоричността на заявената позиция въпреки тежките изпитания на живота й, а нестандартната употреба на препинателните във финала на цикъла вписва допълнителни значения на думите – удивителният знак показва, че словото представя една лично изстрадана истина от битието на лирическата героиня, а многоточието сякаш пренася нейния дух в онези нови и необятни космически пространства, където тя ще продължи да търси онова, което придава смисъл и значимост на човешкото й присъствие в света. Многоточието съдържа идеята за прераждане, за продължение във времето и пространството. Раздялата с едно означава начало на друго, не по-малко вълнуващо, защото всяка минута е заредена с енергиите на живота, независимо от различните състояние на човешкия дух. Тук или отвъд. Битие и инобитие се превръщат в Космос.

Казват, че поетичната творба на един автор може да се възприеме като негова визитна картичка, в която е кодирана най-важната информация за духовната му същност. Това би било вярно, ако читателят осмисля не само думите, но и умее да разчита знаците в подтекста на всяка една от тях. Особено в жанра на лирическата миниатюра, която концентрира в краткото си слово различни пластове от човешката чувственост и мисловност. Така е и в цикъла с лирически миниатюри „Сгъстена тишина” на Дора Габе, който прави опит да дешифрира същността на такива необятни понятия като Жена, Слово и Космос.

------------